Авторът на „Несветите светци“ ще се срещне с читателите си в София

На 14 март т.г. по покана на Негово светейшество Българския патриарх Неофит в България пристига игуменът на московския Сретенски манастир архимандрит Тихон (Шевкунов), автор на нашумялата книга ”Несветите светци”, излязла на български език в края на миналата година, и на не по-малко нашумелия филм ”Гибелта на империята: Византийският урок”. На 16 март (неделя) в 12 ч. в Голямата зала на Руския културно-информационен център (София, ул. Шипка 34) ще се състои официално представяне на българския превод на книгата ”Несветите светци” с участието на нейния автор и преводач. Входът е свободен за всички желаещи.

Архимандрит Тихон (Шевкунов) е роден на 2 юли 1958 г. в Москва. През 1982 г. завършва факултета за сценаристи на ВГИК (Московския институт по кинематография). Скоро след дипломирането си постъпва като послушник в Псковския Печорски манастир. Негов духовник става архимандрит Йоан (Крестянкин).

От август 1986 г. работи в Издателския отдел на Московската патриаршия под ръководството на митрополит Питирим. През 1991 г. е постриган за монах в Донския манастир в Москва под името Тихон в чест на св. Тихон, патриарх Московски и Всерусйски. През същата година става йеродякон и йеромонах. По време на живота си в Донския манастир оглавява намирането на мощите на св. Патриарх Тихон.

През 1993 г. е назначен за настоятел на московското подворие на Псковския Печорски манастир, разположено в Сретенския манастир. През 1995 г. получава игуменски сан и става наместник на възродения Сретенски мъжки манастир. През 1998 г. получава сана архимандрит. През 1999 г. става ректор на новообразуваното Сретенско висше православно манастирско училище, преобразувано през 2002 г. в Сретенска духовна семинария.

Архимандрит Тихон е отговорен секретар на Патриаршеския съвет за култура. Заедно с писателя Валентин Распутин е съпредседател на Църковно-обществения съвет за защита от алкохолната заплаха. Автор на социалния антиалкохолен проект ”Общо дело”. Ръководи издателството на Сретенския манастир и е главен редактор на популярния руски православен интернет-портал Православие.RU.

Автор е на филма ”Псковската Печорска обител”, получил през 2007 г. първа награда на II Международен фестивал за православно кино и телевизионни предавания ”Радонеж”, и на нашумелия филм ”Гибелта на империята: Византийският урок”, получил през 2008 г. премията ”Златен орел” и предизвикал силен обществен резонанс и широка дискусия в Русия и другите православни страни.

Първото издание на ”Несветите светци” излезе през 2011 г., а в края на 2012 г. сумарният тираж на книгата вече съставлява милион сто хиляди бройки. И това е само началото. Успехът на книгата е невероятен, издание след издание излиза на руски език, преведена е на английски, гръцки, полски, сръбски, български, готвят се издания на френски, италиански, испански, арабски. По своя жанр ”Несветите светци” са автобиографична книга, сборник с разкази от живота на автора. Много от тях са посветени на Псковския Печорски манастир, където архимандрит Тихон е започнал монашеския си живот. Както казва самият автор: ”Практически всички истории, които са влезли в книгата, съм разказвал по време на проповедите си. Всичко това е част от нашия църковен живот. Та нали всяка проповед се гради върху осмислянето на Светото Писание, върху тълкуването на църковните събития от светите отци и върху примери от живота. Разказвах тези истории на моите студенти. Разказвах на братството, на приятели. И много хора ме съветваха настойчиво и дори изискваха тези истории да бъдат записани”.

ПЕЩЕРИТЕ

(из книгата ”Несветите светци”)

Една от най-удивителните особености на Печорския манастир са светите пещери. От тях преди 600 години е тръгнала обителта. Подземните лабиринти се точат на много километри под църквите, килиите, градините, нивите. Тук някога се заселили първите монаси. Под земята те си направили храмове и пак там, според древния библейски обичай, погребвали в пясъчните ниши умрелите си събратя. Едва по-късно, когато броят на иноците се увеличил, манастирът започнал да излиза на повърхността.

Още от онези отколешни времена пещерите започнали да се наричат «Богомъ зданнии», тоест изградени, направени от Бога. Това име било родено не от естествения произход на пещерите – впоследствие монасите разширили значително разклоненията на подземните ходници, – а от нещо, което било забелязано още тогава: мъртвите тела, докарани тук, веднага престават да издават миризмата, характерна за трупа.

В наше време в пещерите са погребани над четиринайсет хиляди души – монаси, печорски жители, воини, бранели манастира в годините на средновековните вражески набези. Тук не заравят ковчезите, а просто ги трупат един върху друг в нишите и естествените вдлъбнатини. Но въпреки това посетителите, които бродят със свещ в ръка по дългите лабиринти, се стряскат винаги от свежестта и чистотата на пещерния въздух.

«Бог идеже хощет, побеждается естества чин» – има такова църковно песнопение. То се превежда горе-долу тъй: «Ако Бог поиска, природните закони се обезсилват». И невярващите туристи си тръгват от пещерите безкрайно учудени, отказвайки да повярват на очите си или по-точно на ноздрите си. На по-образованите от тях не остава нищо друго освен да цитират замислено Шекспир: «Ах, много неща има на този свят, приятелю Хорацио, каквито нашите мъдреци не са и сънували!»

Много истории са свързани с тези подземия. Една от сравнително най-скорошните се случила през 1995 г., когато в Печори дошъл Борис Елцин. Из манастира и пещерите го развел касиерът архимандрит Натанаил. Слабичък, белокос, с протрити обуща и скъсано расо, той водел със свещ в ръка държавния глава и неговата свита из пещерите.

Най-после Елцин се досетил, че тук става нещо много странно. Зачудил се защо не усеща миризмата на тление, въпреки че ковчезите с мъртъвците си стоели в нишите тъй, че можело с ръка да ги пипнеш.

– Това е Божие чудо – обяснил отец Натанаил на президента.

Обиколката продължила. Минало време и Елцин задал още по-недоумяващо този въпрос.

– Господ е направил така – отговорил пак късо отец Натанаил.

Минали няколко минути и на излизане от пещерите президентът пошепнал на стареца:

– Отче, кажете ми на ухо: с какво ги мажете?

– Борис Николаевич – казал тогава отец архимандритът, – има ли в свитата Ви хора, които миришат лошо?

– Не, разбира се!

– Тогава как можете да мислите, че някой би посмял да мирише лошо в свитата на Небесния Цар?

Казват, че този отговор задоволил напълно Борис Николаевич.

По времето на официалния атеизъм и в наши дни мнозина пробваха и пробват да обяснят това загадъчно свойство на печорските пещери. Какво ли не измисляха, като се започне от фантастичния вариант, хрумнал на Елцин: че монасите всекидневно мажат четиринайсетте хиляди мъртъвци с благовония, – и се свърши с хипотезата за уникалните особености на местните пясъчни породи, които поглъщали уж всякакви миризми. Последната версия си остава май най-популярна. По съветско време тъкмо нея пробутваха на туристите.

Старите монаси разказваха, че великият наместник на Печорския манастир архимандрит Алипий, управлявал обителта по време на Хрушчовите гонения, носел със себе си, ако му се случвало да води високопоставени съветски делегации из пещерите, носна кърпа, напарфюмирана обилно с одеколон. Когато посетителите започвали да разсъждават важно за пясъчните породи, поглъщащи миризмите, отец Алипий просто им тиквал под носа своята кърпа, напоена с бомбастична съветска парфюмерия. Освен това им обръщал внимание на цветята, които си благоухаели спокойно край погребенията на почитани старци.

– Е, какво – питал той, – не можете ли да се примирите, че има поне нещо на тоя свят, което не разбирате? Ами ако ви поканя тук, когато донасят мъртъвци и миризмата на тление изчезва напълно всеки път, какво бихте казали? Пак ли ще измислите нещо?

Пещерите продължават много километри; никой в манастира, дори наместникът, не знаеше каква е истинската им дължина. Подозирам, че това бе известно само на отец Натанаил и на архимандрит Серафим, който бе изкарал най-много години в обителта.

Веднъж двама мои съвсем млади по онова време приятели, йеромонасите Рафаил и Никита, намерили отнякъде ключове за старото братско гробище. В тази част на пещерния лабиринт не погребвали никого още от 1700 г. и достъпът до него бил преграден от желязна врата. Осветлявайки пътя си с фенер, те вървели под ниските сводове, въртейки любопитно глави на всички страни. Отляво и отдясно в нишите стоели изтлели от времето дървени корита, в които някога погребвали мъртъвците. В тях жълтеели костите на предшествениците на отец Никита и отец Рафаил – монаси от манастира. След известно време нашите следотърсачи се натъкнали на напълно запазено дървено корито. Любопитството надделяло и, заставайки на колене, монасите отместили внимателно тежкия капак.

Пред тях лежал игумен. Тялото му се било запазило напълно, восъчножълтите пръсти стискали голям резбован дървен кръст.

Само лицето било кой знае защо зелено. След като дошли на себе си от първото стъписване, монасите се досетили, че това странно явление се дължи на изтлелия зеленикав покров, който по древен обичай покривал лицето на починалия свещеник. За изминалите няколко века тъканта станала на прах.

Един от тях духнал, зеленият облак се пръснал във въздуха и пред погледите на двамата приятели се открило недокоснатото от тление лице на стареца. Изглеждало тъй, сякаш още миг – и той ще отвори очи и ще впери строг поглед в любопитните момчета, дръзнали да нарушат свещения му покой. Разбирайки, че пред тях лежат нетленните мощи на неведом на света светец, те толкова се изплашили от дързостта си, че побързали да затворят капака на коритото и търтили да бягат назад, в своя двадесети век.

Ние, послушниците, честичко отивахме в пещерите, ако ни се случеше да имаме сериозни проблеми: молехме великите подвижници за помощ. Падахме на колене, докосвахме с ръка ковчега и молехме стареца за застъпничество и вразумление. И помощта не закъсняваше. Особено много досаждахме с молбите си на стареца Симеон, починал през 1960 г., който днес е канонизиран за светец. Също и на великия наместник архимандрит Алипий. Пък и на други старци, които след трудовете на земния си живот са си заминавали един след друг – с душа при Бога, с тяло в пещерите.

И още една забележителна черта и особено служение на Псковския Печорски манастир се разкри едва през XX век.

Троице-Сергиевата лавра, Оптинската обител, Киево-Печорската лавра, Соловецкият манастир, Валаам, Саров били прочути не само в Русия, но и в целия християнски свят. А псковските Печори си оставали много векове не повече от една обикновена провинциална обител.

Но в годините след войната, когато Църквата започнала да идва на себе си след революционното опустошение, внезапно станало ясно, че този затънтен манастир е избран от Бога за особено и велико служение.

Оказало се, че това е единственият манастир в Русия, който никога, дори по съветско време, не е бил затварян, а значи е запазил и скъпоценната приемственост на монашеския живот. До 1940 г. манастирът се намирал на естонска територия, а след присъединяването ѝ към СССР комунистите просто не успели да се разправят с него – започнала войната. По-късно, по време на Хрушчовите гонения, великият наместник архимандрит Алипий успял да се противопостави на гигантската държавна машина и не допуснал затварянето на обителта.

Това, че в манастира никога не е прекъсвала духовната приемственост, има неоценимо значение. Неслучайно именно тук, в Печори, през 50-те било възродено старчеството – едно от най-прекрасните съкровища на Руската църква.

Превод Андрей Романов