Сватба с небето
Под черна мантия – венчалната ми дреха,
притиснал силно с две ръце сърцето,
дочаках в храма с вяра и утеха
и свойта чудна сватба с небето.
И от сватбарите не исках никой
дори една сълзица да отрони,
ала обърнах се – и гледам, бликат
очите им – сълза сълзата гони.
И пред олтара свят – приет от Бога,
облякоха ме в дълго черно расо –
ах, то за мен и в радост и в тревога
е светло като слънце неугасно !
А щом игуменът повтори,
че нямам веч приятел, майка, татко,
не знам защо пред плахите ми взори
те бяха всички – и заплаках сладко.
И дадоха ми да държа в ръцете
наместо свещ и цвете – свещ и кръст,
на младоженеца душата тъй да свети,
догде се върне той във тая пръст.
О, не прегръщах ли във тях тогава
страданията си и светлината,
която греховете ни прощава
и кръста, що подкрепя ни душата?
Поведоха ме братята и пяха
„Достойно ест“ към моята килия.
Сватбарите разплакани и плахи –
те бяха сякаш в някаква магия.
Целуваха челото ми, косата,
а аз си мислех в тихите си сълзи:
на втората ми стъпка във душата
ще бъде мир – душата ще разцъфне.
Под черна мантия – венчалната ми дреха,
притиснал силно с две ръце сърцето,
дочаках в храма с вяра и утеха,
и свойта чудна сватба със небето.
Монах Нестор (понастоящем еп. Нестор), Рилски манастир, 1946 г.
Снимка: Александра Карамихалева, www.bg-patriarshia.bg