Любовта в Посланията на свети апостол Павел

Есето е отличено с Втора награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”, възрастова група на учениците

Страхувам се да пиша за любовта. Страхувам се, че думите ми – недорасли и немощни – ще лишат от цвят, смях, пълнолуние и вечност крехката плът на любовта. Любовта е така безпомощна пред човека. Така отчаяна. Неговите мисли и страсти я плашат. Мълчанието я притиска. А злобата и завистта плетат тънки паяжини, невидими за окото, но видими за духа. Те пристягат в уж дълго жадувана прегръдка любовта и полекичка – за да не усети – я задушават. Предават я като разлюбена жена. Стъпкват в прахта достойнството й. Унижават я. Замерят я с камъни и хули. И тя се свлича, замлъкват хриповете живот. Стъпки безразличие отекват в пустошта. А любовта я няма вече.

А може ли тя да победи. Безразличието. Злите демони. Падението на духа. Може ли да запълни бездните с пясъка на търпението. Може ли да отгледа семето в бурените на слабостта. Може ли да преобрази кучешкото лице в ангелска усмивка. Може ли да погали израненото сърце и да върне кръвта в тялото. Може ли. Иска ли. Ще опита ли.

Според апостол Павел любовта може. Да преодолее времето, човека, предопределеното. Тя е дар небесен, който изпитва сърцата. Изпитва душите. Изпитва границите и подозренията. Изпитва, за да въздаде. Да провери и премери. Колко е готов да даде човекът, за да заслужи Божието благоволение. Дали изобщо е съгласен да посегне към това изпитание, от което няма връщане назад. Няма и място за колебание. Колебанието пронизва мисълта и я кара да стене. А стенанията на мисълта карат душата да боледува. А сърцето да гори в пламъка на гнева. Затова колебанието изостава и се изгубва в трошляка на пътя към истината. Мислима и позната единствено на Духа. А Оня, Който изпитва сърцата, знае каква е мисълта на Духа [1]. Тя е неподвластна на човека. Тя е сила, която му се влива, за да оживи тялото и да събуди душата. И тази сила расте и превзема човека до клетката, до най-слабото движение на плътта, на ума и на чувството. Защото е израз на любовта Божия. Тази любов, която човекът омърси с греха. А за него плаща с нищетата си.

О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! [2] Този възклик на апостол Павел е смирен израз на възхищението и благодарността за милостта на Бога, проявена към човеците. Един толкова изстрадал воин на Правдата може да позволи тази преценка, облечена в човешки мерки, но изпълнена с божествено проникновение. Кой би дръзнал да измери бездната на Божията благодат? Кой би имал смелостта да я изрече в послание? Кой би стъпил върху първия камък, за да се опита да види последния. Само един откровен към слабостта си и доверчив в силата си пратеник. Като апостол Павел, възпял любовта – на Бога, на човека и най-сетне своята, на довереника и изпълнителя, на глашатая, който пише думите, идещи от изпитаното сърце, от преболедувалата плът, от просветления ум. А там, в хралупата на окованите ръце, се пази тайната, която само ревнителите за истината знаят. Тя не е изживяна вътре в душата, не е узната, не е видяна. Тя е плод на изпитанието и откровението. Тя е дар, който трябва да бъде споделен, за да бъде възлюбен животът. Иначе невинността ще продължава да бъде гонена, а студът ще вледенява зелените кълнове на вярата. Богатските одежди на суетата ще метат трохите, оставени за гладните. А те ще се свиват в самотата си. Непомнещи и незнаещи утробите, които са приютявали бъдещето им, изтъняло и бледо още преди да бъде родено. Напразно ще се лутат протегнати ръце, уморени крила, ослепели очи. Напразно ще молят пощада. Напразно ще викат имената, чути в проповеди и общи молитви. Насилена, нежността ще линее, а скръбта ще се лее от златни бокали – нетърсено, но намерено тържество на греха.

Тайната трябва да достигне до ушите на готовите да я чуят. Трябва да бъде изречена в хубав час, за да върне живеца на предадените на опустошение. Тази тайна трябва да стори така, че да се случи чудото. Неизкована още, да се стопи седмата тръба. И тогава бедите и болките ще изчезнат от горчивите чаши. А медът и маслото ще заместят трохите в утрото на Съдния ден. Колкото и бавно да върви човекът към това чудо, колкото и спънки да объркват нозете му, колкото и пророчества да му вменяват други посоки, други истини, други светове, тайната го чака. Прислонена до щита на пратеника. Пратеникът е там, той знае, че е нужен и е готов да откликне на тази нужда. Нарича себе си окованик Исусов Христов не защото е преследван и мъчен, не защото се терзае от неслучили се добрини и непораснали в словото помощници, които бъркат, вместо да поправят, не защото чувства немощ или гняв поради безсилие. Не това са причините за оковаността, а изборът да бъде причастник на Божията любов.

Каква е тази любов, може ли да бъде раздадена с думите за нея? Може ли да стане следа – да увлича и пази от заблудите? Може ли да ни спаси от собствените ни капани, строго пазени, за да щракнат в самоубийствен стон в мига на насладата? От себепостигането и самоизяждането. Каква е тази любов – на Господа ли е, или на човека? Къде е изворът й и къде – последната капка? Нима ни възвръща непорочността? Подава ни да обличем ризата на святост, в която е вплетена цялата история човешка – от кинжала, забит в братовото тяло, до конниците, водещи ада след себе си. А ние сме объркани – голотата ни е стъписваща. Грехът ни дърпа косите, за да не сведем глави в покаяние. Любовта – благост, смирение, прозрение, обречение – отхвърля мрака, който ни дави като отрова. Гали косите, мие с чиста вода изранените ни нозе, изтупва прахта от рогозките, събира разхвърляните съчки надежда и раздухва огъня в светилника. Преди да ни покани в дома на Господа. Топлината е там. Светлината е там. Там е утешението. И краят на унинието, което низвергва живота. Там е мястото на всеки, преминал изпитанието. Там ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ [3].

Като дълго търсено убежище е представена любовта от човека, изгубил себе си и възкръснал подобно на своя Господ, за да съедини езиците и даровете, мъдростта и безумието, гнева и смирението в постоянство, което окриля. Други Божии твари, загубили себе си. И ги вдъхновява да търсят богатството на Божията благост, кротост и дълготърпение [4]. В проповедта и наставлението апостол Павел открива оръжието на светлината, с което да отмахне страха, изпълнил подобно пепелява мъгла земните дни. На езичници и покръстени, на слаби и силни, на книжници, врагове и отмъстители. Спокоен, убеден в призванието си, в дарбата си да лови души, да разплита възли, апостол Павел чинно реди думите си в послания. Те докосват сърцата с искреността и простотата на молитва. Защото са написани от възлюбен към възлюбени, от чедо Божие към чеда, невръстни във вярата. Но думите не секват, те идват озарени свише. И силни в озареността и проникновеността си. Силни с любовта, която носят внимателно и нежно, както се носи скъпоценен дар. Тези думи, тази проповед, това наставничество – те ще бъдат чути. Защото кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? [5] Жертвеността съпътства апостолското пътуване, тя е въздухът, храната, водата по пътя. Тя е бягство от себелюбието и гордостта. Тя е посестрима на любовта. Никой и нищо не може да ги раздели. Да видиш другия преди себе си, е избор. Да го обичаш повече от себе си, е жертва. За тази жертва говори и апостол Павел: И тъй, подражавайте Богу, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание [6]. Тази съвършена любов, на която ни учи Господ, дали е постижима за човеците. Това съмнение изгаря душата на слушащия и му пречи да чуе Смисъла. Толкова е трудно да обясниш тази велика любов, тази отдаденост и жертва. Трудно е да се доближиш до божествения пример. Трудно е да заслужиш вечния живот. Но можеш да започнеш. От малкото и незначителното – от изтритата детска сълза, от нагостения пътник, от добрата дума. А после да продължиш – с търпение и благост да обезсърчаваш ожесточените. И най-вече да се предпазваш от изкушенията на големия и силния – гордостта, безчинството, диренето на своето, сърденето и злите мисли. Последните две изкушават и слабия, те тикат напред завистта и радостта от неправдата. Объркват и всяват смут, неверие и ярост. И тогава човекът се отказва да служи на тази велика любов. Любовта към самия него се оказва достатъчна. Той се оказва себедостатъчен. А думите на апостола напразно са вървели към едно сърце, негодно да се поднови, да бъде твърдо и непоколебимо да напредва.

Любовта отсява способните да приемат Духа вътре в себе си и да престанат да бъдат външни човеци. А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон [7]. Има благодарност. За това, че се е случило онова, което нямаме смелостта да си пожелаем – преумножената благодат. Познаването на тайните. Пророческият дар. Говоренето на езиците – човешки и ангелски. Преместването на планини със силата на вярата. Но какво от това. Вътрешният човек прочел ли е Книгата, постигнал ли е Смисъла, разбрал ли е Сърцето? Или ще си остане мед звънтяща и кимвал, що звека [8].

Бележки

1 Рим. 8:27.
2. Рим. 11:33.
3. Рим. 8:38-39.
4. Рим. 1:4.
5. Рим. 8:35.
6. Ефес. 5:1-2.
7. Гал. 22-23.
8. I Кор. 13:1