Грехопадението и изгубеният рай според книга Битие



Есето е отличено с Втора награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”, възрастова група “Над 19 години”

Старозаветното повествование за грехопадението винаги е взривявало усещането ми за справедливост и етика, и ме е превръщало в богоборец противно на волята ми. Какъв е този зъл и несправедлив старозаветен Бог, който жестоко изпъжда Адам и Ева от Рая? Та нали горките първи хора са пребивавали в пълна невинност, най-чисти и невинни от която и да е друга сътворена „жива душа“ ? Та нали те още не различават добро от зло, нито пък познават доброто и злото? Самата забрана даже да се докосват плодовете на дървото що е посред Рая по неумолима изначална необходимост съдържа в себе си своето отрицание, своята антитеза – тя (забраната) да бъде нарушена! Вероятно Хегел, този стар софист, така би оправдал жестокостта на Божието проклятие, изсипало се върху главите на нашите прародители. Ако е така, Адам и Ева, макар сътворени със свободна воля, са били принудени напълно несъзнателно да осъществят Божия промисъл и да ядат от забранения плод. Осъществили са диалектическото отрицание на отрицанието и точно в този велик момент се ражда времето, през което „всичко, що е породено, непременно и ще загине – т.е. историческото време. Ражда се историята на човечеството! А цялата земя извън Рая става „долина на плача“. По всичко изглежда, че от всички възможности, грехопадението и отпадането от Рая е било „най-добрият възможен начин“ да се преведе от небитие в битие човешкия род на Земята. Човекът става „богът малък на Земята“ (Гьоте), но тази минорна божественост има непоносима цена – в човешкия живот нахлуват смъртта (тлението), злото, грехът, страданието, родилните болки и мъката от труда за насъщния. Както е казал псалмопевецът: „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми“. И още: „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (1 Йоан).

Съвсем наясно съм, че истините на човешкия разум (на позитивните съвременни знания) са несъизмерими с истините на Божественото Откровение – така, както диагоналът на квадрата е несъизмерим с коя да е негова страна. (Няма на света открита единица мярка, която да се нанася цяло число пъти едновременно на диагонала и на страната на квадрата). Също така голяма част от истините на квантовата физика не важат за класическата физика. Повечето истини на Откровението са ирационални, свръхестествени, мистични и фантастични спрямо повседневния разум и дори спрямо философските умозрителни истини. За античната елинска мъдрост християнското учение е безумие, лудост (ап. Павел). Разглежданите две истини се различават и по своя предмет. Краткият Шестоднев в „Битие“, гл. 1, крайно пестеливо съдържа цялата теогония и космогония (с много малки изключения) на Свещеното Писание. Следователно Библията не е натурфилософски трактат, а нейният предмет е съдбата на човека в парадигмата на действията на Триипостасния Бог, в парадигмата на креационизма, както казват съвременните философи.

Много забележителен обаче е фактът, че написаното в Шестоднева съвсем не е в остра колизия с научната истина. И при Сътворението и при Еволюцията генезисът на материята се движи от неживата към живата материя, светлината се появява преди Слънцето, Луната и звездите и т. н. А що се отнася до онтологията, началото на всички начала, то след 20 века двете истини се сляха – теорията за Големия взрив е срамежливо и гузно признание от съвременната наука на отдавна известната истина на Откровението, че Бог е сътворил Вселената от нищото!

Но да се върнем към толкова фаталното грехопадение. Аз, разбира се, далеч не съм първият християнин, който въстава против несправедливия и недобър старозаветен Бог-Отец. Байрон е написал гениална пиеса-мистерия „Каин“. Нека чуем терзанията на Каин:

„Какво пък, змията не е излъгала ! Нали дървото е дало знание; Другото – би дало живот. Животът е благо, И знанието е благо. Как е възможно от злото добро да се случи ?“

Тези стихове художествено изразяват мисленето на повседневния човешки разум, твърде сходно с етическата формула на Сократ: Знание = абсолютно добро; незнание = абсолютно зло. А първата част на монолога на Каин е поантата в пиесата:

„И това е живот ! Труди се, труди се ! Но защо аз съм длъжен да се трудя? Защото моят баща е изгубил рая. Но в какво съм аз виновен? В ония дни аз не съм бил роден – не съм се стремил рожден да бъда, – да се появя, не обичам това, което моето рождение ми даде. Защо той се е съгласил с жената и змията? И съгласявайки се за какво страда ? Дърво е расло в рая и е било така прекрасно: кой би следвало от него да се ползва ? Ако не той, тогаз за какво е расло то в близост до него? У тях на всичките въпроси Отговорът е един: „Свята е волята Му, И Той е благ“. Всесилен, но и благ? Защо ли тази благост ме наказва мен за родителските грехове?“

По-нататък Каин, гледайки в люлката своя първороден и единствен син Енох, се умилява от спящата рожба и същевременно се ужасява от бъдещата съдба на цялото човечеството:
„Той сладко спи, моето момченце, и не знае, че в него единият са зачатъците на вечните скърби за милиарди негови синове !“

Каин не може да убие Бога и затова е решен да проведе своя бунт против Него, докрай убива родния си брат Авел. Пред съда на позитивния разум първото убийство на човек от човека с право може да се смята за същинското грехопадение. Едно престъпление, чието справедливо наказание се разпростира само върху Каин, а не върху цялото човечество. Бог проклина Каин, пропъжда го от лицето Си и от лицето на земята и го праща в изгнание на изток от Рая. Излиза, че човечеството е тежко осъдено не за братоубийството, а за дребно нарушение от Адам и Ева, едва ли не за дребно хулиганство!

Разсъжденията ми са съвсем явно еретични, защото неслитният и неразлъчен триединен Бог се разсича на два бога – старозаветния зъл демиург Йехова и Богът-любов на Новия завет. Изглежда Джон Милтън в епоса „Изгубеният рай“ е успял да се опази да изпадне в подобна ерес. В духа на протестанството той прави обширно свое тълкуване на грехопадението и изгонването от Рая. Вкусил от забранения плод Адам не умира с „внезапен удар“ и още се съмнява в смъртността си, несъзнавайки, че отсрочката на смъртта е милост от Отеца му. У Милтън Отецът не е гневен и е справедлив, защото изпраща Сина си да съди първите хора. Най-страшния от всички въпроси „Адаме где си ?“ е зададен от Богът-любов. Живото Слово Исус Христос казва на Отца си:
„… но с милост аз така ще смеся правосъдието, та и те да бъдат доволни от присъдата, и ти да се смириш…“
В епоса си Милтън персонализира злото като въвежда своебразна дяволска троица – Сатана-Отец, дъщеря му Грях и сина им Смърт, роден от инцест. Целта на Милтън е да подчертае пълната непричастност на Греха и Смъртта спрямо проклятията на Създателя и тяхното битие произтичащо директно от Сатаната. Даже се постига едно смекчаване на Ап. Павловите думи: „Защото платката, що дава грехът, е смърт,…“ (Рим. 6:23).

Крайно строгото придържане на християнската етика към философския монизъм ще бъде причина и за в бъдеще за перманентно несъзнавано въставане против Създателя. Православната църква (и не само тя) учи, че Господ Бог е Свръхличност, абсолютно и безпрекословно свят, всеблаг, милостив, любещ, премъдростен, правдив, добър и само добър. Цялото Му творение е твърде добро и само добро. Адам не е сътворен смъртен и всеки, който твърди обратното, е под угроза от анатема съгласно Правило 123 на светия Картагенски поместен събор. Разказът в книга „Битие“, гл. 2 и 3, тече плавно и безметежно … и изведнъж Ева прави фатална и лекомислена грешка – остава се да бъде прелъстена от змията и на свой ред прелъстява Адам! Адам и Ева изначално сътворени добри и безсмъртни претърпяват развала – стават греховни (недобри) и смъртни. И точно тук повседневният човешки разум и научният разум не могат да се примирят с толкова очевидното противоречие: как е възможно от добро зло да се получи, от доброто грях и смърт да произлезе?

Стана ясно, че нито е възможно, нито е нужно разумът да е критерий и мерило за истините на Божественото Откровение, т.е. за истините на вярата. Както е казал Блез Паскал: „Сърцето има доводи, които разумът не познава“. Но в бездната на живото тук и сега на земята, човечеството много болезнено и непосредствено истински страда от злото. С истините на вярата е много трудно да се решат всички вечни проклети екзистенциални проблеми: „Защо съм се родил?“; „Какъв е смисълът и целта на моето съществуване, след като неминуемо съм осъден на смърт?“; „Защо след като имам свободна воля човешката съдба е крайно нелогична и капризна?“.

Екзистенциалните човешки проблеми силно се усложняват и заплитат от един основополагащ принцип на юдео-християнската традиция и догматика, а именно – недопускане на дори и намек за дуализъм в религиозната онтология. Съгласно нея, за разлика от доброто, злото няма изначално битие – то е само умаление или липса на добро. Злото сякаш става инобитие, сякаш не съществува! В своите творения св. Йоан Златоуст често възкликва: „Смъртта вече не е смърт, а сън“. Смърт не съществува – ето една от истините на вярата! Ирациалността, както и абсолютизирането на доброто в християнството са извор на еретически дуалистични учения като нашето богомилство. У богомилите злото има равностойно на доброто битийно начало. Злото начало е дяволът, творец на човека и всички видими твари. Той е „неправеден уредник (иконом)“ (Презвитер Козма), в противоположност на православната вяра, за която дяволът и неговите поднебесни сили на злобата са паднали ангели, напълно неспособни за какъвто и да е творчески акт.

Православието признава, че има извори на злото, но те са вторични и нямат изначално битие. Главните извори са: свободната човешка воля (с нея много се спекулира от някои тълкуватели на  юдео-християнската традиция), прелестите на дявола и греховните човешки страсти.

Основоположникът на исляма пророка Мохамед интуитивно и до голяма степен е игнорирал фаталните последици от грехопадението. В Корана (сура 20:122) Адам се покайва и Аллах приема покаянието му. В няколко сури Аллах заповядва ангелите да се поклонят на Адам и само Иблис (дяволът) отказва да се поклони. Освен това, в исляма един от стълбовете на вярата е вяра в предопределението и съдбата, което доста ограничава спекулирането със свободната човешка воля като извор на зло.

Религиозно-богословската доктрина, стремяща се да съгласува (оправдае) премъдростния и разумен Бог по отношение на очевидните злини и страдания на човечеството, се нарича теодицея, една дума изкована от Лайбниц. В своето произведение, известно като „Опити за теодицея“, той действително е показал голяма мъдрост и е много убедителен. Негов е знаменитият извод: „Именно така трябва да се възприема сътворението на най-добрата от всички възможни вселени, още повече, че Бог не просто е повелил да се сътвори една вселена, ами е повелил да се сътвори най-добрата от всички;…“. По природа аз съм роден песимист и се отнасям скептично към теодицеята, защото „оправдавайки“ Господ-Бог по необходимост се оправдава и злото и то става неунищожимо.

Много интересна е ролята на жената при появата на злото, която й приписва традиционната креационистична парадигма. Там жената не е самото зло, нито е първоначало на злото, но е проводник, медиатор на злото. В крайна сметка Адам е съблазнен от Ева, а не пряко от дявола в образа на змията. В гръко-римското езичество олимпийските богове сътворяват съблазнителната и коварна смъртна жена Пандора, от чиято кутия, както е известно, са излезли и са се пръснали сред хората злините, грижите и страданията. В свещения Коран Адам и Ева носят еднаква вина за грехопадението. Но строгите правила на шариата за женското облекло подсказват мълчаливото приемане, че жената би могла греховно да съблазнява дори само с косата си.
Моето лично противене на свръхличностния Промислител ни най-малко не ми пречи да вярвам, че Той извечно има план за всяко човешко същество. Той ме направлява в духовно-интелектуалните ми търсения, Той ми подсказва кои книги да чета, Той мe подтиква към душеполезни размишления и разговори. Той ме заведе мен, вече шестдесетгодишния при „свещената руска литература“ (израз на Томас Ман). Той ми дава утешение и въпреки, че ми засяда буца в гърлото или направо плача, пак благодарение на Него изпитвам едновременно лекота и облекчение, когато преживявам финала на пиесата „Вуйчо Ваньо“ от Чехов. Ето думите на племенничката Соня:

„Ще си отдъхнем! Ще чуем ангелите, ще видим цялото небе в елмази, ще видим как цялото земно зло, всички наши страданията ще потънат в милосърдието, което ще изпълни целия свят и нашият живот ще стане тих, нежен, сладък като милувка. Аз вярвам, вярвам…. Ние ще си отдъхнем!“

 

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...