Въпросът за пола според християнството

Преди двайсет години новоизбраният тогава президент Бил Клинтън настъпи политическа мина с опита си да изпълни едно свое предизборно обещание: да узакони приема на гейове на законна служба в армията. По онова време въпросът за еднополовите бракове тъкмо си пробиваше път като политическа кауза; само три години деляха страната от приемането на Указа за защита на брака¹ и четири години от суперпопулярното токшоу на комедийната актриса Елън Лий Дедженъръс².

След това дойде ред на онова, което един ден историците ще определят като културна революция. И ето, днес вече навлизаме във финалния етап от борбата за гей права и признаване на хомосексуализма. Консерваторите претърпяха разгром както в съдебните зали, така й пред съда на обществото. Масово се тиражира идеята, че отричането на еднополовите бракове представлява чист религиозен фанатизъм, или пък следствие от несъвместимостта им с църковни принципи, само че и едното, и другото – според текущите аргументи – са фактори, които нямат място в определянето на законите и обществените стандарти.

Мащабът на това крушение за поддръжниците на традиционализма в моралните ценности ще добие още по-тежка форма, когато не останат представители на днешното възрастно поколение американци. С течение на годините все по-ясно личи как хомосексуалността започва да се вписва като нещо нормално в представите на младите, а гей-браковете за тях не са нищо особено, освен ако не тръгнат, разбира се, да им се противопоставят, защото при проява на подобни морални убеждения те ще бъдат причислени към расистите от края на 60-те години на миналия век.

Всичко това на практика представлява един далеч по-сериозен проблем, за който всъщност не си дават сметка нито хората от единия, нито от другия лагер, и то поради причина, която често убягва дори на най-яростните противници на гей правата. Още през 1993 г. уводна статия на списание The Nation определи каузата за защита на гей правата като връх и средоточие на културната война:

„Всички опозиционни течения в днешните движения за права и свободи се явяват част от домогванията на движенията за права на гейовете. Гей влиянието е сходно в известен смисъл с влиянието, което са постигали и други общностни формирования в миналото на нашия народ, но редом с това то се явява и нещо повече, защото поставя в крайно критично състояние половата идентичност на цялото население, поради което гейовете – заемащи очевидната роля и на субекти, и на обекти в тази криза, – са принудени да съчиняват съвършено ново космологическо обяснение, за да представят нещата в понятен и приемлив смисъл. Никой не твърди, че промените ще настъпят лесно. Но изглежда напълно възможно едно обезправено и онеправдано сексуално малцинство да промени Америка завинаги.“

Това са изключително верни слова, при все че определението „космологическо“ може да се стори на читателите крайно философско и претенциозно, но днес то звучи особено пророчески. Борбата за правата на едно „обезправено и онеправдано сексуално малцинство“ нямаше да завърши с успех, ако традиционната християнска космология беше застанала по-категорично на своите позиции: с други думи, каузата за утвърждаване на гей правата постигна успех именно защото християнската космология избледня в западния ум.

Еднополовите бракове нанасят жесток удар на традиционното общество. Красноречивите анализи в The Nation отпреди две десетилетия продължават да звучат вярно и днес; радикалите са схващали какво предстои далеч по-добре, отколкото много други от типа на буржоазните апологети на еднополовите бракове, които ги представяли като рутинно явление. Хомосексуалните бракове действително ще променят лицето на Америка завинаги – по начини, които едва сега започват да разкриват своето естество. Това при всички случаи ще ощети християнската природа на нашата култура. Началото на този процес вече е положено.

Когато пишеха своята прочута книга „Американска благодат“, издадена през 2010 г. – подробно изследване на съвременните религиозни учения и практики, политолозите Робърт. Д. Пътнам и Дейвид Е. Кампбел забелязали две противоположни тенденции в социологическите стандарти, и двете водещи началото си от около 1990 г.

Те открили, че с израстването си младите американци от онези години все по-масово приемали хомосексуалността като нещо съвместимо с моралните принципи. Редом с това забелязали, че все повече се увеличавал броят на младежите в Америка, които се отдалечавали от църковните институции. Евангелисткият взрив от 70-те и 80-те години бил приключил, а ако не е бил огромният прилив на испански имигранти, а католическата църква в Америка също е щяла да губи от своите членове с такава скорост, с каквато бързо се стопявали и протестантските деноминации.

С течение на времето те стигнали до заключението, че проявата на морални позиции видимо подсказвала за наличието на религиозна принадлежност. И по-конкретно, колкото по-либерално отношение проявявал човек към хомосексуализма, толкова по-малка била вероятността той да има някакви религиозни принципи. Но не защото все повече млади американци ставали поддръжници на атеизма. Напротив, повечето от тях определяли себе си като „вярващи, но без да са членове на никоя религия“. Заедно с атеистите и агностиците тези „ничии“ членове – определение, въведено от Пътнам и Кампбел – съставлявали по своята вяра най-бързо нарастващия слой от населението.

Според изследване от 2012 г., направено от Pew Research Center, към тези „ничии“ се числи всеки трети американец под 30-годишна възраст. Тук става дума не просто за някаква естествена тенденция в поведението на младежта: да странят от църквата, докато се почувстват по-улегнали. Грег Смит от Pew Research Center заявява пред Националното радио, че в сравнение с всички досегашни поколения, днешното е най-отчуждено спрямо религията. Пътнам – харвардският учен, известен със своя бестселър, социалното изследване „Самотна игра“ – обясни, че е нелепо да си мислим, че с напредването на възрастта тези младежи масово ще се отправят към църквата.

В „Американска благодат“ Пътнам и Кампбел правилно отбелязват, че не бива да бъркаме статистическите съпоставки с причинно-следствените връзки, само че са пропуснали да посочат, че колкото повече гей-активизмът се изнасяше към центъра на американската политическа сцена – някъде в периода, когато се появи и споменатата уводна статия в списание The Nation, толкова по-видимо ставаше участието на християнските водачи в обществения живот и тяхното противопоставяне на равноправието на гейовете в обществото, а това отдалечаваше младите американци от църковните институции.

По време на една официална вечеря непосредствено след публикуването на „Американска благодат“ се случи да разговарям с Пътнам и тогава той сподели, че ако имат желание да задържат в средите си младото поколение, християнските църкви ще трябва да либерализират позициите си относно въпроса за пола. На пръв поглед звучи логично, но практиката на американските либерални деноминации опровергава това предписание. Главните протестантски църкви, които като цяло имат доста либерално отношение към хомосексуалността и половия въпрос, продължават да отчитат остър спад в броя на своите членове.

Когато хората решат, че исторически традиционното християнство има, според тях, неоснователно отношение по въпроса за пола, те явно не търсят друга църква, която да подкрепи либералните им възгледи. Просто се отказват от всичко църковно в живота си.

Това налага спешно да се замислим: можем ли да кажем, че базисен елемент от християнизацията на културата е въпросът за пола? Реално ли е наистина да се смята, че чрез отхвърляне на християнското учение за пола и сексуалността отнемаме от християнството решаващия фактор, чрез който то получава – или е получавало – своята сила като социален авторитет?

Макар че едва ли ще го формулира точно по същия начин, известният социолог Филип Рийф сигурно щеше да отговори положително. Неговата водеща книга, писана през 1966 г., „Триумфът на терапията“, анализира така нареченото от него „отпокръстване“ на Запада от християнството. Според масовата представа, развитието на процеса започва след Просвещението, но Рийф разкрива, че през този период процесът е бил в далеч по-напреднала фаза, отколкото са си давали сметка хората, и то най-вече християните.

Рийф умира през 2006 г., и макар да не е бил вярващ човек, той си давал сметка, че религията е ключов фактор за изследването на всяка култура. Според него същината на всяка отделна култура се разпознава според въвежданите от нея забрани. Тя налага поредица от морални норми на своите членове с цел обслужване на обществените стремежи и ги подпомага в придържането към тези норми. Потребен за културата е култовият образ: чувство за свещено устроение, космология, вписваща тези морални норми в рамките на метафизичен модел.

Така поведението на всеки от вас се определя не от стремежите ви да угаждате лично на себе си; вие постъпвате по един или друг начин, защото така ви насочва моралното чувство, вътрешно заложено в естеството на вашата среда на живот. На тази основа се гради теорията за естествения закон, която представлява един от централните аргументи на съвременните светски противници на еднополовите бракове (аргумент, приет с крайно пренебрежение).

Рийф пише своите книги през 60-те години на миналия век и определя сексуалната революция – макар че не използва същата формулировка – като водещ показател за умъртвяването на християнството в ролята му на движещ културен фактор. В класическата християнска култура, пише той, „отричането на сексуалния индивидуализъм“ беше „съвсем близо до целта, но не се задържа“. Той иска да каже, че отричането на сексуалното своеволие и еротичния характер на езическата култура са били в сърцевината на християнската култура – култура, която по категоричен начин не просто отрекла, но представила в нов образ плътските страсти. А също така, че Западът рязко се отдал на неудържима езическа еротика и сексуална свобода, което станало видим белег за настъпващата гибел на християнството.

За съвременните американци е почти невъзможно да осъзнаят защо въпросът за пола е бил от централно значение в ранното християнство. В своята книга от 2010 г. „Павел сред народа“ Сара Рудън, преводачка на класическа литература и възпитаничка на университета в Йейл, описва културния образ на обществото при появата на християнството. Рудън твърди, че е крайно погрешно да си представяме апостол Павел като някакъв суров прото-пуритан, който се появил внезапно в живота на безгрижни езически хипита, за да им налага заповеди за прекратяване на забавленията.

На практика наставленията на апостол Павел за непоквареност и целомъдрие били възприети от хората като нещо спасително в онези условия на безнравствена, развратена гръко-римска култура – развратеност най-вече спрямо робините и жените, защото за мъжете-езичници тяхната роля се свеждала предимно до това да раждат деца и да допринасят за сексуалните им наслаждения. Християнството, за което говорел Павел, поставяло основите на културна революция, защото отправяло призиви за усмиряване и обуздаване на мъжката полова страст, въздигало ролята и достойнството както на жените, така и на човешкото тяло изобщо, а освен това в брачния съюз, и като цяло в брачната сексуална интимност внесло мотива за любовта.

Християнският брак, обяснява Рудън, „също както заповедта да обърнеш и другата си страна, бил нещо съвършено различно от всичко предишно“. И то не защото християнството е допринесло най-вече или преди всичко за промяна на концепцията за сексуалната страст и нейното място, а защото в рамките на християнската антропология полът добил едно ново и различно значение, което въвело радикални промени в поведението и културните стандарти на хората. В християнството важно място за определяне личностния образ на човека заема начинът, по който той се справя със сексуалната си страст.

Ще бъде нелепо да твърдим, че християнската цивилизация е успяла някога да постигне златен век на социална хармония и нравствено благоденствие. В християнската история откриваме най-вече векове, през които църковните власти са стигали до ниво на фанатизъм по отношение на сексуалната непорочност. Но както сам Рийф признава, християнството все пак е успяло да обуздае сексуалната страст, да я постави в рамките на общността и да я насочи в положителни посоки.

Според думите на Рийф нашата епоха се отличава от миналото с това, че ние сме престанали да приемаме християнската културна рамка на обществото, но редом с това сме направили невъзможно да приемаме и каквато и да било друга ценностна система, която може да влезе в активната роля на истинска култура: да овладее индивидуалните страсти и да ги канализира в градивна посока за ползата на обществото.

В съвременната епоха ние всъщност сме преобърнали ролята на културата. Вместо да имаме общество, което да ни учи в какво трябва да ограничаваме себе си, за да се вписваме в културната рамка на цивилизацията, ние живеем в общество, което ни насърчава и подкрепя да се противопоставяме на съществуващите досега предписания.

Сложно е да намерим обяснение как точно сме допуснали това да стане възможно, защото трябва да отчетем и появата на хуманизма, настъпването на Просвещението, модернизацията на обществото. В „Светска епоха“ , религиозно-културен анализ на Чарлс Тейлър за магистърската му степен като философ, пише така: „Целият нравствен образ на съвременниците е причина и следствие от умирането на Бога (и съответно на духовното осмисляне на творението). Да си съвременен означава да следваш индивидуалните си желания и да вярваш, че те са твоята ръководна и движеща сила.“

Постепенно Западът загубил усета за първостепенното място на християнството във формирането на цивилизацията, пише Тейлър. През ХХ в. да отхвърляш ограничителните християнски представи за сексуалната природа на човека било масово представяно като нещо здравословно. Така през 60-те години на миналия век убеждението, че изявяването на сексуалната активност е нещо нормално и здравословно – и то колкото повече, толкова по-добре – и че сексуалната страст е неделима от личностния образ на човека, намерило своята кулминация в сексуалната революция, привличаща със своята емоционална прокламация на това, че свободата и истинността са заложени не в сексуалната въздържаност (християнската позиция), а в проявлението и изтъкването на сексуалността. Това е начинът, по който съвременният американец демонстрира своята свобода.

Според Рийф ние живеем в един особен тип „революционна епоха“, тъй като революцията по своето естество е нещо, което не се побира в институционални модели. Тя отхвърля възможността за утвърдени, общовалидни, трансиндивидуални истини и поради това е лишена от основа за стабилен социален ред. Според описанието на Рийф: „На всички въпроси „доколко“ отговорът е „без мярка“.“

Ето защо на този фон нашата постхристиянска култура е една „антикултура“. Логиката на съвремието и митът за индивидаулната свобода постоянно ни притискат да унищожим, ако може, дори и последните следи от предишния ред и да се изпълним с убеждението, че истинското щастие и хармония ще дойдат едва когато бъдат анулирани всички ограничения.

Гей браковете са емблема на окончателния триумф на сексуалната революция и детронирането на християнството, защото те са отрицание на централната концепция от християнската антропология. Според традиционното християнско учение утвърденият от Бога съюз между мъжа и жената отобразява връзката на Христос с Неговата Църква, и преди всичко – на Бога с творението Му. Ето защо гей браковете са отрицание на християнската космология, от която произхождат и съвременните концепции за човешки права, а така също и ред фундаментални блага в съвременното общество. Дали обаче ще можем да ги съхраним в условията на една постхристиянска епоха, това предстои да покаже времето.

Предстои да видим също така дали ще съумеем да запазим и християнството, щом се отказваме от християнското целомъдрие. Проучването на социолога Крисчън Смит относно това, което сам той определя като „терапевтичен моралистичен деизъм“ – удобно пригоденото псевдохристиянство в съвременна Америка, заело мястото на утвърдения формат на вярата, – показва, че тази задача ще бъде невероятно трудна.

Традиционните християни не успяха в борбата срещу гей браковете, защото те, както вече посочихме, са претърпели своята загуба десетилетия преди още някой изобщо да си е представял гей браковете като нещо възможно. Защитниците на гей браковете постигнаха толкова бърз успех, защото доказаха на обществото, че тяхната кауза е в съответствие с представите на поколения американци след 60-те години относно секса и брака. Днешните християни на Запад са изправени пред проблема дали изобщо ще съумеят да запазят християнството след утвърждаването на тези нови възприятия.

За много от тях еднополовите бракове са просто въпрос на полова етика. Те не се замислят, че гей браковете, както и съпътстващият ги разпад на хетеросексуалните бракове на хората от трудовите среди и средната класа, са логично и понятно следствие на фона на крайния индивидуализъм, фетишизиран в модерното общество и приет от съвременната култура – в това число и от много хора, определящи себе си като „християни“. Те не схващат, че християнството, в неговия дълбок и истинен смисъл, представлява не някаква терапевтична моралистична притурка към буржоазния индвидуализъм (едно широкоразпространено схващане сред американските християни, опровергано през 2005 г. от Рийф като „твърде патетично“), а е нещо коренно противоположно на господстващата днес система на културна организация (или дезорганизация).

Нашата култура води тази битка на моралистично, не на космологично ниво. И ако не бъде осъзнато естеството на борбата, за да се премине към стратегия на космологическо противопоставяне, хората ще загубят не просто самата култура – след няколко поколения те ще загубят и своята религия.

„Смъртта на една култура настъпва, когато традиционно установените порядки се окажат безсилни да ти дават вътрешен тласък да следваш общовалидните образци“, обяснява Рийф. От тази гледна точка християнството в Америка, може би дори американската духовност, са изложени на смъртна опасност. Бъдещето не е нещо предопределено: Тейлър споделя до голяма степен историческите наблюдения на Рийф, но гледа по-оптимистично на възможностите за обновление. И все пак, ако вярата не върне своите позиции, историческата аутопсия ще стигне до заключението, че гей браковете са били не причина, а симптом, белег за крайно тежкото състояние на пациента. I www.theamericanconservative.com.

Бележки

1. Федерален закон, който позволява на всеки отделен щат самостоятелно да взима решение по въпроса за еднополовите бракове и, ако пожелае, да не ги узаконява дори когато те вече са узаконени в другите щати – Бел.прев.
2. Американска комедийна актриса и бивша водеща на известно телевизионно шоу, на което тя поставя началото през 2003 г., но кариерата й на водеща рухва, когато обявява, че е лесбийка, и открито представя обектите на своите връзки, а през 2008 г. сключва брак с една от своите партньорки, което е широко отразено в медиите и възбужда множество дискусии – Бел. прев.

 

Превод: Анжела Петрова