Cur Deus Homo*

Августин казва някъде, че почти всичко казано в пролога на Евангелие от Йоан му е било вече известно от писанията на философите. „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан 1:1): никой школуван античен ум не би се учудил на тези думи, изразяващи в сбит вид едно всеобщо разпространено убеждение.

Че Словото-Логос, космичният Ум, е в основата на всичко, което живее и съществува, че Той е създал света и следователно е Бог-демиург – е било известно още на Хераклит, развито от Платон и неговите последователи, изяснено с подробности в учението на стоиците. Славянската дума “слово“, която намираме в нашата Библия, предава твърде бледо удивителното богатство от смисли на оригиналното мегапонятие, което Йоан споделя с цялата антична мисъл: Логос. Подобно на още една-две други думи-пароли на древността, Логосът открива всеки възможен дискурс, отключва космоса за мисълта и духа, пуска светлина в тъмното пространство на световната пещера, в която според Платоновата метафора са пленени окованите в тяло духове. Че светът не е Хаос, а Логос – дом, ред, благо, мъдрост, закон, красота – е първичната парола, освобождаваща потенциите на живота. Подобно на Арта, Дхарма, Дао Логосът е разумът и мъдростта, а също и “правдата“, вложени във всичко съществуващо. Всяко нещо си има логос; Логосът на света ни го разкрива като “космос“ – в античната мисъл това е едновременно и живо същество, и художествена творба, и дом, и пространство на светлината.

Античната мисъл ли? Всеки от нас знае това! Ние можем да проклинаме участта си, но нещо в нас никога не се съмнява, че слънцето ще изгрее, че утре ще се събудим в същия свят под същото небе, че водата, която пием, няма да се превърне в сярна киселина, а лицето на любимия – в мутра на черен демон. Светът на Логоса е онзи свят, в който може да се живее, той се поддава на познание, труд и промяна, в него усилията на деятеля и боеца се увенчават с успех, а мързелът и страхът – с нещастие. В него смъртта е част от живота, а не обратното, и този факт е в основата на всеки човешки ден.

Че този Логос е жив; че живият Логос е Бог; че Бог е един – в това никой дарен с разум и грамотен човек от древността не се е съмнявал дори за миг. Оставете наивните представи за античното общество като за “езически свят“. “Езичници“ като онези, които са вярвали някога с изстъпление и религиозна жар в Деметра и Аполон, не е имало вече отдавна по Йоаново време, поне не и в образованите среди, които са единствено важни: та кой освен чудатия ценител на “народните умотворения“ би се интересувал сериозно от мътния хаос в главите на селяните-pagani било през “езическия“ I-ви, било през “християнските“ XIV или XIX век? Всяка епоха е сумирана в главите и ръцете на хората на Логоса, на онези, които знаят “за какво всъщност става въпрос“, и тъкмо тези хора във века на Йоан не са и допускали, че Бог, Създателят-Слово, може да не е един.

Но това, продължава Августин, което не намерих у никой философ, беше продължението: „И Словото стана плът“.

Словото стана плът. Ето го камъка за препъване, абсурда, който античната мисъл не е могла да преглътне – и може би тъкмо това усещане за детинщина, варварщина, диващина е лежало в основата на най-кървавите гонения. Тъй античният свят е бранел инстинктивно своя “логос“. Не Божието битие, нито сътворението ex nihilo, нито Троицата – божествената Триада била добре позната на неоплатонизма, – а странната и дори ужасяваща за цивилизования античен човек представа за Бога-ембрион в майчина утроба, за Бога-бебе, повиван в детски пелени и кърмен като всяко друго новородено, е слисвала хората в онзи свят, а може би и във всеки друг под слънцето. “Друг път ще те послушаме за това“, рекли подигравателно на Павел атинските интелектуалци веднага щом той стигнал до този момент от своето благовестие. Изглежда, че човек инстинктивно се противи на тази вест, на тази идея. Щом Бог може да се роди, то Той може и да умре – времето за тази парола на Ницше все още не било настъпило, – а с това да умре и Логосът, и целата вселена. С Божията смърт умираме всички… Втората част на евангелската Вест – Словото стана плът – е унищожавала в очите на античния човек смисъла на първата. Това съобщение е взривявало неговата всекидневна реалност и за него то е било антилогосно, нихилистично и анихилиращо. Искрената погнуса, която римското общество е изпитвало към християните като “врагове на човешкия род“, е предизвикано от тази представа за агенти на един чужд свят, инфилтриращи се подмолно в нашия, за да го рушат, – съвсем еднакво с нашето днешно отношение към радикалните ислямисти, екстремисти, левичари.

И същата психологична бариера лежи в основата на дълбинното, из-утроба противодействе на юдейството и исляма. В семитския религиозен свят Въплъщението е също толкова невъзможно, колкото и в гръко-римския. Всъщност семитът с неговия религиозен гений, с неговите изтънчени духовни сетива усеща още по-добре “скандала“, провокацията на Евангелието. Бог в образа на човек – това той все още би могъл да приеме; но Бог, който наистина е станал човек, сериозно, без всякаква игра, с цялата страшна съдбовност и обреченост на приелия веднъж завинаги, безвъзвратно човешката участ – това вече го смазва и убива. Дори не това, че “Височайшият“ може да умре и е умрял, а самото “обличане в плът“, достъпна за пипане, юмрук и камшик, слизането в човешката мизерия разтърсва смъртоносно неговия свят на дистанции, иерархия и култ, в който “никой човек не се е качил на небето“ и никой божествен не е слязъл на земята, вселената му, подредена строго според модела на източния царски двор с неговия застинал церемониал. Царят, пребъдващ в полуздрача на най-светите покои на своя дворец, когото дори придворните със склонени лица не смеят да зърнат, не може, не смее, няма право да се появи сред прахта на улиците и пазарищата, сред робите и уличната сган – а ако го стори, това ще е краят на всичко. Това, което семитът възприема като рушене на дистанцията “божествено – човешко“, е за него едновременно и край на битийните опозиции “светлина – тъма“, “добро – зло“, “смърт – живот“, изтриване на всички “различавания“, с които вселената се пази от връщане в добитийния хаос, в абсурда. Ето защо вестта “Словото стана плът“ е за него смъртоносна вест, без съмнение.

Дали всъщност тъкмо това не е причината – най-дълбоката, най-вътрешната – за реакцията на първосвещениците срещу Въплътения, за Чиято истинска същност те – духовниците и познавачите – не са могли да не се досещат? Освен факта, че Той “е излязъл от техния контрол“, не виждаме ли тук в най-нажежена форма чувството за ярост у правоверния, гнева му срещу “измамилия го“ Абсолют? Странното и злокобно величие на тяхното дело трябва да бъде най-сетне разбрано: тук няма място за нищо дребнаво, нищо човешко; от най-чиста ревност за Бога убиват те Бога!

Но Въплъщението е също толкова невъзможно и в света на теологията и философията. “Безкрайното не може да стане крайно, тоталността не може да се ограничи“, би казал всеки философ – и с право. Божеството, което теологията споделя с философията, е вечно, съвършено, неизменно, застинало в своята абсолютност. Подобно на света на Платоновите идеи, то не се мени, а пребъдва, извън времето, във вечността, отвъд света на преходните неща, които се раждат и гинат като мимолетни сенки. Въплъщението не само въвлича по един абсурден начин Абсолюта в света на смъртните неща-призраци, но и внася съществена промяна в него, и то в един определен момент от историята: до 1 г. от нашата ера, 753 г. от основаването на Рим, Бог не е бил въплътен, а от тази година нататък вече се е въплътил. Тъй вечността и времето, Абсолютът и историята се смесват в някакво абсурдно кълбо. Ако Бог крачи по градските улици, то и нашето жалко, случайно всекидневие е част от божествената свръхвечност. В този свят, преобърнат с главата надолу, ние бихме могли да боравим човешки със собствения си Създател, например да Му наложим данъци, да се съдим с Него – навярно милиони хора биха завели дела, – да Го осъдим на глоба, затвор, смърт… Мисълта не може да се справи с тези парадокси. Човек се страхува да живее в една тайнствена вселена, в която всеки ден, всеки миг носи нещо съвършено ново, той иска повторяемост, формули, еднаквост, хваща се за тях като удавник за сламка – и затова неговият Бог е Бог на еднаквостта, един застинал, перфектен, вечен Абсолют, макар да усеща в дълбините на душата си, че това е само фикция на разума, че ако един такъв Абсолют би се издигал наистина над живия, вечно променлив свят, то Той би го убил, би погребал всеки живот под себе си… И все пак разумът, душата на човека не могат да си представят по друг начин божественото, не могат да не го противопоставят на тягостната участ на смъртните, и така е представен Бог във всички учения, всички философии и религии. Жреците поддържат този култ, философите и теолозите го обосновават – и накрая се оказва, че истинският, живият Бог, такъв, какъвто Той наистина е, им е напълно чужд. И в решаващия момент: 15 нисан 33 г., когато става срещата, те не намират какво друго да сторят с Него, освен да Го разпънат на кръст.

Какъв страшен урок за всички “ортодокси“ от всички страни и епохи, за всеки, който се има за “познавач“ и “посветен“ в Божиите дела: Бог е непредсказуем! Спонтанното, тайнственото в тази най-висша екзистенция, в тази единствена по рода си съдба е също толкова ирационално, бликащо-живо, непредаваемо, колкото и онова, което лежи в основата на всяко живо същество. Онзи, който е подредил веднъж завинаги света около своя Абсолют, ще бъде слисан от факта, че този Абсолют е подвижен и дишащ, че Той е жива душа. Нещо повече, “Бог е лице от такъв род, че обича да прави неща странни и безумни в очите на този свят“, както отбелязва един умен еретик – Лутер. И правоверният, който остава сам със своите вярвания и култ точно в момента, когато е сметнал, че е “опитомил“ божественото и “придобил“ благодатта, и теологът, чиято система се е разпаднала, когато той се е опитал да улови в нея Божеството като в мрежа, и мъдрецът, слисан от налудничавото течение на световните работи – всички те са безсилни пред божествената тайна, и в безсилието си готови да размахат юмруци срещу “еретика“ и “безумеца“ на небето. “Христос бе отхвърлен и разпнат именно от религията“, казва Шмеман горчиво. Именно мъдрите и благочестивите побързаха да заковат своя Бог към кръста. Станалото тогава в Йерусалим не е случайно и то не би могло да протече другояче. Тази драма е вечна, тя не е само римско-юдейска, и ако днес Всевишният слезе пак от небето и се изправи пред съда на религиозните и политическите водачи, ще се повтори отново същото, без значение къде – в Рим, София, Москва…

Ето как излиза, че от всяка една гледна точка Събитието във Витлеем не е могло, не е трябвало да се случи – и все пак то се е случило, и земята е потреперила. И това невероятно, непредаваемо Събитие днес е най-голямата ни радост, утеха, опора в този свят… Тайната на въплъщението и Кръста надминава по един апофатичен, свещено-абсурден начин всякакво възможно обяснение. Та нали Бог е всемогъщ, Той би могъл да изкупи, спаси и прости с едно кимване на главата Си човечеството. За какво е тази кървава драма? Може би защото и Създателят, и човекът, който в основата си е също толкова необясним и апофатичен, колкото е и неговият Бог, са знаели дълбоко в душата си, че с едно стерилно теологично помирение няма да се мине, че трябва да се пролее кръв. Трябвало е Бог да извърши нещо наистина нечувано – и единствено достойно за Неговата божественост – за да му повярва човекът, този Негов партньор в космическата драма, за да бъдат наистина задоволени и двете страни. Трябвало е да лумне огън – огънят на страданието, на величието, на Божеството. Макар всезнаещ и всемогъщ, Бог е жадувал да изпита “на гърба Си“ съдбата на своите творения, а човекът, колкото и покорен и благоговейно-религиозен да е той, в крайна сметка – а в религията всички сметки са крайни, нали – в дълбините на душата си не би приел, да, и не би простил дори едно стерилно Божество, Което го е създало и спасило от небето, но не е споделило никога неговата участ. В това свръхзадоволяване на жаждата, стаена и у двете страни, в самото това “свръх“, в самата безкрайна екстремност личи божественият почерк, – та нали нашият Бог не е Бог на умереността, Той е безпределен и в Своя гняв, и в Своята милост, също толкова плашеща и страховита като гнева Му.

Словото стана плът. И заживя сред нас. Най-невъзможното от всички невъзможни неща се случи – и ангелският поздрав от Витлеем продължава да гърми през всички векове и хилядолетия: “Не бой се. Злото е победено. Ние сме безсмъртни. С нас е Бог“ (Вл. Соловьов).

Бележки

* Cur Deus Homo – „Защо Бог (стана) човек“, заглавие на произведение на св. Анселм Кентърбърийски

Списание Свет, бр. 9/2010