Je ne suis pas Charlie*

Отново пристигат страшни новини от Франция – заклани хора, отрязани глави… Обстановката в тази доскоро мирна, цивилизована страна се нажежава. Читателите, които следят събитията, знаят вероятно, че новата вълна на междурелигиозна и междуцивилизационна омраза избликна, след като луд чеченски младеж отряза с нож главата на френски учител. Учителят, от своя страна, беше показвал на учениците си карикатури срещу ислямския пророк Мохамед… И ето че омразата и ксенофобията от двете страни се озъбиха страшно. От Франция се чуват викове “Ние сме във война!” и призиви за прогонване на всички мюсюлмани; ислямският свят ври и кипи, тълпите, побеснели, изгарят френските знамена, тъпчат с крака чучела на френския президент…

Да убиеш човек, да отрежеш главата на човек – това е непростимо злодеяние. За такава постъпка няма оправдания. Това, което се върши днес във Франция, е отвратително и западният свят е справедливо потресен и покрусен. (Впрочем, когато същите тези чеченски младежи навремето режеха глави в Русия, Западът приемаше това съвсем спокойно.)

Ала и да оскърбяваш вярата на другия, било с псувни, било с плюнки, било с карикатури – не е нещо много по-добро. Убийството може да бъде не само физическо. Когато забиваш в сърцето на другия невидимия нож на омразата и злобния смях, когато се изхрачваш с вулгарна самоувереност върху светинята му – ти пак му режеш главата, само че по друг начин. Оправдават всичко това със “свободата на словото”. Но включва ли свободата на словото свобода на агресията, свобода на обезчестяването, свобода на мръсното и омърсяващото слово?

Какво изобщо е свободата на словото? Какво изобщо е свободата? Навремето ни учеха, че нашите права и нашата свобода свършват там, където започват свободата, правата и достойнството на другия човек. Това означава, че нашата свобода не може да се самоутвърждава за сметка на чуждата. Днес, изглежда, вече не смятат така. “Je suis Charlie” (аз съм Шарли)– викаха преди няколко години французите за изданието, което печаташе всеки ден вулгарности и срамотии и за Христос, и за Мохамед. С други думи, те се отъждествяваха с един (вербален) агресор. Чудно ли е, че нови вълни на агресия избликнаха в отговор?

“Свобода на словото”! Но я се опитайте в същата тази Франция да нарисувате карикатура срещу ЛГБТ или срещу някоя друга либерална светиня! Ето такава една свобода на словото е безкрайно, безкрайно едностранчива! Тя свободно може да тъпче религиозните убеждения на милиони и милиарди хора, но не смее да се обърне срещу ценностите и лозунгите на политическия истаблишмънт.

Аз не разбирам как могат да се убиват хора и да се режат глави. Аз не съм убиец и религиозен фанатик. Но аз не разбирам и свободата на словото като свобода да обиждаш и да унижаваш другия човек. Аз не съм Шарли. Съжалявам. Je ne suis pas Charlie, messieurs!

Скъпоценното за много хора днес списание Шарли (Charlie Hebdo) омърсяваше с карикатурите си и християнските светини. За щастие ние, християните, не режем глави. Омразата не е нашият път. Когато ни оплюват, когато ни обиждат, ние скърбим за оскърбителите и се молим за тях: “Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят”(Мат. 5:44). Това е линия на поведение, еднакво чужда и на ислямските терористи, и на Шарли – и вероятно съвсем неразбираема за тях.

Дай Боже един ден любовта да победи омразата и над измъчената, страдаща френска земя да настъпи мир. Дай Боже да има най-после мир и благоволение между хората (Лук. 2:14). Нека се помолим за това на Подателя на мира. Амин.

* Аз не съм Шарли (фр.).