„За цялата любов ще се разплатим с любов…“ – 50 години от смъртта на поета Николай Рубцов

Невъзможно е да не мислим, че поезията е чудо. А да разберем докрай това чудо също е невъзможно.

Лодка,  градина, речен бряг, върба – това са най-често срещаните думи, които могат да се използват в обикновен разговор или в писмо, дори в журналистически репортаж. Но ето, идва един плешив, срамежлив младеж, живял в сиропиталище в село Николское на река Сухона, където не е останала нито една църква (всички са разрушени), идва вчерашният моряк, ключар и пожарникар, а сега студент в Литературния институт …

Идва и тихо казва така:

Цветята ми червените

в градината малка са изсъхнали.

Лодката на речния бряг

скоро ще изгние напълно.

По стената ми скита

от върбата дантелена сянка.

Утре под нейното було

тежък ден ме очаква!

 

Сякаш някой невидимо те гали, сгрява те с тези боговдъхновени линии, вдига те с топла, пестелива ръка, отвежда те извън града, далеч от суетливия ден, и те пренася в чудна, съзвучна картина: мълчаливата майка, която тихо се връща от кладенеца с ведро, пълно с ледена вода. И ти, меланхоличен от безделие, седиш до прозореца, подпрял  глава на ръцете си. А през това време горе в стаята угасва неземната светлина на една непозната звезда. Може би утре, след залез слънце, тя ще засвети отново. Когато се появи, ако даде Бог, вече ще закърпя злощастната си лодка…

Четвъртото дете в семейството, бъдещият велик поет Николай Рубцов е на шест години, когато майка му умира. Бащата, който е на фронта по това време, и с когото се срещат много по-късно, смята сина си за мъртъв. А синът отдавна пише, избира думите като полски маргаритки, за да разкаже онова, което по нищо не прилича нито на миналото, нито на настоящето му: „О, тази селска красота! О, какво удивително щастие е да се родиш на поляните, като ангел, под купола на синьото небе!“ Знаел ли е тогава, недодялан и беден като просяк – той, на когото ще бъдат издигнати паметници и паметни плочи – за гравираните думи на големия приятел[1] на Пушкин: „Поезията е Бог в свещените мечти на земята“?

 

Николай Михайлович Рубцов (3 януари 1936 – 19 януари 1971) е роден в село Йемецк, Архангелска област. През 1937 г. се премества заедно със семейството си в Няндома, където от 1939 до 1940 г. бащата на бъдещия поет – Михаил Адрианович, работи като ръководител на местния потребителски кооператив. През януари 1941 г. семейството заминава за Вологда, където е застигнато от войната и бащата отива на фронта. През лятото на 1942 г. майката и по-малката сестра на Рубцов умират и останалите деца са изпратени в различни интернати. По същото време шестгодишният Коля написва първото си стихотворение.

След като е тежко ранен през 1944 г., Михаил Рубцов се завръща във Вологда, но по това време в сиропиталището Красовски, където първоначално са настанени Николай и брат му, документите на децата са изгубени, и баща и син се срещат за първи път след войната едва през 1955 г. През това време Николай завършва седем училища, работи като пожарникар, опитва се да учи минна геодезия, но е изгонен, работи няколко месеца и като работник на военен полигон.

На 1 май 1957 г. във вестник „На стража в Арктика“ за първи път публикуват негово стихотворение – „Май дойде“. През 1962 г., след като представя първите си стихове пред комисия, Николай Рубцов е приет в Московския литературен институт „Максим Горки“. Първата му малка стихосбирка „Лирика“ е публикувана през 1965 г. в Архангелск.

До трагичната си смърт поетът публикува още три сборника: „Звездата на полетата“ (1967), „Душата пази“ (1969), „Боров шум“ (1970). Заглавията отразяват основната насока на елегичните му стихове – любовта му към руското село, света на тишината, звездите, водата, брезите и родните простори. На 36-годишна възраст Николай Рубцов умира трагично (вероятно удушен) през нощта на 19 януари 1971 г., след домашна кавга с годеницата му – амбициозната поетеса Людмила Дербина (Грановская).

След смъртта му излизат сборниците „Последният параход“ (Москва, 1973), „Избрани текстове“ (Вологда, 1974), „Живовляк“ (Москва, 1975), „Стихотворения“ (1977).

 

ВЕЧЕРИ

От моста, право в планината
път тича, но – каква тъга! –
аз виждам как руина свята
от манастир спи там сега.

О, древна Рус!.. Дали денят ни
не е навеки вкоренен
в нас с образа на свободата,
от нея предопределен?..

Какъв живот преди е текъл!
И е горял, и прегорял!
Аз чувам как той в мен отеква,
как съм по него закопнял;

и как днес – весело и властно –
момци на стремето стоят…
И нощите са топли, ясни,
и на ония дни дъхтят…

1962-1967

превод: Димитър Горсов

 

***

В природната обител свята,
сред тънки сенки на брези,
блести във вирове водата
и шум от колела пълзи.

С прощален дим върху комините
стоят къщурки край брега –
еднообразни и застинали
в покой и раснеща тъга.

Смири се, вихрено съзнание,
бих казал, но не знам дали
в миг с него няма да престане
цъфтежът в сивите мъгли.

Тогава в гроб незнаен може
и мене да ме прислонят…
Затуй и сводът ме тревожи.
И много мисли ми тежат…

1966

превод: Димитър Горсов

 

НАД ВЕЧНИЯ ПОКОЙ

Когато в храстите се скитах сам,
малинов дъх аз не усетих в мрака.
Но гроб под черен кръст намерих там,
почти зад плевнята, из малинака…

Там тъмнината фантастична бе;
и моята боязън бе самотна;
и сякаш в друг свят, с тягостно небе,
пламтяха маргаритите сиротни.

Край завирените води, пред мен
мълчеше гробище в мъглата глуха.
Тъй ме смути то, че до сетен ден
покой не ще намеря, ни разтуха.

Такава святост там, тъй скръбен мрак,
пронизаха сърцето ми усърдно,
че гаснейки, аз бих опитал пак
добрите маргарити да прегърна…

И нека в бури по безброй земи
животът да ме влачи; да обръгвам
на всякакви надежди – в миг немил
от мен такива няма да изтръгне!…

А щом усетя смъртния си хлад,
ще дойда тук, при тези маргарити,
където всички мъртви, в помен свят,
с рубашки бели спят навек в тревите…

1966

превод: Димитър Горсов

 

Бележки:

[1] Василий Андреевич Жуковски – руски поет и прозаик, преводач и литературен критик, един от пионерите на романтизма.

Източници:

foma.ru

citaty.su