Притчата за блудния син – пътят към спасението

Есето е отличено с Трета награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група „Над 19 години“

Блудният син е много повече от кратка история. Тя обхваща теми, значими за цялото човечество във всяка епоха. Тримата основни герои (бащата, безгрижният по-малък син и верният по-голям негов брат) всъщност ни говорят за Бога и неговите чада. Семейството тук въплъщава идеята за Бог и грешниците.

Притчата за блудния син е разказ за съдбата на всеки човек, за търсенето на себе си, за трудностите по пътя на израстването и себенамирането, за покаянието и прошката, за търсене на смисъла на човешкото съществуване.

Притчата разказва за по-малкия син от едно семейство, който напуска дома си и заминава за далечна страна, където вместо да открие щастието, познал страданието, хранил се със свинете на господаря, и ето, че той решава да се завърне в родния дом. Разкаян и смирен, блудният син иска прошка от баща си.

Заслужава похвала този, който успее да достигне този нравствен връх, недостъпен за мнозина. Такъв човек се е преборил със злото, но колко струва вътрешната му борба, никой не знае. Пробуждането на съзнанието у човека и готовността му да се промени е нещо много важно. Опитът показва също, че в живота преуспяват само тези, които имат кураж да признаят грешката си, да молят за прошка. Обратно, хората, които никога не се извиняват, забавят духовния си растеж, който е несъвместим с моралното упорство. Понякога много по-достоен се оказва грешникът, който изповядва греха си и се разкайва, от този, който не е сгрешил. В мъката си Блудният син проговорил със сърцето си: „Татко, сгреших против небето и пред тебе и не съм достоен да се нарека твои син“ и достигнал величието на човек, който търси помирение с Бога. Тази е едната страна на промяната, тя е на сгрешилия човек. Другата се представя от оскърбения. Лесно е да се разпознаем в образа на завърналия се у дома и приет от бащата блуден син. Но колко от нас ще открият себе си в образа на по-големия брат, който, завръщайки се от работа на нивата, вижда бащината радост, заради пристигането на блудния син, и празненството, устроено от бащата в негова чест? След видяното в сърцето на по-големия син възниква обида: „Винаги съм бил с тебе, а ти дори едно малко козле не ми даде, за да се повеселя с приятелите си!“ От притчата разбираме, че бащата, който уважил волята на сина си и страдал много за него, не спрял да чака завръщането му. Бащата отдалече забелязал изстрадалия си син, домъчняло му, в сърцето му пламнала милост и „като се затекъл, хвърлил се на шията му и го обцелувал“. Огромна била радостта на бащата, заради завръщането на сина, когото смятал за изгубен или мъртъв. Бащата не изчаква пристигането на сина, нито извиненията му, но тръгва да го посрещне и с прегръдката си му прощава, преди да е бил помолен за това. Така прощават само Бог и добрият човек.

Всеки човек открива в себе си блудния син – това е образ на нашето грехопадение, нашата житейска гордост. Ние непрестанно вземаме от Бога своята част от наследството във вид на някакви жизнени стремежи и привързаности. Всеки млад човек копнее да отхвърли старото, традиционното, да се откъсне от родното и да открие новото, непознатото, различното. Стремежът към независимост провокира младежа да търси своето място в живота, да открие себе си, да намери правилната посока. Независим и самоуверен, той напуска родния дом, пренебрегва съветите на другите.

Двамата синове са сгрешили спрямо баща си – единият повече, а другият – сякаш по-малко. Малкият син, който е сгрешил повече, е поднесъл искреното си разкаяние и е получил прошката и обичта на баща си.

Големият син винаги е бил изряден във всичко, но в последния момент се е провалил, защото е изпитал ревност и не се е зарадвал при връщането на брат си. В резултат, той е бил смъмрен от таткото, въпреки че през цялото време толкова много се е старал. Ето как цял живот старания могат да бъдат заличени от едно лошо впечатление, създадено в един миг. Според тълкувания на притчата ние всички сме грешни и за да получим прошка, трябва искрено да се покаем пред своя Отец.
Днес много българи в стремежа си да намерят себе си, да изградят професионална кариера, заминават в чужбина и вместо душевен мир, щастие и реализация, намират болка, неразбиране, самота. Духът се лута без да намери истината, търси брод в истината на живота. Човек не открива себе си, мястото си в живота. Получава много горчиви уроци и тежки поуки, преминава през страданието и болката, познава нещастието. Живее в неразбиране и самота, както блудният син от притчата на Христос. Очакванията и намеренията му остават в миналото.

Идва моментът на просветлението. Човекът осъзнава много истини за живота и възкръсва за нов живот. Покаянието, признаването на грешките е знак, че е намерил себе си. И тогава идва моментът на прошката. Тя се свързва с волята да се прекрати стария начин на живот. В живота преуспяват само тези, които могат да признаят грешката си и да молят за прошка.

Молейки за прошка грешникът разкъсва оковите от угризения и самообвинения. Много по-достоен се оказва грешникът, който изповядва греха си и се разкайва, от този, който не е сгрешил.

Прошката е единственото спасение за грешника, за вече погубената му душа. Силата да простиш е силата на самия живот, вярата, че не всичко е черно и бяло. Да дадеш прошка значи да дадеш шанс, шанс за един нов живот. Трябва да имаш любов в сърцето, за да можеш да простиш. Умението да прощават притежават само Бог и добрият човек.

Пред Бога всички са равни: и онзи, който е сгрешил, а после „идвайки в себе си“ се връща с покаяние, и този, който винаги е с Бога. Днес, незнайно по каква причина, радостта за каещия се грешник се ражда единствено на небесата, а не в нашия всекидневен църковен живот, не сред църковните хора.

Ние не сме се научили да се радваме на завръщането на всеки човек – ето я ценната мисъл, която откривам в тази притча. Нас не трябва да ни интересува къде братът е пропилял своята част от наследството и защо точно в този момент се е върнал у дома.

Именно заради това в подготвителното време преди Великия пост Църквата ни предлага Притчата за блудния син – за да се научим да се вглеждаме в себе си, да разпознаваме своя образ в евангелските персонажи. Заради това ни е дадено и самото Евангелие – за да сверяваме своя живот с него, а не просто да се наслаждаваме на чудните думи и на живописните Христови притчи.

Притчата ни запознава и с образа на бащата. В него Господ показва Своята безгранична любов. Има абсолютна „свобода“, която предлага на човека съблазни, и има Божествена любов, която човешкият грях не може да надмогне. Тя ни дава надежда, сила и упование, защото не съществува такъв момент, когато не бихме могли да дойдем в себе си и да се върнем при Бога, молейки Го за помощ, като блудния син: „Не съм достоен да се нарека Твой син, но ме приеми, макар и като наемник, защото не мога без Тебе – погивам без Твоята милост“.

И Господ не само прощава, но и покрива всичко с любовта Си. Синовното достойнство не убива човешкото достойнство. Чрез тази притча Господ отговаря на въпроса колко скъп е за Него всеки един човек: като роден син. И никакви обстоятелства – своеволие, своенравие, гордост човешка – на фона на Божествената любов не могат да изтрият тези бащинско-синовни отношения, позицията на човека като син, а не като роб, треперещ от страх пред Бога.

С най-сърдечни чувства се надявам тази притча да ви накара да се замислите колко пъти сте прощавали или ако не сте, колко ви е струвало цялото това време, в което сте загубили себе си в опити да намерите друг път. При цялото несъвършенство на живота, човек трябва да запази вярата си в доброто и в бъдещето. Именно за това трябва да търсим вечните житейски ценности, вслушвайки се в гласа на истината.