Даница Додич и нейните молитви от странство


Жребият на изгнанието, емигрантството е типичен за балканския човек. Хиляди, да не кажем милиони българи, сърби, румънци, черногорци са изпитали и изпитват горчивината му. Дали заради войните, мъката, мизерията, това сякаш проклятие на безредие и неуютност на нашите земи? Или защото балканецът е скитник по природа, чергар, с цигански огън в кръвта си, вечно недоволен и вечно незадоволен?

 
Странства като Вечния Евреин по Божията земя, кога с любопитство към чудесата й, кога с изтерзаност, кога със злоба. Или защото не сме нито Изток, нито Запад, нито Европа, нито Азия, а някакви саморасляци, самосъздадени хора от нищото, винаги недоумяващи какво всъщност са те…    
 
Но да оставим тези неотговорими въпроси и да се порадваме, че и прекрасни, фини плодове дава понякога този наш вечен порив към преселение. Сред тях е и поезията. Неунищожима е тя и не се страхува от нищо – напротив, разцъфтява дори още по-ярко в изгнанието и мизерията. Българската поезия дава чудесни примери за това… 
 
Даница Додич, която представяме тук на читателя, е също една от тези безименни балкански милиони, изоставили или прокудени от родния дом, но нейният глас не се е изгубил в тълпата. И няма да се изгуби. На сръбски глаголът „пея“ (певам) е запазил древното си значение – „творя стихове, поезия“. Даница пее за всичко, което е видяла с телесните си очи и с очите на душата си, и нейният тих глас стига до нас през врявата на съвременния свят. Както през творчеството на всеки поет, така и през нейната поезия говори не само тя, но и хиляди неми гърла, слепи съдби, безсловесни души, които нямат дарбата на словото, за да се изкажат, да се изплачат, да се помолят. Тя облича в думи това, което са преживяли те. Поетът е ухото и устата на колективната душа. Затова и темите на нейната поезия са близки на всеки от нас – любовта, приятелството, носталгията, вярата, мъката, надеждата, Бог. Понякога стиховете й преминават в молитва – съвсем органично и непринудено. Нищо излишно не намираме при нея. Чистота на чувството, естественост на формата, близка на всекидневната човешка реч – Даница пише винаги в жанра на белия стих. Носталгията, по-силна или по-слаба, е винаги фон на това, за което говори или се моли в стиховете си:
 
Там, сред балкана има / малък градец един…
 
От много години Даница Додич живее в Париж. Стиховете й са преведени на няколко европейски езици, лауреат е на литературни премии. Тук съм се опитал да пресъздам няколко нейни „песме“(стихотворения) на български език. Надявам се, че опитът ми ще помогне на българския читател да усети свежестта и своеобразието на нейния поетичен дар. 
 
***
Ода на просветителите
 
Таз нощ небесата
с ангели пребродих,
до сърцето стисках
нетварна икона.
 
Чух гласа на Бога.
Гледах надалече:
светлина от Охрид
в мрака засия.
 
Литнах над вълните
езерни, безбрежни,
на Свети Наума
пред портите спрях.
 
Огън от небето
носех, хляб и вино:
Кириле, Методие,
вам е този дар!
 
Словото, скрижалът –  
само те са вечни.
От забрава, Боже,
опази ни в тях!
 
Париж, в деня на Светите братя Кирил и Методий, 2005 г.
 
Молитва от странство
 
Нощем с майка и татко…
Виждам ги като живи.
Изпод земята – плач. 
Чакам Великден – в олтара
бдя със душите-свещи.
Нека им бъде леко
в пламъка на Христа.
 
Нося се духом далече.
Тесен ми е Париж.
Там, сред балкана, има
малък градец един…
Вее сняг, вее. Бели
гробища виждам там.
 
Ще разцъфти ли нявга
цвете във този град?
 
Аз. И молитва в храма
на преподобни Сава.
Слагам обредна пита,
вдъхвам тамяна чист.
 
Париж, Сретение 2005 г.
 
Сушава година
 
На Бранка Райкович
 
Огън гори в небето.
Полетата – суха черга,
напукана черна земя.
Вдига се прах, стеле се
под нейните боси стъпки,
ходи като по жарава…
Слънцето заслепява                                     
морните й очи.                                                                            
Жажда в сухите устни,                                
стичат се капки пот.                                   
Кошничката й пада.                                                    
Мисли за злата суша,                                   
шепне прости молитви,
свята, селска душа.                               
Докато гледа жълти
ниви, треви, умолява,
иска от Бога дъжд.
 
Къщният вратник – отворен.
Леко й става за миг.
Здрач се спуска над Жуче,
нежен ветрец я милва,
тихо шепти, шумоли. 
Сяда в градината. Гледа
златната сватба в небето,
звездния грейнал свод.
Тихо душата прелиства                                                           
книгата на паметта.
 
Париж, август 2003 г.
 
Дечанските камбани
 
Куполи светят над храма,
бдят над Свети Димитър,
Свети Никола вестят.
Лъв – вкаменен бранител,
мраморен плод и лист.
Господ и ангели Божи…
Купел за много души.
Стефан Дечански, цар Душан,
слезли от стенописа, 
на колене стоят.                               
Мълком тук отминава                         
времето на света.                                                                        
 
Трепнаха бели кости…
Богородица сълза отрони,
портите манастирски
глухо изпъшкаха.
 
Вятър над Проклетие.
Бистрица плаче в нощта.
По метохийските друми
само сенки вървят.
Богу се сърби молят.
В Дечани се звъни.
Кръст издигна свещеник,
но затрепера кръстът
пред новия век на мъки…
 
Август 2001 г.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Natalia H. каза:

    „…нито сме Европа“ – разбира се, че СМЕ Европа! Разбира се, че СМЕ европеизи…Проява на ниско самочувствие или желание за повече образност е навел на тази мисъл автора, но и в двата случея – проява на лош вкус. Европеецат е както викингат, така и балканеза…(Сажелявам за правописа, но пиша от чужбина и не разполагам с кирилица).