Лъжи и истини за феминизма

Най-разпространеният аргумент против феминисткото движение се основава върху мисълта, че жената е неспособна за творчество. С редки изключения, геният се мисли като мъж. Жените могат да са добри учени или творци, но все пак почти няма жени-композитори. За да се оцени, обаче, честно приноса на жените в културата, трябва да се изследват историческите условия, които са повлияли върху него.

 

В краткия си роман „Собствена стая” Вирджиния Улф се забавлява с мисълта за съдбата на несъществуващата сестра на Шекспир: по това време е било забранено жената да бъде гениална. В Англия жените писателки са предизвиквали враждебно отношение. Джонсън ги сравнява с „…куче, което ходи на два крака. Прави го нескопосано, но учудващо е, че все пак го прави”. Херцогинята от Нюкасъл отбелязва, че „жената живее като сова и умира като червей”. Тя е осмяна от общественото мнение, затваря се в своето имение и почти полудява. 

 

***

Eдва през 1849 г. за първи път жена – американка – получава титлата „доктор по медицина”. В края на ХІХ век за жените във Франция станало възможно да получат средно образование, а първата жена преподавател в университет е била Мария Кюри. Едва преди няколко години за пръв път жена – д-р Бертран-Фонтен е назначена като лекар в парижка болница. Във всеки случай не може да се каже, че исторически погледнато, жената е имала възможност да покаже своите истински способности – и интелектуални, и творчески. Наред с това, съществуват дълбоки психологически причини, откъсват жената от нейния център и я изхвърлят от истинската й реалност. 

 

Съвременната психология използва термина Uber Ich или свръх-аз, за да означи онзи дял от ума, който се бунтува против забраните на „колективната съвест”.който означава колективно съзнание. Това има огромно влияние върху личното съзнание чрез различни атавизми: семейни, расови, културни и социални. Понятието „семейни неврози” може да се разшири и да се говори за „социални неврози”, за неврози при мъжете и при жените. Комплексите действат по еднакъв начин като античната съдба, когато тъмната сила като че ли „омагьосва” човека и тогава всеки стремеж на природата към нейната онтологична норма се преживява като престъпление. Суперегото стои на пост над привидното равновесие и отстранява всичко, което би могло да предизвика чувство за вина. „Принудата на повторението” действа така, че винаги се повтарят едни и същи ситуации. Тя се явява като индивидуална необходимост, като предварително и фатално осъжда на провал всяко усилие, насочено към освобождаване. Така независимо от която и да било индивидуална воля, суперегото подчинява жената на мъжа. „Принудата на повторението” действа с абсолютен автоматизъм, тласка жената в упорството да стане истинска жена и така я прави съучастничка на своето собствено поробване през историята.

 

Трябва да се разбере, че от една страна, изпълненият с конфликти живот би бил нетърпим без суперегото, а от друга страна – че неговото влияние върху подсъзнанието никога не достига до истинската причина, а само унищожава тежкото чувство за вина и възможността за нейното приемане. Целта на суперегото не е да победи злото, а да създаде чувството за сигурност и прикритост, дори и когато става въпрос за очевидно съвсем определено зло. Реванширайки се за матриархата, мъжкият род укрепва своята победа чрез създаването на митове – мита за „мъжа-господар” – и сега именно този мъж определя начина на съществуване и разпределяне на ролите между мъжете и жените. 

 

Навсякъде и винаги – като се започне от Небесния Отец, на Когото народното творчество или опростеният катехизис придава твърде ярки мъжки черти, та до естествения баща, който за детето е израз на божествената власт – жената свиква да се прекланя страхливо и благочестиво пред мъжествеността на мъжа. Педагозите не пропускат нито един случай да нарекат „женско” всичко онова, което се отнася към състоянията на слабост и принизеност и „мъжко” – всичко, което се отнася към смелостта и величието на човешкото достойнство. „Човекът” е така идентифициран с мъжкия род, че дори основното морално понятие добродетел в класическите езици е в мъжки род (гр. αρέτη) произлиза от aner – мъжкар, както и лат. virtus от vir. Ако жената се колебае между мъжествеността и женствеността и иска да се държи като свободно човешко същество, тя открива, че пристъпва границите на своята природа и развива комплекса на Диана. Като наблюдават своето тяло, момиченцата откриват, че е трябвало да се родят момчета и че са осакатени същества. В периода на половото съзряване те виждат, че тяхното тяло свидетелства за едно по-малко ценно и дори нечисто съществуване. Кръвта по време на менструацията прилича на нечист елемент от същността на жената: равинистичната традиция вижда в нея последица от отношението между Ева и змията; освен това, тъй като тази кръв се изхвърля като нещо ненужно от кръвоносната системата, тя се е смятала за мъртва, т. е. за нечиста по своята същност; нечист е и оня, който се докосва до източника на тази нечистота – жената. Лаодикийският събор от 364 г. забранява на жените да влизат в светилището, т. е. в олтара, заради биологичната особеност на тяхната природа. Обредът на очистването, т. е. четенето на молитви след раждането, указва на това, че раждането на децата е свързано с оскверняване, което се отнася към женската природа на майката: тя се смята за нечиста 40 дни след раждането и не й се позволява да пристъпи към св. Причастие. В един руски документ от ХІІ век монах Кирик пита епископ Нифант: „Мога ли да дам причастие на майка, която умира преди да изтекат четиридесет дни?”. В отговора се казва, че в този случай трябва умиращата да се пренесе в друг дом, да се умие и чак тогава да се причасти. Същият монах пита дали свещеник може да служи Литургия, ако е облечен в мантия, която е закърпена с части от материал, взет от женски дрехи. Еврейското разбиране за чистота е оставило дълбоки следи в християнското съзнание. 

 

В очите на мъжете, които са активни и творчески същества, които изграждат бъдещето, жената изглежда като обект на тъмните сили, като същество, в което се случват особени физиологични процеси, със слабо тяло, нечисто по природа, празно и пасивно, а и самата тя често се вижда такава. Всичко в нейната природа я подготвя за майчинството, но тя никога не може да бъде сигурна, че ще го осъществи и през цялото време я преследва скръбта на неуспеха – скръбта на неуспяло същество. 

 

Дори след Втората световна война, когато жената е успяла да покаже, че може лесно да замени мъжа на много места и в различни роли, силният социален натиск й предлага като единствено приемливо решение брака. Това очакване на брака затваря хоризонта пред всяка девойка. Твърде характерна в това отношение е една анкета, проведена преди време между студентки: „Много наши приятелки следват в постоянно очакване. Ако не се оженят, ще завършат с някаква нежелана професия… и ще стане така, че ще започнат да се смятат за виновни – за какво, и те самите не могат да кажат, но виновни, защото всички ги обвиняват; тук трябва да има нещо, което да отклони тяхното внимание”. Този комплекс за вина е много силен. Не е ясно в какво се състои вината, но такова чувство за вина. Жената няма собствена съдба, тя е относително същество, свързано със съдбата на мъжа, но самата връзка с тази съдба е привилегия. 

 

Има и забравени жени. Според Монтерлан, старите моми нямат място в света на мъжете и той описва отвращението, което предизвиква у него всяка жена, която не е еротичен обект. Подобно на кръвта, която се изхвърля от кръвоносната система, съществото, което се отрича от съдбата си да служи на мъжкото начало, вече е нечисто само по тази причина. В любовта жената също е пасивна, подчинена, покорна; на нея й се дава и тя се отдава; мъжът я придобива по същия начин, по който получава удоволствие „като я употребява” и дори се насилва, за да й достави и той удоволствие. 

 

Но робинята си отмъщава на своя господар. Като се отдава изцяло, жената също така иска да притежава изцяло мъжа и става негова надзирателка. Кръгът се затваря и само смъртта може да го разкъса. В това е целият проблем на любовта-страст на Вагнер и на всички големи мислители, толкова песимистични за крайния изход на любовта. Бракът носи на жената положение в обществото, но ако се погледне по-внимателно, съвместният живот, общественият живот, често представят майчинството само като измамно бягство от реалността. В своята женственост жената често пъти е само украса. Хвърлена в многобройни грижи, жената е винаги толкова заета, че не може да направи нищо; тя употребява цялото си време да подрежда нещата и останалите живи същества и в крайна сметка разбира, че има нужда от помощ. Любовта, нарцисизмът, дори мистичната ревност не й дават възможност да повлияе на света; те са пречка за това влияние и се превръщат в своеобразно бягство. В своите начинания мъжът се ръководи от разума и може съзнателно да рискува живота си, което означава, че разполага с него. Жената не рискува своя живот, тя го отдава; но както и при всички други самки това е функционално, биологично отдаване. В самия този акт на самоотдаване жената става зависима от биологичния вид, от своята поробеност на природата. Като властва над природата, мъжът едновременно властва и над жената, като я поробва. Но рано или късно всяко угнетяване неизбежно предизвиква реакция, при което икономическите обстоятелства и играта на политическите партии могат да създадат толкова подходящи условия, че силата на „принудата на повтарянето” да доведе до колебание. 

 

След ролята, която жената е изиграла по време на войната, мъжът вече не може да оспорва заетата от нея позиция. Движението за еманципация освобождава и активира огромен потенциал. Участието в икономическото производство въвежда жената в мъжкото общество, но мъжът чувства неясен страх пред съществото, което се развива твърде бързо и се страхува за своята сигурност. Съществуващото обществено положение се намира в опасност. Мъжът би искал все още да се отнася с жената като с робиня като й внушава, че е царица. 

 

Но при всички случаи патриархалният строй, основан върху класическия модел „господар-робиня“, е сериозно разклатен. Широко разпространено е схващането, че жената трябва да се занимава първо с някаква професия, и едва след това да бъде съпруга или любовница. Нейната работа я прави независима, а моралната и религиозната юзда пада заедно с буржоазното семейно устройство и „домашното огнище”. Според вече остарелите статистически данни на госпожа Колонтай, от 60 милиона съветски работнички половината не са омъжени. Жената се надпреварва с живота и дори в любовта достига бързо до мъжки образец на поведение, който е лишен от всякакъв духовен смисъл. 

 

Въвлечена в изграждането на новия свят, еманципираната жена се обозначава с термина „неомъжена”, който сам по себе си отразява размаха на избухнала революция. Но според наблюдението на Кайзерлинг, новата социална атмосфера в Америка и в Съветска Русия убива дълбоките емоции и променя смисъла на всички ценности. Романите „Прекрасният нов свят” на Хъксли или „1984 година” на Джордж Оруел са твърде показателни. Жената бързо се разболява от мъжки болести – удоволствието я примамва и привлича. Еднообразната специализирана подготовка фалшифицира женската природа, а равноправното образование ласкае, но не дава никакво истинско знание, с помощта на което жената да може да влезе в обществото тъкмо като жена. 

 

Нуждата от равноправие прави жената агресивна и я принуждава да се приспособява. Тя копира мъжа, но потенциалът на нейната чисто женска емоционалност се прахосва и тя рискува да загуби заради това своята природа, която се изопачава твърде много. Това още повече се усилва от факта, че жената се включва в мъжкия свят в периода на неговото падение. Съвременната икономическа еволюция допуска свободния съюз на мъжете и жените като законно обществено състояние. Двамата живеят на хотел, а децата са настанени в сиропиталище. В тази ситуация, в която специалните права на бащата са накърнени, а майката постоянно отстъпва, децата са в състояние на морална изоставеност. Така наречената „свободна любов”, в която участва тялото, а душата отсъства, причинява много неврози, придружени с чувството за безпокойство. 

 

Точно в този свят на невротици ни въвежда книгата на Симон Дьо Бовоар „Вторият пол”. Това е чудесна книга, истинска „сума” от много правилни и смели наблюдения, която обаче завършва неистинно и предизвиква чувството за ужасяваща пустота. Липсата на крайно заключение е характерно и за философията на Сартър. Извън границите на очевидното няма никаква тайна, дори и демонската бездна няма предел – това е бездна на повърхността. Още Ницше се е разбунтувал, като казва: „Не лишавайте жената от нейната тайна”. Ако жената се ограничи само до физиологията, изчезва не само нейната тайна, но и самата жена. „За себе си” за жените-екзистиенциалистки означава само „всичко – за мое удоволствие”. Запознаването с природата на това удоволствие, описано във формата на момичешки фантазии, предизвиква мъчително чувство, защото описанието разкрива една маймунска психология, очевидно дегенерирала. Но всеки нихилизъм се самоунищожава отвътре с ужасния въпрос, който сам поражда: „Защо?”, а екзистенциализмът – с въпроса: „Какво следва?”.

 

Тази литература е все по-нездрава, защото тя не само сваля от нас маската на лицемерието, но и необходимото покривало на срама и ни пренася в света на дълбоко нездравите фантазии. Никой не трябва да медитира за крайните резултати от процеса на приготвяне на храната. Има луди хора и маниаци, но какво може да бъде по-ужасно от това да сме принудени да вникваме в техния мироглед и да го уеднаквяваме с възгледа на всички останали? Образците на психопатологията са ценни в своята област, но те не трябва да излизат извън границите на своя собствен свят. Симон дьо Бовоар се противопоставя на митологията на патриархалната епоха и незабележимо преминава към мита за жените-амазонки, но той рано или късно ще доведе неизбежно до великата блудница на Апокалипсиса. И в двата случая се губи взаимността, стоенето лице в лице, а автономията задушава другостта; единият употребява другия и достига до самота и отчуждение. Но връщането при човека се достига именно чрез напускането на гордата романтична усамотеност, чрез занижаване на самооценката и отново придобитото общение. Човечеството прилича на връх, чийто два склона са мъжкото и женското начало, които се осъществяват едно чрез друго. В Евангелието от св. евангелист Марк четем: „Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, а са като Ангели на небесата” (Марк 12:25). Сведенбор дава прекрасно обяснение на тези думи: мъжкото и женското ще се срещнат заедно в Царството Божие във вид на един ангел. 

 

Ако мъжът се разпростира в света чрез инструментите, жената прави това, като се отдава. В самата си същност тя е свързана с ритъма на природата, насочена към реда, който управлява Вселената. 

 

***

Жената може да акумулира интелектуални ценности, но те не й носят радост. Жената, която интелектуално прилича на мъжете и участва в изграждането на света, ще бъде лишена от своята същност, защото е призвана да внесе в културата именно женствеността като особена форма на битието и неизменен начин на съществуване. Мъжът създава наука, изкуство, философия, дори и богословие като система, но тези системи водят до ужасяващата обективация на истината. За щастие съществува жената, а на нея й е предопределено да стане носител на тези ценности, място на тяхното въплъщаване и живот. На върха на света, в неговото духовно сърце, стои рабинята господня, която представя човешкото битие в неговата изначална истина. Да пази света и хората като майка и да го спасява като девица, давайки на този свят душа, своята душа – това е призванието на жената. 

 

***

Призванието на жената не се отнася към обществото, а към човешкия род; полето на нейната дейност не е цивилизацията, а културата. Без да дават почивка на своите клепачи, мъдрите девици със светилници, пълни с „елей на радост”, очакват жениха (срв. Мат. 25:1); „с мълчание очакват” идването на „последните неща”. Както казва св. Макарий Египетски, цялата душа става „око”, което улавя и отразява светлината. Но „Авраам все още очаква и Исаак, и Яков, и всички пророци очакват заедно с нас да придобият съвършено блаженство. Това означава, че съществува само едно Тяло, което очаква своето спасение”. Времето на очакването вече е изпълнено с тези „последни неща”, които се очакват. То призовава да се излезе от състоянието на раздвоеност и преминава в състоянието на единното тяло. 

 

Истинската трансцендентност съединява мъжкото и женското така, че техните елементи се преобразяват; престава разделението на „самки” и „самци”, на „аз” и „не-аз”. Целият парадокс на целта на човешкото съществуване е да станем това, което сме, като станем други: човек става бог по благодат; външното вече не се различава от вътрешното. | Откъс от книгата „Жената и спасението на света“, Цетинье, 2001 г., списание Мирна, бр. 23