Притчата за блудния син

Есето е отличено с Първа награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група „Над 19 години“

„Не всички, които се скитат, са изгубени“ [1]

Притчата за блудния син е разглеждана от много страни – от страната на разпътния живот на същия този син, от страната на покаянието му, от страната на отческата прошка, от страната на огорчението на по-големия брат. Колкото и да се пише по тези въпроси, все остава какво да се каже – това е истински ценното на живата история. Ще се опитам и аз да внеса своя принос в разсъжденията върху тези аспекти. Докато четях текста, се замислих над още една страна, върху която сякаш не се акцентира толкова силно, но която стои в основата на разказа и тъкмо затова започвам с нея: защо малкият син изобщо избира да остави бащиния си дом?

Напускането

Това негово решение, което мнозина биха определили като безразсъдно, поставя начало на всичките му перипетии в онази далечна страна, заради него прахосва наследството си, заради него гладува, заради него, вероятно след мъчителна борба, в крайна сметка преживява катарзис и решава да се върне при баща си като слуга, а не като син. Пространството на дома е пространство на сигурността, на уюта, то е мястото, единственото място, което може да се определи като прибежище от често жестокия свят. Когато се налага да напуснем това пространство, обикновено дълбоко страдаме, защото там и само там намираме покой – при познатото, при близкото, при това, което е част от нас и от което ние сме част. В притчата за блудния син парадоксът на напускането е още по-голям, тъй като бащата очевидно е богат човек и на синовете му нищо не им е липсвало. Въпреки това по-младият решава да вземе своята част от имота, да остави сигурността зад себе си и да отиде в друга страна, при това „далечна“. Изборът му противоречи на всякаква логика, практически не му носи никаква изгода, рискован е, но той го прави. Защо?

Това е една от най-прочутите библейски притчи. Образът на блудния син е близък до всеки, защото поне веднъж в живота си всеки е бил в тази роля – на желаещия да избяга, да се откъсне, да изчезне. Ако ще и за малко, но да владее напълно живота си, да бъде нов човек на ново място, някъде, където никой няма да го познава и ще може сам да избере образа си. Това е притча за свободата, за нейната същност. Често обвиняват християнството, че иска да лиши човека от свободата му, но истината е, че единствено християнството дава пълен смисъл на тази иначе толкова неясна дума. Защото кой може да даде определение на свободата? Ако следваме принципа, че всяко определение е отрицание [2], тъй като вместването в някакви граници неизбежно принизява, то от всичко свободата най-малко се поддава на определяне. Човек я жадува, но, независимо дали го осъзнава или не, се бои от нея, защото тя е и отговорност. Винаги търсим някого, който да ни каже кой е правилният път, кое е правилното решение, ако може едновременно да ни насочи и да ни остави илюзията, че сами правим избора; търсим свобода, но, приближим ли се до нея, бързо се отдръпваме, осъзнавайки, че приемем ли я, нищо вече няма да е същото. Блудният син също стига до този момент на осъзнаване – и той потегля, търсейки свобода, мислейки, че я е познал, но в един момент очите му се отварят и разбира, че през цялото време е бил твърде далече от нея.

Блудният син жадува да е свободен. Домът му е сигурен, познат, и точно заради това – тесен. Иска да изчезне. Бащата лесно е можел да го спре, както правят често родителите, дали с увещания, дали със сила. Той несъмнено е познавал сина си и е знаел какво ще се случи при това отделяне – знаел е, че синът му не разбира свободата и ще се изгуби, знаел е, че ще последват дни и месеци на разпътен живот, на лутане, на страдание. Бащата е бил наясно с всичко това. В едно обаче не е можел да бъде сигурен – дали синът му, след всичко преживяно, ще се завърне при него или ще избере да затъне още по-дълбоко. Родителят познава детето си, но идва момент, когато остава безсилен и може само да се надява, и въпреки това, бащата от притчата безропотно разделя имота и пуска сина си да излезе навън, в света. Когато настъпва редът му да се отдръпне и да чака, той го прави и в това е най-голямата му сила, с която все пак успява да върне детето си обратно – умението да отвори вратата, без след това да я затваря.

Да пуснеш детето да върви по своя път носи множество рискове – никой не може да предвиди какво ще се случи. Да го задържиш в дома обаче е далеч по-опасно, защото е противоестествено – без риск няма развитие, нито личностно, нито каквото и да било друго. Нашата т.н. „комфортна зона“ е най-удобното възможно място и точно затова в един момент е жизнено необходимо да се откъснем от нея. Синът трябва да се научи да греши и да поема отговорност за грешките си, той има това право. Пътят винаги е привличал младия човек, а на път никога не е лесно, но пътят е, който е свързан с правото да избягаш, с правото да грешиш, с правото да се провалиш и, не на последно място, с правото да се завърнеш. И да – когато тръгваш, не знаеш къде ще свършиш, дали ще съградиш или ще разрушиш. Много неща са се променяли през вековете, но копнежът на младите хора по „пътя“, по „бягството“, по някакво прекрачване на установените правила сякаш за да покажат, че стоят над всяко ограничение, над всяка норма, че жадуват нещо, което е отвъд познатото им, че не са „от този свят“ с лицемерието и фалша му – този копнеж никога не е изчезвал. В известен смисъл той по някакъв начин бележи прехода от детство към зрялост. Пътят изгражда личността и я изгражда чрез всеки погрешен завой. Виждаме греха на блудния син, но не можем да го осъдим, нито да погледнем отвисоко на постъпката му като на нещо детинско или далечно от собствената ни реалност, защото този вироглав, решителен, грешащ, безразсъден син е всеки от нас.

Мислим си, че искаме просто да изчезнем, но какво ще стане, ако осъзнаем, че дълбоко в себе си копнеем да бъдем намерени? [3] Някой да ни открие и да разберем, че няма нужда повече да бягаме, нито да пилеем, нито да рушим, няма нужда повече да заглушаваме въпросите си в удоволствията на разпътния живот, на живота изобщо, каквито и да са те. Много малко са онези, които съзнателно търсят този тип съществуване, повечето просто са изгубили посоката и е нямало кой да ги насочи. Блудният син – неслучайно „по-младият“ от двамата, още неопитен, но търсещ, не прави изключение; в действията му прозира някаква наивност, като малко дете, което демонстративно събира любимите си играчки и се прави, че бяга от дома, за да накара родителите си да му обърнат внимание, за да изрази по свой си начин, че иска да бъде „намерено“ от тях. С тази разлика, че големите деца наистина могат да избягат от къщи. Понякога дори трябва да го направят – понякога, за да се върнат, първо трябва да си тръгнат.

В песента „Carry on wayward son” американската група Канзас пее: „Carry on my wayward son/ For there`ll be peace when you are done” [4], което може би дава най-точния отговор на въпроса защо, на първо място, блудният син напуска дома, а също и защо бащата изобщо го пуска, и то без дори да се опита да го разубеди.

„Продължавай напред, непокорни сине/Защото щом приключиш, ще има мир“. Бащата можеше да предупреди детето си, че тръгва по грешен път, можеше да му даде съвет от какво да се пази, но той не прави нищо от това, знаейки, че е дошло времето да замълчи – само чрез своя горчиво придобит опит синът му би могъл да се завърне обратно при него, у дома. Никоя дума не би оказала въздействие върху младежа, нищо не би го спряло – той търси мир, но за да го достигне, трябва да извърви пътя си. Рядко пътищата са мирни. „Положи уморената си глава за почивка/ Повече не плачи.“

Осъзнаването

К.С.Луис в автобиографията си „Застигнат от радостта“ описва преломния момент на възвръщането на своята изгубена още в детството вяра по следния начин: „Това, от което толкова много се страхувах, най-накрая ми се случи. През летния семестър на 1926 г. аз се предадох, признах, че Бог е Бог, коленичих и се помолих. В онази нощ сигурно съм бил най-неохотно покаялият се грешник в цяла Англия.“ [5]. Осъзнаването на грешката не е лесно, често е драматично, често със страх усещаме приближаването му, докато не ни връхлети и не се наложи да се предадем. Блудният син, след всички удоволствия в далечната страна, изведнъж „изпадна в нужда“ и страната вече става не само „далечна“, но и „чужда“. Пътят не се вижда – отдавна е изгубен. Да пасе свинете на непознат едва ли е влизало в плановете на един син на богат баща, но гладът се оказва по-силен от гордостта. Дори тази работа обаче се оказва празна, защото гладът не изчезва, а в чуждата страна даже животните се хранят по-добре от него, странника, бездомника. И там, в безпътицата, в отчаянието от тежката ситуация, в мъчителната действителност, блудният син се опомня – появява се покаянието.

Когато решава да напусне своето „вкъщи“, синът вероятно го вижда така, както ние в мрачни мигове виждаме своите собствени домове – отегчителни, до болка познати и тъкмо затова омръзнали, тесни, задушаващи; места, където си дотолкова добре познат, че не можеш просто да наденеш маска и да се скриеш зад нея. Понякога е изморително да си напълно “оголен”. Вече преживял страданието на чуждата земя обаче, изпитал на гърба си какво е да си нежелан, самотен и непознат, блудният син съзира дома като нещо съвсем различно и сякаш в миг, сякаш несъзнателно, но от дъното на съществото си осъзнава, че домът е преди всичко мястото, където човек е изначално оправдан и няма нужда нито да влиза в роли, нито да се доказва. Само това осъзнаване би могло да роди думите „…не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.“. Единствено у дома си той винаги ще бъде не просто поредният човек, а именно „синът“; там и само там ще бъде обичан не заради делата си, а заради синовството си. Тази притча всъщност разкрива християнското разбиране за свободата на човека, а именно – бащата оставя сина си да намери своя път, да сгреши, и дори в падението му не престава да го чака с любов. Синът е напълно свободен и дълбоко, дълбоко обичан независимо от грешките си, въпреки тях. Вървейки по пътя обратно, той вижда сам себе си като недостоен грешник; баща му, от друга страна, съзира онова, което дълго е очаквал – завръщането на любимото дете.

Също както и свободата, покаянието е трудно за разбиране. Със сигурност не можем да го определим просто като акт на съжаление за някакви извършени в миналото постъпки, а съвсем не и като самобичуване. В текста на притчата се казва, че синът „дойде в себе си“, което предполага, че досега той е бил някъде другаде, изобщо не е бил себе си, сам за себе си е бил странник. Покаянието го довежда до истинската му същност. Гръцката дума за „покаяние“ – „μετάνοια“ (метаноя), буквално означава „промяна на ума“. Това се е случило с блудния син – пътят му го насочва към момент, в който му просветва пред очите и той съзира действителността не такава, каквато си мисли, че е, не такава, каквато би искал да е, а такава, каквато тя е (и винаги е била). Баща му, домът му, собственото му положение – всичко това става от ясно по-ясно. Той обаче никога не би видял тази действителност, ако не я бе напуснал, ако не бе извървял собствения си път.

Прошката

Най-забележителният момент в цялата притча е моментът на прошката. Първо, тя е дадена без нито една дума, а само с целувка, просто с целувка. И второ, бащата не изслушва обясненията на сина си, дори не дочаква да чуе ще има ли изобщо някакво извинение, разкаяние от негова страна – той, още щом вижда детето си да се завръща по пътя към дома, „се затече, хвърли се на шията му и го обцелува“. Това е момент на мълчание, което е по-наситено със смисъл от каквито и да било слова; нищо не би могло да опише завръщането, осъзнаването, че от мига на мълчаливата прегръдка вече няма грях. Не може по никакъв начин да съществува грях, а следователно и вина, когато бащата прегръща сина си. Притчата за блудния син е една от най-топлите Христови притчи не само поради образа на сина, към когото не може да не се отнасяме с разбиране, дори със симпатия, но основно поради образа на бащата, на отеца, който обича безрезервно.

Думите на разкаяние на сина са някак твърде драматични – та кой родител би превърнал сина си в наемник? Несръчно извинение, несръчен опит да събере всичко, което се е случило в душата му от напускането до прибирането; може би още с отварянето на устата е осъзнал, че съвсем не може да изрази чувствата си – обикновено наум думите звучат по различен начин, изречем ли ги, се оказват някак кухи. Но бащата сякаш дори не го чува, не му отговаря, не реагира на изявлението му, а веднага нарежда на слугите си да пременят младежа и да приготвят угощение в чест на завръщането. Сякаш, отново негласно, бащата изрича онова, което казва Христос на Петър, когато го изважда от водата, онези толкова топли в меката си укорителност слова: „Маловерецо, защо се усъмни?“ [6]. Защо, защо се усъмни, че те очаквам, че ще те приема обратно? Не ми трябват обясненията ти, не търся отчети, нито вина, казва бащата с прегръдката, стига ми само да видя, че жадуваш да се върнеш.

Прошката – искането и даването, е изключително съкровено преживяване. Именно в прошката блудният син открива онова, което е заминал да търси – свобода; открива, че „законът Христов е закон на свободата: не на произвола, а на онази царствена, дивна свобода, която ни се дава чрез синовството“ [7]. Никъде не можеш да си по-свободен от мястото, където си безусловно обичан.

Огорчението

Синът не само не е превърнат в слуга, той е облечен с най-хубави дрехи, в негова чест е заклано най-угоеното теле и е подготвен пир, за да се отпразнува това, че „мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери“. В целия дом настъпва веселие. Само един човек не се радва – братът на завърналия се. След цял ден работа на нивата, вечерта той се прибира и като узнава, че цялата гощавка е заради оживелия му по-малък брат, за същия онзи, който не само е пропилял половината имот, но и никога с нищо не е помогнал на баща им, никога не е работил, никога не е бил „присъстващ“, големият син отказва да влезе и да се присъедини към тържеството. Твърде опростено би било да си помислим, че ядът му е породен единствено от онова угоено теле, което са заклали, докато той не е получил дори някое козле. Големият брат е огорчен, виждайки цялата радост, която изпитват всички при завръщането на блудния син, тъй като не разбира – не разбира защо баща му приема с такава обич този прахосник, този безделник, който се завръща със съвсем празни ръце от безплодното си скитане.

Дори когато баща му излиза да го покани, големият син отказва да влезе. Той е „доброто дете“ – никога не е престъпвал бащините заповеди, никога не е напускал дома. Но точно защото е в ролята на доброто дете, той не разбира безусловната любов: големият син вярва, че чрез делата си печели обичта на своя баща и съответно, че му се полага по-голяма обич именно заради несъмнено по-праведните му дела. И ако гледаме на проблема през призмата на човешката справедливост – да, справедливо е този, който повече се труди, да получи повече, а този, който само е разпилявал, да бъде отхвърлен. Любовта обаче стои по-горе от елементарната справедливост. Това, което големият син не проумява, е, че родителската любов, отческата любов, не може да бъде спечелена, защото просто не е възможно родителят, по каквито и да било причини, да обича детето си повече, отколкото вече го е възлюбил. Бащата еднакво обича и двама си сина и затова излиза да покани големия – за да го приобщи към всеобщата радост, за да се радват всички като един на щастливото завръщане на липсващия член на тяхното малко тяло.
Големият брат сам затваря вратата пред себе си. Неговата завист, че „тоя ти син“ е посрещнат с такава радост, огорчението, че сам той не е бил в центъра на подобно тържество въпреки праведността си, ядът му, че не съзира никаква справедливост в действията на баща си – всичко това го прави неспособен да види обичта, насочена към него със същата сила, с каквато и към брат му. Това е фарисейското мислене: сковано от закони, заслепено от измамното съзнание за собствената значимост, надменно, самоизолиращо се и в крайна сметка, водещо единствено до болка и самота. Христос разказва тази притча именно заради фарисеите и книжниците, които роптаят против Него, че яде и пие с грешници. Разказва я, за да покаже, че закон има – но любовта е над закона; тя е, по думите на св. ап. Павел, „дълготърпелива, пълна с благост… всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ [8]. Фарисеите, дори и да изпълнят всички закони, се провалят в закона на любовта, провалят се в отказа си да обичат, да се радват и следователно нямат нищо – „…защото, който люби другиго, изпълнил е закона.“ [9]. И зад думите на бащата прозира болката на родителя, който вижда колко далече от него е любимото му дете; оказва се, че в греха си малкият син е бил по-близо до дома, отколкото големият в цялата си праведност: „…чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое;/ а трябваше да се зарадваме и развеселим…“.

***

Притчата за блудния син дава отговори на много въпроси – за Божията любов към човека, за свободата на личността, за отношенията между хората. Тя е най-вече, отново ще кажа, притча, наситена с много топлота. Въпреки греховете си, грешникът е приет и с изненада открива, че и в греха си е бил обичан. Най-нещастната роля е отредена на „доброто дете“, на фарисея, и е най-нещастна именно защото фарисеят не съзира трагичната си отдалеченост от Бога. Никой не е забравен пред Господа, никой не е отхвърлен от Него – човекът сам избира пътя си и абсолютната му свобода е колкото дар, толкова и отговорност. Епохата ни е наситена с блудни синове и дъщери: те сякаш са повече отвсякога, тези свидетели на обърканото време. Да не ги съдим прибързано – кой знае, може те да са по-близо до дома от нас.

Бележки

1. „Властелинът на пръстените“ (1954), Дж. Р. Р. Толкин.
2. Мисъл на Спиноза.
3. Парафраза на случайно срещнат цитат, автор – неизвестен.
4. „Carry on wayward son” (1976), Kansas ( превод– на авторката).
5. „Застигнат от радостта“ (1955), К.С.Луис.
6. Мат. 14:31.
7. „Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий“, митр. Антоний Сурожки.
8. Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, глава 13.
9. Рим. 13:8.