Църквата и хомосексуализмът

Може ли хомосексуалният да стане християнин?

Може ли да се помогне на човек, склонен към хомосексуализъм и желаещ да влезе в Църквата? Как да обясним, че това е греховно влечение? Има ли изобщо в Църквата място за подобни хора? За западния опит пише в своята статия Стив Робинсън – бивш протестантски пастор, приел Православието. Той е провел разговори със свои енориаши, които се борят с този грях.

Моят грях не е моята същност

Беки е момиче, което се е върнало едва преди няколко месеца в християнската вяра след шумна младежка веселба, която оказала върху нея силно емоционално въздействие. Тя седеше на масата в моята кухня и редеше развълнувано спомени от своето минало. Гей барове, нейната гей-приятелка, последната гей-връзка, на която е сложила край. И сега, досущ като жената на Лот, на нея й се искаше да върне миналото, защото не намираше емоционално удовлетворение и поддръжка в църковното общество.

Пол е бил човек уважаван, водач в своите среди, семинарист. Заловили го обаче с друго момче в спалнята на общежитието. Разказваше със силна емоционална напрегнатост за всичко, защото администрацията на учебното заведение провеждаше серия от срещи, за да решат как да постъпят с него. Той чувстваше това като край на живота си, в главата му се въртяха мисли за самоубийство.

Уилям е бил душата на своята младежка група. Хванали го в леглото с друго момче от компанията, усамотени в отдалечено място. И тъй като бях помощник на пастора, който отговаряше за младежите, аз организирах среща с родителите и техните деца, за да обсъдим случилото се.

Джо беше момчето, което наех да ми помага в моите ремонтни работи с гипсокартон, и ние бързо се сприятелихме. Той започна да ми се доверява и да ми разказва за своето ужасно минало: сексуалното насилие в приемното му семейство, живота и проституцията му в Холивуд с цел пари за наркотици. Накрая взех, че го кръстих в моята бивша протестантска църква. Три години след това той умря от свръхдоза.

Това са само няколко от историите с хомосексуалисти, с които съм разговарял през последните 35 години, като в началото аз бях протестант, а сега съм православен християнин. През последните години православната ми духовност често ме караше да размишлявам внимателно върху хомосексуалността. В основата на тази статия е опитът на подобни хора. Някои от тях, обърнали се вече към Православието, се съгласиха да участват анонимно в разговори за борбата им с влечението към лица от същия пол (SSA – same-sex attraction), тъй като това беше част от моето изследване за начина, по който Православието може на дело да повлияе на хора със SSA.

Когато се запознах с Джо, първите му думи бяха: „Ненавиждам Иисус Христос, ненавиждам и християните.” След като разбрах какво е бил принуден да преживее в свещеническото семейство, в което бил осиновен, аз не намерих сили да го порицая. Когато стана християнин, той поведе борба в Христа със собствената си личност. Говореше колко му е трудно да приеме християнското отношение, че ако спиш с повече хора от противоположния пол, ти си просто грешник, но ако се занимаваш с орален секс с някой мъж, ти си оставаш завинаги извратеняк. Той никога не се освободи от мисълта за това клеймо, даже и в Христа, и си мисля, че чак до смъртта в ума му си остана съзнанието, че е „извратеняк”.

Какво се съдържа в едно име?

Как наричаме хората, които изпитват влечение към лица от същия пол? Начинът, по който назоваваме себе си или другите около нас, може да представи човешкото същество в образ, който е в пълно противоречие с основни християнски истини относно нашата индивидуалност. В разговора ми с Карол тя лаконично формулира православната позиция: „Моят грях не е моята същност.”

Християнската вяра ни учи, че всички сме създадени по образ и подобие Божие. Отците на Църквата ни учат, че този образ може да бъде повреден, изкривен, прикрит, но той никога не се губи. Хората в света могат и да твърдят, че грехът е клеймо, вечна дамга, но християните не отъждествяват себе си със своя грях именно защото са ХРИСТияни: по образ Христов. В себе си ние се изпълваме или с името Христово, или с името на нашите грехове. Св. ап. Павел ни казва: „нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие. И такива бяхте някои от вас; но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог” (срв. 1 Кор. 6:9-11).

Влезем ли в Църквата, започнем ли борбата с греха, ние вече не отъждествяваме себе си с греха. Това се отнася за греховете и на хетеросексуалните, и на хомосексуалните, и за всякакви други грехове. Кои сме ние се определя не от пола на човека, към когото имаме сексуално влечение, а от отношението ни към Христа. Грижата на Църквата е какъв ще станеш ти в Христа чрез напредване в добродетелите, независимо от позора на греха.

Почти всички, с които разговарях, обясниха, че именно това е било едно от най-укрепващите открития, които са получили чрез Православната вяра. Борбата им е борба против греха, не против човешката им природа. Андрю ми каза: „Да бъдеш гей – това не е борба. Борбата – това е да видиш себе си достоен за любов и уважение и от самия себе си, и от другите, и най-вече – от Църквата. Борба е да решиш как да живееш. Моята борба произхожда от това: как най-правилно да проявявам или да не проявявам сексуалността си.” Той обясни, че такава „борба” води всеки, независимо каква е сексуалната му ориентация, и в този смисъл няма никаква разлика дали си „гей” или си „нормален”.

Много християни предпочитат да наричат този проблем „влечение към лица от същия пол”, с което и показват, че проблемът е в изкушението, не в човека.

Произходът на SSA

Джо е бил подлаган на сексуално насилие от осиновителите си, после- от приемната си майка, братя, братовчеди, търпял жестоки побои от приемния си баща. Карол е била обект на грубо отношение още от най-ранното си детство, а след това е била няколкократно изнасилвана – за първи път още през седмата си година. Бащата на Грегори често пътувал в командировки. Възпитавала го майка му и тя му позволявала да се облича в роклички, да колекционира кукли „Барби”, а това разстройвало баща му. Майката на Грегори била възпитавана от баща, за когото тя чак на четиридесетгодишна възраст открила, че бил хомосексуалист, а пък майка й била умряла от алкохолизъм. Тя осъзнала разпада на собственото си семейство, след като Грегори станал „гей”. Семейството на Майкъл е било „нормално” християнско семейство, но той знаел, че в рода му има няколко гейове.

Тези истории са класически примери за това, как се формира влечението към лица от същия пол. Само че изследванията показват, че не бива само въз основа на преживяното в детството да се правят еднозначни прогнози за SSA. Поради тази причина съществуват предположения, че SSA е генетична предопределеност или вътрешна заложеност. Всички участници в моето проучване бяха установили на сравнително ранен етап от живота си своето влечение към същия пол, но не бяха единодушни по въпроса дали става дума за „генетика” или за „възпитание”. Някои смятат, че е природна даденост, други – че е възпитание, трети – че е и едното, и другото.

Християнската вяра не ни дава точен отговор дали човешките недостатъци са част от природата или са само част от възпитанието. Генетичните недъзи са точно толкова белег на падналия свят, колкото и отрицателните качества, които придобиваме от недостиг на възпитание и любов. За християнина истината се свежда до това, че „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (срв. Рим. 3:23). Какво е „славата Божия”? Това е животът в съвършена любов и общение с Бога и с хората.

Само че ние не живеем в съвършена любов; ние сме родени в грях, суета и тление. Ние сме заченати от паднала плът и родени в паднал свят. Ние сме под въздействието на набор паднали ДНК още от самото зачатие. Още от момента, в който излезем от майчината утроба, нас ни поставят в обятията на грешник, който след това ни отнася у дома – място, където грешници полагат усилия да се спасят, в най-добрия случай изпитвайки страх и трепет пред Бога, а в най-лошия – без изобщо да Го зачитат. Още в първите ни прикосновения със света, ние сме поставени в неблагоприятни условия, ние сме подценени и онеправдани по начини, които не са в полето на нашия избор и които често дори не съзнаваме. Греховете на бащите се предават на последващите поколения не като наказание, а като неизбежно последствие. Ние всички сме покварени.

Какво ще рече това по отношение на SSA? Ние всички растем в поквара. Растем, а вътре в нас кипи война, която не сме избирали сами, а която ни е предадена. Ние не сме в състояние да избираме родителите си и какво искаме да наследим от тях. Ние не избираме какви да бъдат нашите физически, емоционални, психологически и духовни особености и така идва моментът на нашето раждане, когато се появяваме на този свят било то с огромен нос, с математически заложби, със склонност към сърдечни заболявания или с някаква уродлива деформация. Много често ние изобщо не избираме това, с което трябва да се борим. В крайна сметка от нас се иска да полагаме усилия да спасим душата си с помощта на своите уникални генетични особености и характерни качества, присъщи на нашата душевно и духовно увредена човешка природа.

Какво искаш да ти сторя?

„Какво искаш да ти сторя?”, попитал Иисус слепия Вартимей (срв. Марк 10:51). Един прост въпрос: какво искаме от своите взаимоотношения? Джо е привикнал да приравнява секса с отношенията си или „общуването” с другите хора. Грегори изпитва привличане към силни мъже. Той знае, че така запълва в душата си липсата на баща. Карол е била изнасилвана от мъже и нейният прост въпрос е: „Какво чудно има в това, че за мен отношенията с жени са емоционално и физически по-приятни?”

Хората със SSA търсят това, за което жадува всяко човешко същество: близост, условия да бъдеш приет такъв, какъвто си, възможност да обичаш и да бъдеш обичан. Това са неща, които липсват не само на страдащите от SSA. Самотата и отчаянието на отхвърлените, неугледните, стеснителните, социално неадаптираните, болните са точно толкова болезнени, колкото и у човека, който изпитва влечение към същия пол. Хора, склонни към още по-дълбок самоанализ, с които имах възможността да разговарям по проблема за SSA, твърдят, че това не е свързано с пола, а е свързано с емоционалната привързаност, с чувството на интимна близост с другия човек. Слушал съм същото и от хетеросексуални, извършили прелюбодеяние преди или след брака си. Силните чувства в отношенията са като силнодействащи наркотици. Отношенията често се превръщат в неудържима страст и хората са готови да пожертват всичко за тях. Редом с чувствата, важен аспект се явява фактът, че в такива отношения прониква сексът. Защо потенциалната сближеност и благочестивата дружба между хора от всякакъв пол така често добива сексуален характер?

На първо място трябва да помним, че сексът сам по себе си не представлява зло. Това е дарен от Бога, силнодействащ, обединяващ акт между две човешки същества, който, от една страна, не се явява необходимост за пълнотата на взаимното сближаване, но от друга, той е „Богодарувано право”. Нашата сексуалност е така естествена за нас, както потребността от храна и вода. Неестественото е да удовлетворяваме нашите плътски похоти с цел запълване на душевната ни пустота. На практика хората са в състояние да се отпуснат в сексуалния си живот до нивото на животинските страсти, където човек се превръща в елементарен сексуален обект. Постът ни учи как да не бъдем роби на своя стомах. Въздържанието ни учи как да не бъдем роби на своята похот, независимо от позивите на нашата култура.

Секс-манията – това е белег на екзистенциалния упадък на нашето общество в посока към самота, изолираност и отчаяние. Предпочитаме удоволствието вместо радостта, емоцията – вместо близостта, чувствата – вместо любовта, съжителството – вместо брака. Едно огромно заблуждение. Или, както се шегува Уди Алън, „сексът без любов е едно безплодно и безсмислено занимание, но тръгнем ли да избираме между безсмислените неща, той е едно от най-прекрасните.”

Когато увреденият от греха човек се окаже неспособен за благочестива близост и радост с друг човек, той често прибягва към сексуални удоволствия, в най-добрия случай – с друг, а в най-лошия – за сметка на друг, като средство за постигане на близост. Като бивш терапевт, аз обикновено описвам наличието на разпадащи се отношения така: „По-добре отслабено дишане, отколкото пълна липса на такова”. За християните проблемът е, че ние заменяме в своята личност образа Божий (а Бог е Любов) с биологическа единица, която се характеризира с това, че е способна на оргазъм и на прекрасни емоции с друг човек. „Те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца” (Рим. 1:25).

Да се промениш ли или да не се променяш?

Когато задавах въпроса дали хомосексуалните могат да се променят, всички, с изключение на един, ми отговориха „не”. А този, който не даде отрицателен отговор, каза така: „Аз не знам, знае Бог.” Това определено беше изненадващ за мен отговор.

Всички тези хора ми разказаха, че са имали проблеми с това, как тяхното влечение е било възприемано в бившите им среди, като се започне от „трябва ти да живееш така, както Бог е сътворил да бъде нормално” и се стигне до „всички извратеняци ще бъдат пратени в ада” или „хомосексуалните трябва да станат хетеросексуални”. Съществувало пълно неприемане от страна на бившите им среди и днешни протестантски кръгове.

Що се касае до християнски общности, разпространяващи „терапии за преориентация”, за тях Майкъл каза, че протестантските групи, в които само той е бил, са довеждали до напълно обратни резултати. Обещавали „преориентация”, но никога и по никакъв начин не се получавало така, което само увеличавало общото чувство за безнадеждност. Той разказа как в крайна сметка лидерът на една такава група, някакъв „супер красавец”, избягал с един от членовете и понастоящем двама си живеят в открита гей-връзка. Същата опасност е забелязала и Карол по повод „груповата поддръжка”. Андрю категорично заяви: „Тези организации са опасни… Всеки, който изпраща там децата си, трябва да се срамува от себе си, в това число и църквите. На такива трябва да им се надене камък на шията и да ги захвърлят на дъното на морето.”

Човек би помислил, че съзнанието, че да се промениш е невъзможно, ражда чувство на обезверение и примирение. Тъкмо обратното, всички, с които разговарях, това ги ободряваше и обнадеждаваше, защото така борбата започваше да бъде действително с това, с което на практика трябваше да се борим: с греха, не със самите себе си. А борбата срещу греха е истинска, тежка борба. Джоузеф каза: „Православието е основополагащо по своята същност. Отминават едни модели на поведение, идват други. Но се изправяш лице в лице пред някое старо изкушение и борбата започва наново, не по-лека от преди.”

Джордж е на осемдесет и не е имал интимни отношения над петдесет години, но до ден днешен продължават да го нападат разни помисли и желания. Андрю ми припомни словата на св. Антоний, който казва: „Очаквай изкушения до последния си дъх.” Както с всеки грях, нужно е постоянно да бодърстваш, за да не паднеш.

Красотата на девството

Веднъж разговарях с един млад човек относно SSA и православния възглед за безбрачието и девството. Той заяви: „Значи, вие искате да кажете, че ако аз трябва да стана православен, съм обречен на безбрачие?” Да, отговорът е утвърдителен, но в случая не става дума за чак такъв непоносим хап, ако вникнем в естеството на този цяр.

Първо, любовта НЕ ИЗИСКВА секс. Тя е нещо благочестиво: сексът и сексуалността не са в основата на взаимоотношенията. Съществува нещо по-високо от взаимния оргазъм, което съединява хората. Сексът може и да допълва и подсилва отношенията с конкретен човек, но той не представлява нещо НЕОТМЕННО, за които и да било отношения. В крайна сметка нашата индивидуалност е свързана с хора от всякакъв пол, с които поддържаме благочестиви отношения. Радостта от съпричастността със Светата Троица идва тогава, когато се борим с греха, защото сме предпочели да бъдем в ръцете Господни, а не в ръцете на друго човешко същество, независимо дали това изглежда приятно за нашите заблудени и нездрави души.

Второ, „обречен” е твърде силна дума. Това ще рече живот в мъки и отчаяние, същински ад. Колкото и дръзко да звучи, животът без секс не е обреченост. Хората със SSA не са единствени в света, „обречени” на въздържание, противно на тяхната воля и желание. Възможността да имаш предани моногамни отношения, защото си хетеросексуален, съвсем не е гаранция, че действително ще имаш такива отношения. И даже да ги имаш, това също не е преграда за изкушения, похоти и други явни грехове. Избор винаги остава, порочните желания ще те нападат както преди с неистова сила, и човек може да им се поддаде в самота и отчаяние дори когато има благословен от Бога хетеросексуален брак.

Трето, безбрачието не е ад. Между другото, в 1 Кор. 7 това е посочено като средство за напредване в добродетелността и служението на Бога. В протестантските църкви безбрачните пастори държат на широко разпространеното мнение, че има нещо, „което не е наред”, ако християнинът избере живот без брак. Но от евангелска гледна точка безбрачието не означава живот без дълбока близост, приятелство и любов. На практика то предполага човек да се научи да изпитва дълбоки чувства и да обича така, както е обичал Сам Христос, Който е бил Човек без брачен съюз. Това може и да не е духовната практика, която бихме избрали от космическия списък, ако ни беше дадена тази възможност, но в действителност тя е това, което на всеки християнин е дадено да избере в един или друг период от живота си, или за цял живот, в името на Царството Небесно.

На Карол й направи впечатление, че даже семейните хора са призвани към самоконтрол. Андрю заяви, че може и да е трудно да приемеш живот без секс – сложна задача, угнетяваща перспектива, неудовлетвореност, – но е възможно и съвсем не е „обреченост”. Монашеството е избор, който всички те уважават, само че си дават сметка, че това съвсем не е „цяр” за SSA, нито за който и да било друг грях.

Ролята на свещенството

Грегори сподели, че никога няма да се изповяда при свещеник, който „пропагандира” от амвона в полза на хомосексуализма. Адрю ходи на изповеди при своя енорийски свещеник, но не във връзка със SSA. За това той посещава една монахиня. Каза ми, че ако свещеникът го попита, той ще сподели, но няма сам да насочи разговора в тази посока. Въпреки неудобството и тревогите в душите им, всички, с които беседвах, си имаха доверен духовен наставник, с когото да споделят. За някои това беше енорийски свещеник, за други – монахини, имаше и такива, които получаваха от миряни нужните духовни наставления. Установяването на подобни отношения е смела постъпка от страна на човек със SSA, защото, както сами разбирате, това предполага от тяхна страна превъзмогването на много страх.

Ясно е, че свещениците са различни, и е възможно някои да не умеят да работят със случаите на SSA поради собствените си слабости. Свещениците трябва да съзнават, че ако някой със SSA идва в тяхната енория, значи той е там, защото иска да се спаси; в противен случай такъв човек ще отиде някъде другаде. Или както Андрю обясни: „Аз нямам намерение да обикалям храмовете с красиви плакати в ръка. Аз съм тук не за да правя политически изявления или за да настоявам за промяна в социалната политика. Моето желание е просто да получавам уважение от местните енориаши.” Човекът със SSA e бдителен и с изострена чувствителност – той се доверява не свещеници, които съзнават, че свещеническата позиция относно SSA трябва да бъде ясно представена в личните разговори и проповедите. Никой от хората, с които беседвах, не намираше за важно дали духовният им наставник има SSA. Единствено важно беше човешкото отношение към тях и духовните напътствия.

Църквата

Питах ги дали някой от тях изпитва някаква необходимост „да се открие” пред членовете на своята църква. Но никой не чувстваше такава потребност, нито виждаше причина да прави това пред всички енориаши – на практика те дори смятаха подобен акт за нещо неблагоразумно и неуместно. От друга страна, когато ги запитах дали се страхуват да не бъдат „отхвърлени”, никой от тях не показа загриженост за това.

Зададох им въпроса: „Как би могла църквата да помогне на хора със SSA?” Защото в крайна сметка товарът относно лечението на SSA лежи на плещите не само на свещеника, но и на плещите на цялата Църква. Андрю отговори на това така: „Всъщност не съм се замислял как точно енориашите биха могли да помогнат на един гей. Просто ми се иска моите братя и сестри от енорията да не гледат на мен като на по-различен от тях. Отнасяйте се към мен така, както ако не бях такъв. Те ме познават вече от десет години. Аз се старая да бъда активен християнин в енорията. Как ме преценяват именно от такава страна?”

Грегори обърна внимание на следното: „Преди Свето причастие ние всички отправяме молитвите си като „последни грешници”. Никой не бива да вижда другия като нещо по-низше от себе си.”
Според мен тази мисъл ни казва нещо много ясно. Трябва да приемем, че всички ние стоим в подножието на Кръста и очакваме милост. Църквата – това е Тяло Христово и тя трябва да бъде място, където да намираме чиста и непорочна любов Божия. Без значение кой с какви страсти се бори, ние трябва да бъдем Църквата – мястото за изцеляване на грешници, мястото, където можем да намерим спасение, да получим разбиране и отношения, които да ни доближат до Господа чрез любов и състрадание.

Когато всичко е изречено и сторено, главният проблем, който остава пред всички ни, това е самотата и отчуждението. Самотата – тя не е страна на сексуалността, а на греха. Изцеление на нашата отчужденост ще намерим в Църквата, в Тялото Христово, в Христа. Църквата трябва да бъде Църква: място, където смирената любов поема в грижовните си обятия болните, страдащите, душевно, духовно и физически немощните, изоставените, злочестите, бедните, сиротните. В своите обятия тя ни учи какво е Божията любов, която стои над всичко и изцелява всички поражения, последици от греха. Изцелява и влечението към лица от същия пол.

(Имената и събитията от горните разкази са променени с цел защита на личната информация на хората, споменати в статията)

Източник: Ancient Faith Radio

Превод: Анжела Петрова