Жената и мъжът – отношения през вековете

 

Повечето от древните култури, които са ни известни, са патриархални, т.е. в тях мъжът заема господстващо място в семейството, рода, държавата. Що се отнася до матриархата – обществено устройство, при което жената заема главно място – трябва да кажем, че в наше време представите, че някога е съществувало „царство на жените” се смятат от мнозина учени за явен анахронизъм.

 

По мнението на други специалисти съществуването на древен матриархат се потвърждава от някои митологични сказания. Преди всичко става дума за срещащото се в много древни култури почитане на женско божество – великата богиня-майка, подобна на египетската Изида – или на „женска триада” (прамайка – майка – дъщеря), каквато има в гръцката митология (Рея, Деметра и Персефона).

 

Според съвременния православен богослов дякон Андрей Кураев свидетелство за първоначалния „матриархален” характер на отношенията между половeте намираме дори в … Библията! Именно така според отец Андрей трябва да се интерпретират познатите думи от втора глава на Битие: Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът (Бит. 2: 24). В това, че тъкмо мъжът оставя семейството си и влиза в дома на жената, а не обратното, както е в повечето по-късни култури, православният богослов вижда свидетелство за матриархален ред в обществото.¹ 

 

Трудно е да се каже доколко оправдано е подобно обобщаване на този текст, но съвсем очевидно е, че библейският разказ за сътворението на човека не дава никакви основания за традиционните битови представи за изначално безправното положение на жената. Някои мъже обичат да се шегуват, че жената е сътворена от ребро – единствената кост, в която няма мозък. Шегата им обаче едва ли е много остроумна. Та нали остроумието е острота на ума, а един умен, образован човек би трябвало да знае, че еврейската дума „цела”, преведена в руската Библия като „ребро”, означава не само „ребро”, но и „част”, „страна”. В този конкретен случай това е емоционално-чувствената страна, по-фината душевна организация, характерна най-вече за жената. Затова с този пример можеш да доказваш не толкова превозходството на мъжа, колкото обратното. Дори самият факт на женското създаване е предизвикан от това, че само по себе си съществуването на първия човек все още не значи завършеност на творението, няма пълна хармония: Не е добре за човека да е сам (Бит. 2:18).

 

В много тълкования на книга Битие справедливо се казва, че изкусителят се обръща първоначално към Ева, защото по всяка вероятност тя е била способна да се поддаде по-бързо на съблазънта. Тази гледна точка е напълно оправдана, но тя не изключва и някои други нюанси на ситуацията. Така например християнският мислител от XX век Павел Евдокимов вижда в сътворението на жената указание за метафизичното значение на женската природа, което според Евдокимов следва от това, че „в религиозната сфера именно жената е силният пол”.² И наистина, ако жената е по-слаба във всичко от мъжа, тя едва ли би могла да съблазни Адам. Така слабостта в крайна сметка може да се окаже сила. Дяволът се обръща чрез змията към Ева не само защото може да я склони по-лесно, но и защото тя е способна да убеди и мъжа да вкуси от плода. (Това е като в едно сбиване: в началото трябва да удариш физически най-силния противник. При това в някои отношения той може да е по-слаб от другите: по-глупав, наивен и т.н.) Жената, по-склонна към съблазън, по-беззащитна може би пред съблазънта, се оказва по-силна емоционално, способна да вкара в изкушение и мъжа.

 

След това според библейската повест първите хора изживяват трагедия. Проявявайки недоверие към Бога, Адам и жена му извършили постъпка, която изопачила тяхната първоначална, естествена природа: те станали смъртни и изпаднали в дълбока, непреодолима зависимост от греха. Грехопадението довело не само до разрив между човека и Бога, но и до промяна във взаимоотношенията на мъжа и жената. Емоционално-чувствената жена се поддала първа на зова на съблазнителя и, поддавайки се, повлякла и мъжа след себе си. Равновесието било нарушено, мъжът получил над жената власт, която по всяка вероятност не е притежавал преди. По мнението на дякон Андрей Кураев, окончателното господаруване на мъжа над жената се появява само след грехопадението, за което свидетелства актът на даване на име на жената – Ева. Православният богослов справедливо отбелязва, че кръщаването с име е акт на власт, кръщаващият трябва има право на това. Затова не е случайно, че даването на име на жената се извършва след грехопадението.³ Според съществувалия в древните култури обичай кръстникът, първо, вече притежава власт, а, второ, ставайки кръстник, получава допълнителна власт. Така се сбъдва Божията заповед: И към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе (Бит. 3: 16).

 

И все пак не е толкова просто да отговорим еднозначно и твърдо на „въпроса за властта”, та нали жената изначално е сътворена като помощник на мъжа (И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен. (Бит 2: 18)), и затова вече тук можем да предположим определена власт на мъжа над жената. Същият мотив звучи и в думите на Адам: Тя ще се нарича жена, защото е взета от своя мъж (Бит. 2: 23) – на еврейски „иш” [мъж] и „иша” [жена]. Между другото, някои тълкуватели виждат в „иша” първото име на Ева, което Адам ѝ е дал. При всички случаи не можем да не съгласим с мнението на Кураев, че библейското описание на сътворението на жената не дава основания за традиционното полярно противопоставяне на мъжкото и женското, характерно за митологичното мислене. А св. Йоан Златоуст в своите Беседи върху Книга Битие подчертава, че жената е била „равна по достойнство” на мъжа.⁴ 

 

И тъй, нормалните, идеални, хармонични отношения, съществували между мъжа и жената преди грехопадението, се разстроили. Причина за грехопадението и последвалата промяна в отношенията на първите хора били… завистта и омразата! Човешкото щастие в Едем „възбудило омразата на оногова, който е станал неспособен да обича и за когото омразата е съществена особеност на неговия характер и служи като принцип на цялата му дейност – на сатаната”.⁵ Чрез грехопадението злото проникнало в хармоничния дотогава живот на човека. И ако след творението на жената Адам радостно възкликва: Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми (Бит. 2: 23), то след грехопадението в отговор на Божието питане дали не е ял от плодовете на дървото, първият мъж лукаво отговаря: Жената, която ми даде Ти – тя ми даде плодове от дървото, и аз ядох (Бит. 3: 12), малодушно прехвърляйки цялата вина за станалото върху Бога и жената. Оттогава са двете борещи се сили в семейните отношения: добрата, която съединява, и злата, която разделя.⁶ По този начин в падналия, противоестествен свят (противоестествен, защото естествен за човека е светът преди грехопадението, отношенията преди вкусването на плода от дървото) бракът е нещо като предобраз и предугаждане на нормалните, естествени взаимоотношения между мъжа и жената. Предобраз, защото отношенията в падналия свят приемат преходна, временна форма и ще бъдат преодолени. По думите на Христос при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата (Мат. 22: 30). Тези думи, разбира се, не принизяват в никакъв случай ценността на брака, а само сочат качественото преобразяване на човешката същност след възкресението. Тайнствена е същността на това преображение: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за любещите Го (1 Кор. 2: 9).⁷ 

 

Съответно разрушаването на брачните отношения – Каквото Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Мат. 19: 6) – е, напротив, противоестествена, нарушаваща нормата постъпка. И това не са само думи от старата умна книга, а най-същинска реалност: всяко прекратяване на брачните отношения, разводът, е разкъсване на живата тъкан на битието, болезнено унищожаване на онази „една плът”, която мъжът и жената са станали в брака…

 

И тъй, библейският разказ ни говори за променените взаимоотношения на мъжа и жената. В новия тип отношения жената заема подчинено положение. За тези, които обичат да обвиняват християнството в това, че формираната от него култура изхожда от нормативното безправие на жената, ще отбележа, че според Библията новият статус на жената не е християнска норма за взаимоотношенията между половете. Напротив, всичко това е станало възможно след грехопадението и заради него. И този модел трябва да бъде преодолян, както трябва да бъде преодоляно самото паднало състояние на човечеството. Бог не изоставя хората, които вече не могат да обитават в Едем: „изгубеният рай” не остава изгубен завинаги, защото на хората веднага се дава обещание за бъдещ Спасител, за това, че Семето на жената ще смаже главата на змията (Бит. 3: 15).

 

Можем да се съгласяваме или да не съгласяваме с библейската интерпретация на човешката история и смисъла на взаимоотношенията на мъжа и жената, но фактът остава факт: известното ни древно традиционно общество е общество патриархално, в него господства женското безправие…

 

 

В древността женското начало се е смятало в повечето култури за тъмно, пагубно, изкушаващо. Ще напомня, че думата „изкушение” звучи услаждащо само за съвременния човек, затрупан от рекламни клипове на тема „изкушаващият вкус”, „тайната на съблазнителността” и т.н. За повечето традиционни култури изкушението е нещо, което носи беда, отклонява от правия път.

 

В древния свят жената винаги е извор на съблазни. Японската пословица гласи: „Красавицата е меч, който разсича живота”. Приглася ѝ староеврейският мъдрец Еклисиаст: И намерих, че жената е по-горчива от смъртта, защото тя е мрежа, и сърцето ù е примка, и ръцете ù са окови (Екл. 7: 26).

 

В старозаветното общество, описващо състоянието на човека след грехопадението, положението на жената се изобразява като двойствено. От една страна жената играе „второстепенни роли”. Тя на практика е изключена от обществения живот и е подчинена във всичко на мъжа. Във взаимоотношенията ѝ с мъжете тя заема най-често мястото на пасивна страна. Тази традиция се запазва и в средневековния юдаизъм.⁸ Така например в традиционните си сутрешни молитви жената трябва да благодари на Бога за това, че Той я е създал по Своя воля, а мъжът – че Той не го е създал жена. От друга страна, на голямо уважение се радва жената-майка (съпруга, сестра) като пазителка на огнището и възпитателка на децата. Наистина изпълнението на тези функции не се вменява като заслуга, а се смята за задължение. Жената е обречена да страда, раждайки с мъки деца (Бит. 3: 16), но в същото нещо (раждането на деца) е нейното спасение, а и спасението на цялото човечество, защото „семето на жената ще смаже главата на змията”.

 

Именно затова раждането и възпитанието на децата е принципно важно и значимо за жената. В раждането на деца Старият Завет вижда не толкова биологичната функция на продължаването на рода, колкото религиозна, спасителна функция: от жената може да се роди Месия, който ще възстанови райското състояние на човека. Тази функция на жената определя, естествено, до голяма степен и отношението към нея.

 

Разбира се, въпреки това толкова високо разбиране на предназначението на жената в старозаветната традиция, би било невярно да се говори за равноправно положение на половете. Все пак в другите древни култури, чиято основа не е монотеистичната традиция на юдаизма, положението на жената е още по-безправно. До известна степен за изключение може да се смята египетската култура с нейното уважително отношение към жената.

 

В Древния Изток от жената се е изисквало абсолютно послушание на мъжа във всичко. Семейните закони били сурови: съпругът можел да накаже непокорната жена и да я накаже доста жестоко. Съгласно един асирийски закон за непослушание, леност или отказ да се изпълняват съпружеските задължения мъжът имал право да пребие жена си, да ѝ остриже косата, да ѝ отреже ушите, носа, да я дамгоса по челото с робско  клеймо или да я изгони от дома. При това каквото и да направел мъжът, никой не можел да му потърси отговорност, докато той можел всичко. Например той имал право да върне жена си, избягала от жестокостта му в родителския си дом, ако тя е останала там повече от четири дни. При това той можел и да я подхвърли на унизително изпитание: да я накара да докаже, че по време на отсъствието си тя не е спала с друг мъж. Начинът бил доста оригинален: „Такава жена трябва да бъде вързана и хвърлена във водата; ако тя изплува благополучно, това означава, че е невинна, и мъжът трябва да плати съдебните разноски”.⁹ Ами ако не изплува?… Всяко подобно „доказателство” за измяна означавало неминуема смърт.

 

За някакви други права на жената не може да става и дума. Съгласно законите на вавилонския цар Хамурапи (1792–1750 г. пр. Хр.), мъжът имал неограничена власт над членовете на своето семейство. Въпреки че жената се радвала на някои права, в крайна сметка тя била собственост на мъжа. Наистина и жената, и мъжът имали право на развод, но правата на мъжа били несравнимо по-широки, а жената била длъжна да пази вярност към своя съпруг дори и след смъртта му. Дори овдовяла, тя не можела да сключва договори, да влиза във финансови взаимоотношения, да слага своя подпис – всичко се правело само чрез посредничеството на настойника ѝ. Към „хората” („авилумите”)¹⁰ били отнасяни само жените-жрици, които обаче били строго изключени от семейните отношения.   

                                                                                                                             

В много други древни култури ние не виждаме онова дълбоко, основано на религията почитане на брака, каквото намираме в юдейската традиция. Много култури се отнасяли с откровено презрение към брака. Сега е модно да се говори за общочовешки ценности – някакви универсалии, присъщи на всички хора и почти независещи от културата. Но изучаването на миналото показва, че това, което днес наричаме „ценности за всички”, е произлязло именно от юдеохристиянската традиция. И ако за старозаветните юдеи създаването на потомство имало освен всичко друго (или дори на първо място) и религиозно значение, а традицията на безбрачието не получила широко разпространение, то съгласно същите закони на Хамурапи посветените на бога жрици нямали изобщо право на връзка с мъж. Новозаветното преосмисляне на човешкото предназначение внесло своите поправки в разбирането на брака и безбрачието. И все пак принципната особеност на християнското монашество не е презрението към брачните отношения (на християнството изобщо не е присъщо презрението към каквото и да е творение или установени в обществото отношения. Християнският аскетизъм е винаги средство, а не цел. Например християнският пост не е отхвърляне на някаква определена храна и няма никакво отношение към идеологията на вегетарианството), а стремежът към изключително духовен живот и единение с Христос. Самите взаимоотношения на Господа и Църквата се осмислят чрез брачни понятия, а св. Йоан Златоуст (IV век) отстоява фундаменталната разлика между християнското целомъдрие и езическото въздържание. В своята книга За девството той посочва две основни разлики между християнското целомъдрие и езическото безбрачие: девството заради Христос и липсата на презрение към брака. Безбрачието получава своето обосноваване едва в новозаветното съзнание, за което няма ни юдеин, ни езичник; ни роб, ни свободен; ни мъжки пол, ни женски: защото всички сте едно в Христа Иисуса (Гал. 3: 28). Тази тайна е открита само от благодатта на Христос и е възможна само в Христос, затова нито старозаветният закон, нито езическата нравственост я познават. И затова „Истина, целомъдрието на еретиците по-лошо от всякакъв разврат. Последният обижда хората, а първото възстава срещу Бога и оскърбява безкрайната премъдрост”¹¹, защото често пъти един от главните мотиви за целибата при еретиците било презрението към брака и брачните отношения.

 

И тъй, езическите култури гледат по друг начин на брака. И тук религията определя културата, определя ценността и положението на жената. Някой може да се шокира, но нито древна Гърция, нито Рим са били изключение в отношението си към жената. В Гърция жената практически не участвала в обществения живот. В гръцките полиси (градове-държави) жените никога не притежавали гражданство (т.е. фактически ги приравнявали към робите), нито възможност да се разпореждат с имуществото си (изключение била само Спарта) и се намирали изцяло под настойничеството на мъжа. Преди брака настойник бил бащата или най-близкият сродник-мъж, след това цялата власт минавала при законния съпруг.

 

Разбира се, образът на жената през античността ще бъде непълен, ако се ограничим само с описание на женското социално безправие и мъжкия произвол. Древните паметници на изкуството и литературата свидетелстват за това, че античният идеал за красота е намерил своя израз и в женските скулптури, изобразявали красотата и съвършенството на женското тяло. Гърците смятали, че жените са способни да вдъхновяват мъжете, да влияят върху мъжкото поведение. Наистина това се отнасяло в по-голяма степен за хетерите, „спътничките”, докарвани специално от други места за увеселителните приеми на гръцките мъже, чиито жени нямали възможността да споделят мъжката веселба. Между другото съпружеската измяна се наказвала със смърт и в Рим – ако тя била извършена от жената.¹² 

 

Аристотел утвърждава неравенството на половете, отбелязвайки, че това е заради качествената разлика между тях, предполагаща по-голямата значимост на мъжа: „…имат ли те (жените – В. Л.) добродетели, трябва ли жената да бъде скромна, мъжествена и справедлива?… И ако съвършенството трябва да бъде присъщо и на едното, и на другото същество, защо тогава първото от тях е предназначено да господства, а другото да се подчинява? И тази разлика между тях не може да се дължи на по-голямата или по-малка степен на съвършенството, присъщо и на едното, и на другото същество, защото самите понятия „да се подчиняваш” и „да господстваш” се различават качествено, а не количествено”.¹³ С други думи, мъжът не просто е по-силен, умен и т.н., той е качествено по-добър, защото природата му е предназначена a priori за властване, докато природата на жената я кара да се подчинява. Резюмирайки анализа си, Аристотел цитира трагика Софокъл: „И например думите на поета: „Мълчанието е украсата на жената” – трябва да бъдат приложени в еднаква степен към всички жени, но на мъжа те вече не подхождат”…¹⁴ 

 

Подобно отношение към жената, а също и постоянното общуване на мъжете само с мъже породило още една особеност на гръцката култура – широко разпространения хомосексуализъм, чието тогавашно процъфтяване е стряскащо дори и за нашето време За истинска, наистина благородна любов гърците смятали само любовта между мъже. За нея писали гръцките автори, тя е била възпявана от гръцките поети. Жената е предназначена само за раждане на деца и грижи за мъжа, но не и за любов. Поетична, висока, красива може да бъде само мъжката любов. За да се убедим, че гърците наистина смятали така, достатъчно е да прочетем Платоновия Пир. „Аз – казва един от събеседниците, Федър – не познавам по-голямо благо за младежа от достойния влюбен, а за влюбения – от достойния любим”.¹⁵ Другият участник в диалога, Павзаний, разграничава „пошлата Афродита” от „небесната Афродита” и заявява следното: „…Еросът на пошлата Афродита е наистина пошъл и способен на всичко; това е тъкмо онази любов, с която обичат нищожните хора. А такива хора обичат, първо, жените не по-малко от мъжете… Еросът обаче на небесната Афродита възхожда към богинята, която, първо, е причастна само към мъжкото начало, но в никакъв случай не към женското, отдавайки предпочитание на онова, което е по-силно по природа и е надарено с повече ум”.¹⁶ И тъй, любовта към жената е пошла, само нищожни хора могат да изпитват такова чувство, смятали гърците.

 

Гръцкият хомосексуализъм бил важна съставна част на цялата гръцка култура, а особено на гръцкото възпитание. За напълно нормална се е смятала „любовта” между възрастен мъж и момче на 15-18 години: именно чрез такива отношения младежът получавал възпитание, а педофилията се разглеждала като най-съвършена, най-прекрасна форма на образованието.¹⁷ Днес за повечето от нас това звучи шокиращо, въпреки че ние рядко се замисляме за това, че нашето отношение е породено от проникването на християнски ценности в културата. Бидейки дълбоко семейна религия, християнството е формирало нови семейни ценности – по-право семейните ценности като такива, та нали в елинската култура всичко не било толкова просто: по силата на безправното си положение жената губела своята власт над детето след като то навършвало 7 години, бащата винаги бил зает с по-важни работи, отколкото да се занимава с деца, училището (образованието), традиционно възприемано днес като втори след семейството образователен елемент, не било такъв за гърците.

 

В античната култура нямало дори основание за някаква бъдна промяна на положението, защото гърците и римляните си представяли времето като затворено в цикъл, всичко се повтаряло, промените не се приветствали. Трябвало да се извърши „културна революция”, за да може не само мъжът, но и жената да погледне на себе си като на човек. По този начин красивата Платонова легенда за андрогина (двуполово същество, разсечено някога на две половинки) не можела да се осъществи: половинките не можели да се съединят. Тайната на пола оставала неразкрита…

 

 

Появило се като предизвикателство за цялата римска култура, християнството не можело да не засегне и отношенията между мъжа и жената. Разбира се, евангелската проповед не била насочена към подриване на социално-политическия ред и не си поставяла за цел промяна в отношенията между половете и все пак християнството утвърждавало радикално нови принципи на отношенията между мъжа и жената.

 

Преди всичко християнството предложило принципно нова оценка на човека, актуализирайки идеята за творението „по образ и подобие”. Новото учение твърдяло, че (позволявам си да цитирам още веднъж) няма вече ни юдеин, ни езичник; ни роб, ни свободен; ни мъжки пол, ни женски: защото всички сте едно в Христа Иисуса (Гал. 3: 28). Принципно важно е да се разбере, че в това отрицание няма ни най-малко презрение към пола или към брака (за което вече говорихме по-горе); напротив, утвърждава се равенството на половете пред Бога, ценността на личността, а не на мъжкото или женското per se. Разбира се, ценностното равенство не означава функционално равенство, не изтрива разликата – и е важно това да бъде осъзнато и почувствано, в противен случай християнските постановки при желание могат лесно да се изтълкуват в духа на „войнстващия феминизъм”.

 

Християнството за пръв път видяло жената като човек, видяло я като самостоятелна, цялостна личност, не равна на мъжа, но не по-малко ценна за Бога от него. В християнството жената престанала да бъде нещо нечисто, зло, престанала да бъде вещ и собственост на мъжа, престанала най-сетне да бъде само майка или съпруга. В тези думи няма никаква християнска пропаганда. Влизайки в полемика с християнското учение, което той обвинявал в нравствена и интелектуална деградация, яростният противник на християните Целс (II в.) в своето Правдиво слово (Alethes Logos) недоумявал как християните могат да вярват, че Бог е изпратил на земята Духа, вселявайки Го в „нечистото” тяло на жена.¹⁸ 

 

Евангелската история и цялата история на ранното християнство свидетелстват за отношение към жената, различно от Целсовото (т.е. от езическото като такова). Така, Христос беседвал и общувал както с мъже, така и с жени. Именно жените съпровождали Христос на Голгота, когато учениците Му Го изоставили. Жените били първите, на които се явил възкръсналият Христос. Тези жени, отишли със скъпоценно миро на гроба на Христос, за да помажат по древен обичай тялото Му (това не било направено веднага след разпятието, защото започвала съботата, която старозаветният закон забранявал да се нарушава), са почитани от християнската Църква и до днес, паметта им се празнува в Неделята на жените-мироносици (втората неделя след Пасха). Апостол Павел, въпреки че в думите му се прокрадва понякога фарисейското му възпитание, се обръща често в посланията си към жени, приветствайки ги като свои сътруднички. По мнение на авторитетния църковен историк М. Е. Поснов думите на  Павел: Нима нямаме власт да водим със себе си сестра жена, както и другите апостоли, и братята Господни, и Кифа? (1 Кор. 9: 5) означават, че жените на апостолите по всяка вероятност ги съпровождали в мисионерските им пътувания.¹⁹ 

 

Разбира се, ще минат векове, преди християнското разбиране да формира съответната култура (и ще я формира ли напълно?). Още в самия Нов Завет се вижда, че подобно разбиране все още е липсвало. В разказа за чудесното нахранване на огромен брой хора с пет хляба и две риби се казва: А тези, които ядоха, бяха около пет хиляди души без жените и децата (Мат. 14: 21). В друг евангелски епизод виждаме колко учудени са апостолите, когато Христос беседва с жената-самарянка (юдеите по принцип не общували със самаряните и затова постъпката на Христос е двойно неразбираема за учениците): В това време дойдоха учениците Му и се учудиха, че Той говори с жена (Ин. 4: 27).

 

Тези примери могат да се умножават, но всички те свидетелстват за едно: описаните картини на женското безправие в древния свят днес ни се струват ужасни и несправедливи само благодарение на извършилата се преди две хиляди години „християнска революция”.

 

Именно в християнската култура се утвърдил моногамният брак. Именно християнството първо в човешката история провъзгласило, че съпружеската измяна на мъжа е също толкова недопустима, колкото и измяната на жената.

 

Изобщо християнството издига брака на недосегаема дотогава висота: венчанието се нарича тайнство, а любовта на съпрузите се сравнява с любовта между Бога и човека. Между другото, разбирането на любовта в християнството се различава много от разбирането ѝ в езичеството. В античната гръцка литература понятието за любов най-често се изразява с думата „ерос”. Еросът винаги е страстна любов, любов, която носи едновременно и наслада, и страдание. Еросът е желание да плениш другия, това е любов за себе си. Интересно е, че в евангелските текстове думата „ерос” не се среща. Вместо нея евангелистите използват думата „агапе”. За разлика от ероса агапе е любов, която дарява, а не въжделее. Любов за другия, а не за себе си.²⁰ 

 

През Средновековието, когато на смяна на езическата култура идва християнската култура, семейството става не просто „ядка на обществото”, а тайнство, в което встъпват двама християни, заявявайки съвместното си решение пред общността. Според християнското учение семейството е малка църква. А църквата не може да се гради „за някое време” – тя се създава завинаги, крепена от любовта, която не търси само своята изгода и удобства. Между другото венците, които се слагат по време на православното венчание върху главите на младоженците, не са царски, както мислят мнозина, а мъченически венци. Разбира се, това не значи, че бракът е чисто мъчение, не! Друго се има предвид: според тълкуването на един християнски светец мъжът не трябва да бяга от никакви страдания, дори от смъртта, ако те са нужни за доброто на жената. Тук венчаващите се биват уподобявани на раннохристиянските мъченици, които страдали за Христос…

 

Колкото за известните думи на апостол Павел: Жената да се бои от своя мъж (Еф. 5: 33), според повечето православни богослови те не означават, че жената трябва да изпитва страх и трепет пред суровия съпруг, а само че трябва да се страхува да наскърби мъжа си, да накърни неговата чест. Това не е животински, роден от омразата и ужаса, а охранителен, произтичащ от любовта страх. Така децата се страхуват да обидят родителите си, да им причинят болка…

 

Освен това да не забравяме и за думите, с които апостолът се обръща пак там към мъжете: Мъже, обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея… Тъй всеки един от вас да обича жена си както обича себе си (Еф. 5: 25, 33).

 

Новозаветното преосмисляне на човека в никакъв случай не отменя и много от старозаветните смисли. Майчинството в християнството се радва на същата почит и уважение, както и в древни времена. Нещо повече, сбъдва се обещанието, дадено на първите хора: от жена се ражда Иисус Христос – Спасителят на света, Богочовекът, Който унищожава чрез Своята кръстна смърт последиците на първородния грях: унищожава смъртта и освобождава човека от робската зависимост от греха.

 

 

Въпреки сериозността на промените, внесени в културата от християнството, наивно би било да се твърди, че християнското общество е приключило незабавно с женското безправие. Още много столетия жената не вземала никакво участие в обществения и интелектуален живот. За да сме справедливи, трябва да отбележим, че това положение все пак не било поради „откраднатите женски права”, а, напротив, бавно подготвяло почвата за бъдещата еманципация.

 

Парадоксално е, че борбата за освобождаване на жената, станала възможна в западната култура най-вече заради християнските ценности, доста лесно игнорира тези ценности. Тук ние вероятно се сблъскваме с основния парадокс или ако щете антиномия на християнската култура: стремежът към пълно християнизиране на света и принципната невъзможност за осъществяване на този стремеж. Затова излишната ревност във всяка област на християнизацията на културата е имала нерядко твърде антихристиянски последици. [Така е и в сферата на държавното уредба, и в изкуството и т.н. Фундаменталната грешка според мен тук се крие в стремежа да догматизираш културното развитие, докато всъщност догмите не казват почти нищо за културата. Догматичните истини засягат преди всичко спасението на човека, което е отвъд рамките на културата.] Това в никакъв случай не означава, че християнинът не трябва да се опитва да въздейства върху културния живот, напротив. Но при това винаги е важно да се помни за „ревността не по разум”.

 

Ако говорим за Средневековието, първото, което ни идва на ум, е, разбира се, рицарската култура с нейното почитане на Прекрасната Дама, в основата на което е култът към Богородица. И все пак двойствеността на самия рицарски феномен (от една страна, външно ритуално уподобяване на монашеството – посвещаване, лишаване от сан и т.н., а от друга – появата на нецърковен, светски елемент) се проявява и тук: заедно с екзалтираното почитане на абстрактната прекрасна дама (Дон Кихот в Сервантесовия роман някак абсолютно „рицарски” казва на Санчо Панса, че за него няма значение съществува ли наистина Дулцинея) виждаме и презрително отношение към жената-съпруга, сестра и дори майка…²¹ 

 

Според мнението на повечето учени първите кълнове на еманципацията се появили още през епохата на елинизма, но тогава не им било съдено да се развият. Едва съзнанието на европееца от края на XVIII – началото на XIX век започва сериозно да въстава срещу положението на жената като „боса, бременна и в кухнята”. Въпреки това нищо съществено не се променя и тогава.²² Прочутият Наполеонов кодекс е издържан в напълно патриархален дух: текстът на кодекса фиксира върховната власт на мъжа в семейството, съдът не може да разглежда показанията на жената като свидетелски, проституцията се оправдава като начин за запазване на брака и т.н.²³ 

 

И все пак първите кълнове на еманципацията си пробили път през масивността на патриархалните устои и дали обилни плодове. От една страна, получавайки абсолютно равни права и возможности с мъжете (за което собствено се борели първите emancipées), феминистките не спрели при достигнатото. Днес те издигат искания,  шокиращи дори обръгналите на всичко борци (по-точно „боркини” – простете за новата дума – това е още едно следствие от патриархалността на културата: много думи, в това число и думата „човек”, са от мъжки род) за женски права, а в безправно положение често се оказват вече мъжете, всеки непредпазлив поглед на които може да бъде изтълкуван като посегателство върху женската чест. Пък и изобщо, според мнението на такива феминистки, днешните мъже трябва постоянно да изпитват вина за свинщините на своите деди. Може би това донякъде е справедливо, но равенство пак не се получава. От друга страна, в борбата за равенство жената често не само се сдобива с нови права, но губи и предишното си обаяние, превращайки се в нелепо подобие на мъжа.

 

Специалистите смятат, че американският феминизъм е представен днес вече от „четвърта вълна”. Радикализмът на съвременните адепти на това движение има малко общо с позицията на пионерките на феминизма, който, напомням, е започнал като борба на жените за равни социално-политически и икономически права. Така например днес в много американски университети са създадени специални служби за защита на правата на жените от сексуалните апетити на мъжете. Това в частност означава и че сега всяка студентка, на която ѝ се е сторило, че някой студент или преподавател някак особено (т.е. с въжделение) я е погледнал, може да се обърне за помощ към подобен „комитет за защита на правата” и тогава лошо му се пише на клетия сладострастник. За щастие сред американките все пак преобладават здравомислещите момичета, които не се стремят да виждат манията на насилника във всеки мъжки поглед. Но самата формулировка на женските права звучи често пъти съвършено абсурдно. 

 

Повечето съвременни мъже мъчно се разделят с образа на жената-съпруга, жена-пазителка на семейното огнище. В тази мъжка горчивина има някаква истина: процесът на женската еманципация е тръгнал по такъв начин, че социално-икономическото освобождение на жената нерядко води до появата на „нови жени”, лишени от обичайното женско обаяние. Именно от това се оплакваше руският мислител Николай Бердяев в книгата си Метафизика на пола и любовта. Съгласявайки се с това, че жената трябва да бъде икономически независима от мъжа, да има свободен достъп до всички културни блага, а също и правото да въстава срещу „семейното робство”, философът отбелязваше, че всичко това само по себе си не решава проблема. Нещо повече, женската еманципация според Бердяев носи не само позитивна, но лъжлива тенденция, разрушаваща прекрасните мечти и „вълшебните блянове”.

 

На мястото на крайностите на древния свят, обричал жената на безправно съществуване, дойдоха крайностите на феминизма, заразил жената със стремеж непременно да бъде „не по-зле” от мъжа във всичко: дрехите, спорта, професията и т.н. В много отношения подобно тежнение е справедливо и оправдано, но, доведено до крайност, то става абсурдно отрицание на половите разлики и всъщност пречи, а не помага на жената да се развие пълноценно като личност. Античният модел гласял: жената не е човек или е второсортен човек, същество между мъжа и роба. Християнството провъзгласило равноценността на личностите от мъжки и женски пол, подчертавайки разликите между тях, които не могат да бъдат обект на оценяване (по-добър, по-лош), а изискват – всяка от тях – собствено развитие. Подобен подход не ограничава женското присъствие на професионалната сцена, но и не снема от плещите на мъжа по-голямата отговорност за семейството, семейния мир и спокойствие, нито дълга му да защитава своята спътница, да я пази, да ѝ помага в нейните начинания и трудове. Днешният пък еманципиран модел рисува жената като мъжеподобно същество, което се стреми да се освободи окончателно от диктата на мъжа (къде е този диктат?). В рамките на подобен модел (ако го доведем до логичния му край) е невъзможно функционирането на нормалното семейство, защото „равноправието” от феминистки тип се превръща неизбежно в „равнобезотговорност” на двете страни; върху такова равноправие не можеш да построиш семейните отношения, които изискват любов, грижа и отговорност. Между другото съвременният мъж е „феминизиран” не по-малко от жената: той също се усеща свободен от отговорността, от жената, от любовта. Само че за какво ни е такава свобода?

 

Като резултат модерният феминизъм води по парадоксален начин до пълна и окончателна победа именно на патриархалния възглед за живота: днешната жена се стреми не толкова към признаване на еднаквата ценност на мъжкото и женското, изхождащо от фундаменталните, но еднакво важни за живота на човека и обществото разлики между половете, колкото към признаване на пълното равенство и равноценност в изпълняването на традиционно мъжките функции.

 

 

Подчертано уважителното, почтително отношение към жената в християнството има малко общо с модерния феминизъм, опитващ се, струва ми се, да изтрие съзнателно или безсъзнателно естествените разлики между мъжа и жената. Забележете, моля, че аз използвам думата „естествени” в християнски контекст, т.е. разбирам ги като нормални, такива, каквито са били сътворени от Бога. А това значи, че в човека има йерархия дух – душа – тяло. Естествено, хармонично е именно йерархичното подреждане на човешката личност, когато идеално-духовната страна определя душевното и физическото съществуване, а не обратното. Разбирането на това върху какво е основано християнското светоусещане пояснява разликата между християнския и съвременния секуларистичен подход: ако в светския свят словосочетанието „майчин инстинкт” е приложимо в еднаква степен и към хората, и към животните, то в света на християнската култура тъкмо духовното устройство на жената, идеалният замисъл на Твореца за нея определя и моралните ѝ майчински качества, и принципната ѝ физическа способност за раждане на деца. | Списание Мирна, бр. 23

 

 

 

¹ „И оставит человек отца и мать…”, Тайна пола в православной традиции. Интервью с диаконом Андреем Кураевым //Фома, № 7.

² Евдокимов П. Женщина и спасение мира. Минск, 1999. С. 152.

³ Кураев А., диакон. Мужчина и женщина в книге Бытия //Альфа и Омега. 1996, № 2/3. С. 295

⁴ Св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия //Св. Иоанн Златоуст. Полное собрание сочинений в 12-ти тт. Т.4. Кн.1. М., 1994. С. 129.

⁵ Кустодиев К. Л., протоиерей. Женщина в Ветхом Завете //Альфа и Омега, 1999, № 4. С. 16-17.

⁶ „Ако в гръцкия език symbolon (символ) означава „това, което съединява, прехвърля мост, обединява”, то думата diabolos (дявол) от същия корен означава „това, което разделя, разединява и разлага” (Евдокимов П. Женщина и спасение мира. С. 140).

⁷ Брачните връзки не са временни; временна е тяхната форма, но дълбинната същност на брака е тайнствена, защото бракът е тайнствено предугаждане на спасението и обещание за спасение.

⁸ В ортодоксалния юдаизъм това положение на нещата се запазва строго и до днес. В частност буквалният прочит на стиха от Второзаконие: Ако някой вземе жена и ù стане  мъж, но тя не добие благоволение в очите му, понеже той намира нещо противно у нея, и ù напише разводно писмо, даде ù го и я изпрати от къщата си (Втор. 24: 1) кара мъжа или неговия представител да подпише документ за развод („гет”). Съвременната практика води понякога до това, че мъжете започват да шантажират своите жени, защото неполучилата „гет” жена (дори ако се е състояла процедурата на граждански развод) не се смята за разведена; ако встъпи в нов брак, тя се смята за прелюбодейка, а децата от втория ѝ брак – за незаконнородени. При това мъжът, който не е дал гет на първата си жена, може да встъпи без проблеми във втори брак, защото Петокнижието разрешава полигамията (Телушкин Й. Еврейский мир. М., 1997. С. 523.).

⁹ Вардиман Е. Женщина в древнем мире. М., 1990. С. 179-180.

¹⁰ Акадският термин „авилум” се превежда като „човек” или „пълноправен човек”. Второто значение на термина отпраща към хората от висшето съсловие, членовете на „общината”, притежаващи правото да владеят земя. Освен „авилумите” съществували „мушкенуми” (хора, не притежаващи земя, които не били членове на общината) и „вардуми” („роби”, лица, чиито стопани можели да се разпореждат с тяхното време, труд и вероятно дори с живота им). (Законы Хаммурапи. Текст и комментарии. Электронная библиотека исторического факультета МГУ)

¹¹ Св. Йоан Златоуст, За девството

¹² Понятието „мъжка измяна” се фиксира юридически едва през II век при император Антонин. (Виж Буассье Г. Римская религия от Августа до Антонинов. М., 1914. С. 549)

¹³ Аристотель. Политика. Книга первая //Аристотель. Сочинения в четырех томах. Т. 4. М., Мысль, 1984. С. 399.

¹⁴ Аристотель. Указ. соч. С. 400.

¹⁵ Платон. Пир //Платон. СС в 4 тт. Т.2. М., Мысль, 1993. С. 87.

¹⁶ Платон. Указ. соч. С. 90.

¹⁷ Марру А.-И. История воспитания в античности (Греция). М., 1998. С.56.

¹⁸ Виж Свенцицкая И.С. Женщина в раннем христианстве // Женщина в античном мире. М., Наука, 1995. С.156.

¹⁹ Поснов М.Э. История Христианской Церкви (до разделения Церквей – 1054 г.). Брюссель, 1994. С.83.

²⁰ Вж Вардиман Е. Указ. соч. С. 105.

²¹ „О женщина! Велика вера твоя”. СПб, 2000. С. 75.

²² Според справедливата забележка на Евдокимов „това, че Екатерина Велика седяла на руския императорски престол, а великосветската дама княгиня Дашкова председателствала  Академията на науките в Петербург, изобщо не променяло реалното положение на жената”. (Евдокимов П. Цит. съч. С.171)

²³ Евдокимов П. Цит. съч. С. 16