Магдалина

Из романа "Доктор Живаго"

І

Щом мръкне – идва демон луд:
за мойто минало разплата.
И спомените за разврата
гризат сърцето ми, че в блуд –
робиня на мъжа разплут –
аз бях глупачка всепризната
на улицата – мой приют.

Последни мигове пълзят
и ще настане тъмнината,
ала преди да изтекат,
живота си, докрай изгребан,
подобно алабастров съд
разбивам, Господи, пред Тебе.

Сега къде ли бих била,
Учителю и мой Спасител,
ако в среднощната мъгла
не беше вечността дошла
като последен посетител,
комуто казвам аз: ела!

Но обясни какво е грях
и смърт, и ад, и пламък черен –
когато с Тебе заживях,
като филиз със ствол се слях
и сраснах с Теб в скръбта безмерна.

Когато Твоите крака
положила съм на колене
и вече може би така
обвивам Кръста свят с ръка
и трескаво, с благоговение
подготвям Те за погребение.

ІІ

Суетнята празнична не спира.
Но, далеч от всичко, съм дошла
и с ведро в ръце измивам с миро
Твоите пречисти ходила.

Търся аз сандалите къде са
опипом, не виждам от сълзи.
пред очите ми виси завеса –
моите разпуснати коси.

Сложих върху скута си нозете
и в сълзи окъпах ги, Христе,
и гердан от бисер ги оплете,
като в кърпа в къдрите са те.

Бъдещето виждам най-подробно,
сякаш си го спрял самият Ти.
Да предсказвам вече съм способна,
че Сибила в мен се въплъти.

Тежката завеса в храма душен
ще се съдере след някой ден
и земята с тътен ще се люшне,
може би от жалост и към мен.

Докато конвоят се разтуря,
ще се разредят околовръст.
Ще се мъчи като смерч при буря
в свода да се вдигне Твоят Кръст.

Просната пред святото разпятие,
ще замра със сгърчено лице.
Колко само ще дариш с обятие –
своите разпънати ръце.

За кого е тая мъка свята,
тая мощ и тия далнини?
Колко са душите, съществата?
И реки, села и планини?

Но такава пустота пред мене
ще разтвори кръстът полетял,
Че ще дораста до възкресение
В тоя страшно кратък интервал.

Превод: Кирил Кадийски