Жизнените принципи на великата княгиня Елизавета Фьодоровна

За един човек най-добре говорят неговите дела и писма. От писмата на великата княгиня Елизавета Фьодоровна (св. преподобномъченица Елисавета) до близките ѝ виждаме правилата, според които тя е изграждала своя живот и отношенията си с другите хора; те ни позволяват да разберем как блестящата великосветска красавица се е превърнала още приживе в светица.

В Русия Елизавета Фьодоровна била известна не само като “най-красивата принцеса на Европа”, сестра на императрицата и съпруга на царския чичо, но и като основателка на Марто-Мариинската милосърдна обител – манастирска община от нов тип.

През 1918 г. по заповед на Ленин Елизавета Фьодоровна, ранена, но жива, била хвърлена в изоставена мина в глухо място в гората, за да не намери никой тялото ѝ.

 

За вярата: “Външните признаци само ме подсещат за вътрешното”

 По рождение лутеранка, Елизавета Фьодоровна е могла да си остане такава през целия си живот: законите на Руската империя изисквали задължително приемане на Православието само от онези членове на царското семейство, които имали отношение към наследяването на престола, а съпругът на Елизавета великият княз Сергей Александрович не бил престолонаследник. И все пак през седмата година от брака си Елизавета решава да стане православна. И го прави не “заради мъжа си”, а по собствено желание.

Из писмо до нейния баща Лудвиг IV, велик херцог Хесен-Дармщатски
(1 януари 1891 г.):

Реших се на тази крачка [приемането на Православието] само от дълбока вяра и чувствам, че пред Бога трябва да застана с чисто и вярващо сърце. Колко просто би било да си остана такава, каквато съм в момента, но пък и колко лицемерно, колко фалшиво би било това! Как бих могла да лъжа всички — преструвайки се, че съм протестантка във всички външни ритуали, когато всъщност душата ми принадлежи напълно на православната вяра? След като прекарах в тази страна 6 години и най-после “намерих” религията си, аз размишлявах много и задълбочено за всичко това.

За моя голяма изненада аз дори на църковнославянски разбирам почти всичко, въпреки че никога не съм учила този език. Ти казваш, че външният блясък на църквите ме е очаровал. В това грешиш. Не нещо видимо ме привлича и не богослужението — а самата основа на вярата. Видимите признаци само ме подсещат за вътрешната същина.

За революцията: “Предпочитам да бъда убита от първия случаен изстрел, отколкото да седя със скръстени ръце”

 Из писмо до В.Ф. Джунковски, адютант на великия княз Сергей Александрович (1905 г.):

Революцията не може да приключи в скоро време, тя може само да се влоши или да стане хронична, което най-вероятно и ще се случи. Моят дълг е да се заема сега с помощ за нещастните жертви на въстанието… Предпочитам да бъда убита от първия случаен изстрел от някой прозорец, отколкото да си седя тук със скръстени ръце. <…>

Из писмо до император Николай II (29 декември 1916 г.):

Всички ни ще залеят скоро огромни вълни <…> Всички класи — от низшите и до висшите, и дори онези, които сега са на фронта — са стигнали до краен предел!… <…> Какви ли още трагедии могат да се разиграят? Какви ли още страдания ни очакват?

За прощаването на враговете: “Знаейки доброто сърце на покойния, аз Ви прощавам”

През 1905 г. съпругът на Елизавета Фьодоровна, московският генерал-губернатор Сергей Александрович бил убит от бомба, хвърлена от терориста есер Каляев. Чувайки взрива, който избухнал недалеч от губернаторския дворец, Елизавета Фьодоровна изтичала на улицата и почнала да събира разкъсаното на парчета тяло на съпруга си. След това дълго се молела. След известно време тя подала молба до царя за помилване на убиеца и го посетила в затвора, оставяйки му Евангелие. Казала, че му прощава.

 

Из шифрована телеграма на сенатския прокурор Е.Б. Василиев от 8 февруари 1905 г.:

Срещата на великата княгиня с убиеца се състоя на седми февруари, 8 ч. вечерта в канцеларията на Пятницкия участък. На въпроса коя е тя, великата княгиня отговори: “Аз съм съпругата на онзи, когото убихте. Кажете, защо го убихте?” Обвиняемият стана и каза: “Аз изпълних онова, което ми бе наредено; това е по вина на съществуващия режим”. Великата княгиня милостиво се обърна към него с думите: “Знаейки доброто сърце на покойния, аз Ви прощавам” и благослови убиеца. След това тя остана насаме с престъпника двадесетина минути. След срещата той каза на придружаващия офицер: “Великата княгиня е добра, а вие всички сте зли”.

 

Из писмо до императрица Мария Фьодоровна, майката на император Николай II (8 март 1905 г.):

Жестокият потрес [от смъртта на съпруга] беше смекчен малко от неголемия бял кръст, който сложиха на мястото на смъртта му. Следващата вечер аз отидох там да се помоля и видях този чист символ на Христа. Това беше голяма милост и оттогава всяка вечер, преди да си легна, аз казвам: “Лека нощ!” — и се моля, и в душата си чувствам мир.

За молитвата: “Аз не умея добре да се моля…”

Из писмо до княгиня З. Н. Юсупова (23 юни 1908 г.):

Сърдечен мир, спокойствие на ума и душата ми донесоха мощите на св. Алексий Московски. Бих искала и Вие да имате възможността да идете в храма при светите мощи и като се помолите, просто да долепите чело до тях – за да влезе мирът във Вас и да си остане там. Аз едва-едва се помолих – уви, аз не умея добре да се моля, само се притиснах към тях: именно така, притиснах се, както дете се притиска към майчината си гръд, без да моли за нищо, защото му е добре така, – това усещах и аз: че с мен е светецът, на когото мога да се опра и да не се изгубя сама.

 

За монашеството: “Приех това не като кръст, а като път”

 Четири години след гибелта на съпруга си Елизавета Фьодоровна продала своето имущество и скъпоценности и с получените пари основала в Москва Марто-Мариинската милосърдна обител.

 

Из писма до император Николай II (26 март и 18 април 1909 г.):

След две седмици започва моят нов живот, благословен в църквата. Аз сякаш се сбогувам с миналото, с неговите грешки и грехове, надявайки се на една по-висока цел и едно по-чисто съществувание. <…> За мен монашеският обет е нещо още по-сериозно, отколкото е женитбата за младо момиче. Аз се сгодявам с Христос и Неговото дело, и всичко, което мога и умея, давам на Него и на ближните.

Из телеграма и писмо до професора от Петербургската духовна академия А.А. Дмитриевски (1911 г.):

Някои не вярват, че аз сама, без всякакво влияние отвън, съм се решила на това. Мнозина смятат, че съм се натоварила с неподемен кръст, за който рано или късно ще съжалявам и — или ще го захвърля от плещите си, или ще рухна под него. Аз обаче приех това не като кръст, а като път, изобилстващ със светлина, който Господ ми посочи след смъртта на Сергей, но който още много преди това бе започнал да блещука в душата ми. За мен това не е “поврат”, а нещо, което малко по малко израстваше в мен и придобиваше форма. <…> Бях поразена, когато се развихри цяла битка, за да ми бъде попречено, за да бъда сплашена с трудностите, които ме очакват. Всичко това се вършеше с голяма обич и добри намерения, но с абсолютно неразбиране на моя характер.

За отношенията с хората: “Аз трябва да правя това, което правят те”

 Из писмо до Е.Н. Наришкина (1910 г.):

…Вие също можете като мнозина други да ми кажете: останете си в своя дворец в ролята на вдовица и правете добро “отгоре”. Но ако аз искам от другите да следват моите убеждения, то значи и аз трябва да правя това, което правят те, да понасям заедно с тях същите трудности; трябва да бъда силна, за да ги утешавам, да ги ободрявам с моя пример; аз нямам нито ум, нито талант – нищо нямам освен любовта ми към Христос, но аз съм слаба. Любовта си към Христос, предаността си към Него можем да покажем само като утешаваме другите хора – именно така ще Му посветим нашия живот.

За отношението към себе си: “Трябва да се придвижваме напред толкова бавно, че да ни се струва, че стоим на едно място”

 Из писмо до император Николай II (26 март 1910 г.):

Колкото по-високо се опитваме да се издигнем, с колкото по-големи подвизи се товарим, толкова повече дяволът се старае да ни направи слепи за истината. <…> Трябва да се придвижваме напред толкова бавно, че да ни се струва, че стоим на едно място. Човек не трябва да гледа другите отгоре надолу, трябва да се смятаме за най-лоши от всички. Преди често ми се струваше, че в това има нещо фалшиво: да се  смятам за най-лоша от всички. Но всъщност точно дотам трябва да стигнем — с Божията помощ всичко е възможно.

Защо Бог допуска страданията

 Из писмо до графиня А.А. Олсуфиева (1916 г.):

Аз не съм екзалтирана, скъпа приятелко. Аз само съм сигурна, че Господ, Който ни наказва, е същият Господ, Който ни обича. Много четох Евангелието през последно време; ако се опитаме да осъзнаем онази велика жертва на Бога Отец, Който изпрати Своя Син да умре и да възкръсне за нас, то тогава ние ще усетим присъствието на Светия Дух, Който озарява нашия живот. И нашата радост ще бъде вечна дори тогава, когато нашите бедни човешки сърца и нашите малки земни умове преживяват моменти, изглеждащи много страшни.

 За Распутин: “Това е човек, който живее няколко живота”

 Елизавета Фьодоровна се отнасяла крайно отрицателно към прекаленото доверие, което нейната по-малка сестра – императрицата Александра Фьодоровна хранела към Григорий Распутин. Тя смятала, че тъмното влияние на Распутин е довело императорската двойка до “състояние на заслепение, което хвърля сянка върху семейството им и цялата страна”.

Интересно е, че двама от участниците в убийството на Распутин са влизали в кръга на най-близките хора на Елизавета Фьодоровна: княз Феликс Юсупов и великият княз Дмитрий Павлович, който ѝ се падал племенник.

Из писмо до император Николай II (4 февруари 1912 г.):

Аз ясно виждах това, което се подготвяше; различни хора от цялата страна ме молеха да те предупредя за него. Това е човек, който живее няколко живота – така казват онези, които са имали работа с него. Казват също, че ти никога няма да видиш истинската му същност; той винаги ще крие от теб онази страна, която изглежда ужасно в очите на всеки честен човек.

 

Из писмо до император Николай II (29 декември 1916 г.):

…Десет дни се молех за вас, за твоята армия, страната, министрите, за всички, които страдат с душа и тяло, и името на този клетник [Распутин] беше в поменика, за да го просвети Бог… Връщам се и научавам, че Феликс го е убил, моят мъничък Феликс, когото познавам от дете, който цял живот се страхуваше да убие живо същество и не искаше да стане военен, за да не пролее кръв.

<…> Може би никой не е имал смелостта да ти каже, че по улиците на града, и не само там, хората се целуваха като през пасхалната нощ, в театрите пееха националния химн; цялата страна беше обхваната от изблик на радост — най-после черната стена между нас и нашия цар е изчезнала. И вълна на съчувствена любов към теб разтърси всички сърца. Надявам се, че ще научиш за тази любов и ще я усетиш, само не пропускай този велик момент, защото бурята още не е приключила и в далечината се разнася гръмовен тътен.

За смъртта: “Аз не обичам тази дума”

 Из писма до великия княз Павел Александрович (31 март 1905 г.) и княгиня З. Н. Юсупова (1 юли 1908 г.):

Но все пак смъртта си е раздяла. Аз не обичам тази дума; мисля, че онези, които ни напускат, подготвят пътя за нас, а нашите тукашни молитви им помагат да разчистят пътя, който ни предстои да извървим.

До последната минута

 Из спомените на сестра Надежда (в света – Зинаида Бренер (1890-1983 г.), бивша монахиня от Марто-Мариинската обител):

На въпроса коя добродетел Елизавета Фьодоровна е ценяла най-много, матушка Надежда отговори: “Милосърдието, и то във всяка негова форма. Тя бе милосърдна до последната минута на живота си”.

Из посланието на митрополит Анастасий от Руската задгранична църква, озаглавено “На светлата памет на велика княгиня Елизавета” (Йерусалим, 18 юли 1925 г.):

Резултатите от извършените впоследствие разкопки в мината показаха, че тя [Елизавета Фьодоровна] до последната минута се стараела да помага на тежко ранените след падението велики князе (превързвала им раните). Местните селяни, които наблюдавали отдалеч екзекуцията, още дълго време чували тайнствено пеене, носещо се изпод земята.

 

Превод: Андрей Романов

Източник: orthochristian.com