Житие на преподобната наша майка Мария Египетска

В тебе, мати, известно спасеся еже по образу: приимши бо крест, последовала еси Христу, и деющи учила еси презирати убо плоть, преходит бо: прилежати же о души, вещи безсмертней, темже и со ангелы срадуется, преподобная Марие, дух твой.

Тропар, глас 8

Греха мглы избежавши, покаяния светом озаривши твое сердце славная, пришла еси ко Христу: сего всенепорочную и святую матерь молитвенницу милостивную принесла еси. Отонудуже и прегрешений обрела еси оставление, и со ангелы присно срадуешися.

Кондак, глас 4

 

„Царска тайна да пазиш е добре, а Божиите дела да разгласяш е похвално“ (Тов. 12:7) – тъй казал архангел Рафаил на Товит, когато се е извършило дивното му излекуване от слепотата му. И наистина, да не пазиш царската тайна е страшно и гибелно, а да мълчиш за преславните дела Божии е голяма щета за душата.

„И аз – казва св. Софроний Йерусалимски, който е написал житието на преподобна Мария Египетска – се страхувам с мълчанието си да скрия божествените дела, и спомняйки си за нещастието, заплашващо слугата (Мт. 25:18-25), закопал в земята дадения му от Бога талант, не мога да не разкажа светата повест, която е стигнала до мен“.

„И за да не помисли никой – продължава св. Софроний – че съм се осмелил да пиша неистина, ако някой се усъмни в това дивно събитие: не ми прилича да лъжа за свети неща. Ако ли пък се намерят такива хора, които, след като прочетат това писание и бъдат поразени от преславното събитие, не повярват, то дано да бъде милостив към тях Господ, защото те, размишлявайки за немощта на човешкото същество, смятат за невъзможни онези чудесни дела, които се извършват със светите люде. Нека обаче вече да започнем разказа за славното събитие, извършило се в нашето поколение.

В един палестински манастир живеел старец, украсен с благочестив живот и разумна реч, който от ранната си младост се подвизавал доблестно в иноческия подвиг. Той се казвал Зосима. Зосима минал всички степени на постническия подвиг и спазвал всички правила, наредени от великите учители на монашеството. Изпълнявайки всичко това, той никога не преставал да се поучава с божествените слова: и когато лягал, и когато ставал, и по време на работа, и вкусвайки храна, той непрестанно вършел едно и също – пеел божествени песнопения и търсел поучения в божествените книги. Още като малко дете се заселил в манастира, където се подвизавал доблестно в постничество до 53 години. След това обаче започнала да го смущава мисълта, че е стигнал до пълно съвършенство и повече не се нуждае от никакви наставления.

„Има ли – мислел си той – на земята монах, който да може да ме настави и да ми покаже пример за такова постничество, каквото още не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да ме е надминал?“

Докато старецът размишлявал тъй, явил му се ангел и му рекъл:

„Зосима! Ти се подвизаваше усърдно, доколкото това е в човешките сили, и доблестно изпълни постническия подвиг. И все пак няма човек, който да може да каже за себе си, че е постигнал съвършенство. Има подвизи, непознати за теб, и по-трудни от извършените от теб. За да разбереш колко много други пътища водят към спасението, остави страната си, както някога стори най-славният измежду патриарсите Авраам (Бит. 12:1), и иди в манастира, разположен край река Иордан“.

Следвайки това наставление, Зосима излязъл от манастира, в който се подвизавал от най-ранна възраст, насочил се към Иордан и стигнал до онзи манастир, към който го бил насочил Бог.

Влизайки през манастирските порти, Зосима намерил монаха вратар и му се представил. Онзи съобщил на игумена, който наредил да повикат новопристигналия старец при него. Зосима отишъл при игумена и направил обичайния монашески поклон и молитва.

– Отде си, брате – попитал го игуменът, – и за какво си дошъл при нас, нищите старци?

Зосима отговорил:

– Отде съм дошъл, това няма значение; а тук съм, отче, в търсене на душевна полза, понеже съм слушал за вас много велики и похвални неща, които могат да доведат човешката душа при Бога.

– Брате – казал му игуменът, – само един Бог може да изцери душевните немощи; дано Той да насочи и теб, и нас на пътя Си за полза на душите ни, а човек човека не може да поправи, освен ако онзи не се самонаблюдава постоянно и не върши непрестанно подвизи с Божията помощ. Но тъй като Христовата любов те е подбудила да посетиш нас, убогите старци, то остани тук, щом за това си дошъл. А Добрият Пастир, Който е дал душата Си за нашето спасение, да изпрати на всички нас благодатта на Светия Дух.

След като чул тези думи, Зосима се поклонил на игумена, помолил го за неговите молитви и благословение и останал в манастира. Тук той видял старци, сияещи с добри дела и благочестие, с пламенно сърце служещи на Господа с непрестанно псалмопение, всенощна молитва, постоянен труд. В устата им винаги били псалми, не се чувала празна дума, нищо не знаели те за придобиването на временни блага и за житейските грижи. Един само бил постоянният им стремеж – да обуздаят плътта си. Тяхна главна и постоянна храна било словото Божие, а тялото си хранели само с хляб и вода, доколкото им позволявала любовта към Бога. Виждайки това, Зосима се поучавал и се подготвял за предстоящия му подвиг.

Минало много време, настъпили дните на светия Велик пост, манастирските порти били заключени и се отваряли само в случай, че някой трябвало да бъде изпратен по манастирски работи. Пустинна била онази местност; миряните не само не дохождали там, но дори и не знаели, че има такава обител.

Имало в този манастир обичай, заради който Бог довел там Зосима. През първата седмица на Великия пост по време на литургия всички старци се причастявали с Пречистото Тяло и Кръв Господни и вкусвали малко постна храна; след това се събирали в църквата и след като коленичели за прилежна молитва, се сбогували един с друг; и всеки с поклон молел от игумена благословение за предстоящия му подвиг. След това се отваряли манастирските порти и с пеене на псалма „Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот; от кого ще се уплаша?“ (Пс. 26:1) иноците излизали в пустинята и прекосявали река Иордан. В манастира оставали само един или двама старци, не за да пазят имуществото – там нямало какво да се краде, – а за да не остане църквата без богослужение. Всеки вземал със себе си малко храна, колкото можел и искал по своите телесни потребности: един мъничко хляб, друг смокини, някои носели фурми или накиснато във вода жито. Други нищо не вземали, освен дрипите върху тялото си, и се хранели, когато гладът ги принуждавал към това, с треви, растящи в пустинята.

След като минавали Иордан, всички се разотивали далеч един от друг на различни страни и не знаели вече нищо един за друг – кой как пости и как се подвизава. Ако някой от тях виждал, че друг върви в неговата посока, то той се отправял на друго място и продължавал пътя си  в самота и постоянна молитва, вкусвайки в определено време съвсем малко храна. Тъй иноците прекарвали целия Велик пост и се връщали в манастира седмица преди Възкресение Христово, когато с палмови клонки се празнува Цветница. Дохождайки в манастира, никой от братята не разпитвал другите кой как е прекарал времето в пустинята и с какво се е занимавал, имайки за свидетел на това само собствената си съвест. Такъв бил манастирският устав на този манастир край Иордан.

Според обичая на манастира Зосима също прекосил Иордан, като взел със себе си само мъничко храна и онази дреха, която носел постоянно. Лутайки се из пустинята, той вършел молитвения си подвиг и по възможност се въздържал от храна. Спял малко; дето го завари нощта, там ще поспи малко, седнал на земята, а рано сутрин ще се събуди и ще продължи своя подвиг. Все повече и повече му се искало да навлезе дълбоко в пустинята и да срещне някой подвижник, който да го настави.

След дванайсет дни път той веднъж поспрял и, обръщайки се на изток, наченал да пее шестия час, изпълнявайки обичайните молитви: защото през цялото време на своя подвиг в пустинята той спирал така, пеел часовете и се молел. И докато пеел тъй, изведнъж видял от дясната си страна сякаш сянка на човешко тяло. Изплашил се и като си помислил, че това е бесовско изкушение, започнал да се кръсти. Когато страхът му минал и молитвата била свършена, той се обърнал на юг и видял гол човек, почернял от слънцето, с бели като вълна коси, стигащи до шията. Тогава Зосима се затичал към него с голяма радост: през последните дни той не бил виждал ни човек, ни звяр.

Когато онзи човек отдалеч видял, че Зосима тича към него, той се обърнал и побягнал към  пустинята. Но Зосима сякаш бил забравил и своята старост, и умората от пътя, и се затичал да догони беглеца. Онзи бързо се отдалечавал, но Зосима тичал по-бързо и когато го стигнал толкова близо, че двамата вече можели да се чуят, извикал със сълзи:

– Защо ти, рабе на Истинския Бог, заради Който си се заселил в пустинята, бягаш от мен, грешния старец? Почакай ме, недостойния и немощния, в името на надеждата за награда за твоя подвиг! Спри се, помоли се за мен и заради Господа Бога, Който не презира никого, ми дай благословение!

Тъй възклицавал Зосима със сълзи на очи. През това време те стигнали до някаква падина, сякаш русло на изсъхнала река. Беглецът се насочил към другата страна, а Зосима, който бил уморен и не можел повече да тича, спрял и завикал още по-високо молбите си. Тогава бягащият човек най-сетне поспрял и му рекъл тъй:

– Авва Зосима! Прости ме заради Бога, че не мога да застана пред теб: аз съм жена, както виждаш, гола и непокрита с нищо в своята голота. Но ако ти искаш да дадеш на мен, грешната, своята молитва и благословение, то хвърли ми нещо от дрехите си да се позакрия и тогава ще мога да говоря с теб.

Страх и ужас обзели Зосима, когато той чул името си от устата на жена, която никога не го била виждала и не знаела нищо за него.

„Ако тя не беше прозорлива – помислил си той, – то не би ме нарекла по име“.

Бързо изпълнил той нейното желание, свалил своята вехта, изпокъсана дреха и като се извърнал встрани, я хвърлил на жената. Вземайки дрехата, тя се опасала с нея и, доколкото било възможно, позакрила голотата си. След това се обърнала към Зосима със следните думи:

– Поради какво ти, авва Зосима, си пожелал да ме видиш, една грешна жена? Искал си нещо да чуеш или да се научиш от мен и затова си поел по този мъчен път?

Но Зосима се хвърлил на земята и поискал от нея благословение. Тя също паднала на земята; така и двамата лежали, молейки другия за благословение; чувала се само една дума: „благослови!“ След известно време тя рекла на стареца:

– Авва Зосима! Ти трябва да ме благословиш и да прочетеш молитвата, защото си облечен със сан на свещеник и вече много години предстоиш пред светия олтар, извършвайки божествените тайнства.

Тези думи хвърлили стареца в още по-голям страх. Просълзен, той ѝ казал, едва поемайки си дъх от трепет:

– О, духовна майко! Ти си се доближила до Бога, умъртвявайки телесната немощ. Божият дар при теб се проявява повече, отколкото при другите: ти никога не си ме виждала, ала ме наричаш по име и знаеш моя сан на свещеник. Затова по-добре ти ме благослови в Божието име и ми кажи твоята света молитва.

Трогната от настойчивостта на стареца, тя го благословила със следните думи:

– Благословен Бог, Който желае да се спасят човешките души!

Зосима отвърнал «амин» и двамата се изправили. Тогава тя попитала стареца:

– Божий човече! Защо си пожелал да посетиш мен голата и необлечена с никакви добродетели? Но благодатта на Светия Дух те доведе, когато бе нужно, за да ми разкажеш какво става по света. Кажи ми, отче, какво правят днес християните, царят и светите църкви?

– По твоите свети молитви – отвърнал Зосима – Бог дарува на църквата траен мир. Но чуй молбите на недостойния старец и се помоли на Господа за целия свят и за мен грешния, за да не се излезе безплодно моето скитане из пустинята.

– По-скоро на теб, авва Зосима – възразила тя, – като на притежаващ свещен сан, подобава да се молиш за мен и за всички; защото ти за това си и предназначен. Ала поради дълга на послушанието аз ще изпълня твоята воля.

С тези думи тя се обърнала на изток; вдигайки очи нагоре и протягайки ръце към небето, тя започнала да се моли, но толкова тихо, че Зосима не чувал и не разбирал думите на молитвата. В трепет, мълчаливо стоял той с наведена глава.

„Призовавам Бога за свидетел – разказвал впоследствие той, – че след известно време аз повдигнах очи и я видях издигната на лакът над земята; тъй стоеше тя във въздуха и се молеше“.

Виждайки това, Зосима затреперал от страх, хвърлил се със сълзи на очи на земята и само казвал:

– Господи, помилуй!

Но тук го смутила мисълта дали това не е дух или призрак, който си дава вид, че се моли. Тогава светицата, повдигайки стареца от земята, казала:

– Защо, Зосима, те смущава мисълта за призрак, защо мислиш, че аз съм дух, който се моли? Умолявам те, блажени отче, увери се, че аз съм жена грешница, очистена само със свето кръщение; не, аз не съм дух, а пръст, аз съм прах и пепел, аз съм плът, която дори не помисля да бъде дух.

С тези думи тя положила кръстен знак върху своето чело, очи, уста, гърди и продължила:

– Да ни избави Бог от лукавия и от мрежите му, защото е голяма неговата война срещу нас.

Чувайки тези думи, старецът се хвърлил в нозете ѝ и със сълзи на очи възкликнал:

– В името на нашия Господ Иисус Христос, Бога истински, роден от Девата, заради Когото ти си умъртвила така своята плът, умолявам те: не крий нищо от мен, но ми разкажи всичко за твоя живот, и аз ще прославя величието Божие. Ради Бога, кажи ми всичко, не за да се хвалиш, а за да дадеш наставление на мен грешния и недостойния. Аз вярвам в моя Бог, за Когото и ти живееш, че съм дошъл в тази пустиня именно за това – Бог да прослави твоите дела: на Божиите пътища сме безсилни да се съпротивляваме. Ако на Бога не беше угодно ти и твоите подвизи да станат известни, то Той нямаше да те разкрие на мен, а мен нямаше да ме укрепи за толкова далечен път из пустинята.

Много я убеждавал Зосима с такива и други думи, а тя, повдигайки го, казала:

– Прости ми, свети отче, аз се срамувам да разкажа за позорния си живот. Но ти видя моето голо тяло; така ще оголя и душата си и ти ще видиш колко много срам и позор има в нея. Ще ти се разкрия, без да се хваля, както каза и ти: та с какво да се хваля аз, избраният съсъд на дявола! Но ако започна да разказвам моя живот, то ти ще избягаш от мен като от змия; твоят слух няма да издържи повестта за моето безпътство. И все пак ще разкажа, без да крия нищо; само едно те моля: когато научиш за моя живот, не забравяй да се молиш за мен, за да получа каква да е милост в деня на Съда.

Старецът с неудържими сълзи я молел да разкаже за своя живот, и ето какво разказала тя за себе си:

„Аз, свети отче, съм родена в Египет, но на 12 години, докато бяха все още живи моите родители, отхвърлих тяхната любов и се отправих в Александрия. Как изгубих моята девическа чистота и започнах неудържимо, ненаситно да се отдавам на блудство – за това не мога дори да помисля без срам, а камо ли подробно да ти разказвам; ще кажа само накратко, за да знаеш за неудържимата ми похот. Седемнайсет години, и дори повече, аз вършех блудства с всички, не срещу подарък или заплащане, защото не исках да взимам от никого нищо, но защото разсъдих, че даром повече хора ще идват при мен и ще задоволяват моята похот. Не мисли, че бях богата и затова отказвах заплащане, – не, аз живеех в нищета, често гладна тъчах валма, но винаги бях обсебена от желанието още повече да затъна в тинята на блудството: водех живот в постоянно безчестие. Един път, по време на жетвата, аз видях, че много мъже – и египтяни, и либийци – отиват към морето. Попитах един минувач: къде отиват тези хора? Той отговори, че те отиват в Йерусалим за предстоящия в скоро време празник Въздвижение на Честния Кръст. На въпроса ще ме вземат ли и мен със себе си, той каза, че ако имам пари и храна, никой няма да ми пречи. Аз обаче му казах: „Не, брате, нямам нито пари, нито храна, но все пак ще отида и ще се кача заедно с тях на техния кораб, а те ще ме изхранят: ще плащам с тялото си“. – Исках да отида там – прости ме, отче, – за да има около мен много хора, готови за похот. Казвах ти аз, отец Зосима, да не ме принуждаваш да разказвам за моя позор. Бог ми е свидетел, страхувам се, че с думите си осквернявам самия въздух“.

Оросявайки земята със сълзи, Зосима възкликнал:

– Говори, майко моя, говори! Продължавай твоята поучителна повест!

„Срещналият ме юноша – продължила тя, – чувайки безсрамната ми реч, се засмя и си тръгна. А аз, захвърляйки вретеното, което държах в ръцете си, побързах към морето. Като огледах пътниците, забелязах сред тях десетина или повече души, които стояха на брега; те бяха млади и изглеждаха подходящи за моето въжделение. Другите вече се бяха качили на кораба.

Безсрамно, както винаги правех, аз отидох при тези хора и им казах: „Вземете и мен със себе си, аз ще ви угаждам“. Те се засмяха на думите ми и виждайки моето безсрамие, ме взеха на кораба, и ние отплавахме. Как да ти разкажа, човече Божи, за това, което стана след това? Кой език, кой слух ще издържи разказа за позорните дела, които вършех на кораба по време на пътя: аз увличах хората към грях дори против волята им, и нямаше толкова срамни работи, на които да не ги учех. Повярвай ми, отче, ужасявам се и се чудя как морето понесе такъв разврат, как не се отвори земята и не ме погълна жива след съблазняването на толкова много хора! Но мисля, че Бог е очаквал моето покаяние, не желаейки смъртта на грешника, но с дълготърпение очаквайки поправянето му.

С такива чувства пристигнах в Йерусалим и през всичките дни до празника постъпвах по същия начин и дори по-зле. Не само че не се задоволявах с младежите, заедно с които пристигнах на кораба, но въвличах в блудство и местните жители, и странниците. Най-сетне настъпи празникът Въздвижение на Честния Кръст, и аз, както и преди, тръгнах да съблазнявам младежи. Когато видях, че рано сутрин всички един след друг отиват в храма, тръгнах натам и аз, влязох заедно с всички в притвора, и когато настъпи часът на светото Въздвижение, се опитах заедно с народа да вляза в храма. Колкото и да се стараех да се вмъкна, народът ме изблъскваше встрани. Най-сетне с голяма мъка се доближих до черковните порти и аз, окаяната. Но всички около мен безпрепятствено влизаха в храма, а мене не допускаше някаква божествена сила. Отново се опитах да вляза и отново бях отблъсната и останах сама в притвора. Смятайки, че това се случва поради моята женска слабост, аз се смесих с нова тълпа, но старанието ми се оказа напразно; моят грешен крак вече се докосваше до прага, всички други храмът приемаше безпрепятствено, само мен, окаяната, не допускаше; сякаш нарочно поставена многобройна воинска стража, някаква неведома сила ме задържаше – и ето че пак се оказах в притвора. Така три-четири пъти напрягах сили, но нямах успех. От изтощение вече не можех да се смеся с тълпата на влизащите и цялото ми тяло болеше от теснотията и навалицата. Отчаяна, аз със срам отстъпих и застанах в ъгъла на притвора. Когато дойдох на себе си, помислих за това каква вина не ми позволява да видя животворящото дърво на Кръста Господен. Светлината на спасителното вразумление, правдата Божия, озаряваща душевните очи, докосна моето сърце и ми посочи, че мерзостта на моите дела ми забранява да вляза в църквата. Тогава започнах горчиво да плача, да се удрям в гърдите с ридания и да въздишам от цялото си сърце.

Така плачех аз, стоейки в притвора. Вдигайки поглед, видях на стената икона на Пресвета Богородица, и като обърнах към нея и телесните, и душевните си очи, извиках:

– О, Владичице Дево, родила Бога по плът! Знам, много добре знам, че не е чест и похвала за Теб аз, скверната, да гледам Твоя лик на Приснодева, чиста по тяло и душа. Право ще е, ако Твоята девствена чистота се погнуси и намрази мен, блудницата. Ала аз съм чувала, че роденият от Теб Бог затова се е и въплътил, за да призове грешниците към покаяние. Ела ми на помощ – на мен, изоставената от всички! Повели да не ми бъде забранено влизането в църквата, дай ми да видя Честното дърво, на което по плът е бил разпънат роденият от Теб, пролял светата Си кръв за избавлението на грешниците и на мен. Повели, Владичице, щото и за мен, недостойната, да се отворят портите на храма, за да се поклоня на Божествения Кръст! Бъди ми вярна поръчителка пред Твоя Син за това, че повече няма да оскверня с нечистотата на блудството тялото си, но, видяла кръстното дърво, ще се отрека от света и неговите съблазни и ще отида там, където ще ме заведеш Ти, поръчителко на моето спасение!

Това казах тогава. Ободрена от вярата и убедена в милосърдието на Богородица, аз сякаш по някакво вдъхновение тръгнах от мястото, където се бях помолила, и се смесих с тълпата на влизащите в църквата. Този път вече никой не ме отблъскваше и не ми пречеше да стигна до портите на храма. Страх и ужас ме обзеха, цялата треперех. Стигайки до портите, преди затворени за мен, аз без усилие влязох в светата църква и се сподобих да видя Животворящото дърво, съзрях с ума си тайните Божии, разбрах, че Бог не ще отхвърли каещия се. Падайки на земята, аз се поклоних на Честния Кръст и го целунах с трепет. След това излязох от църквата при образа на моята поръчителка – Богородица, и заставайки на колене пред Нейната света икона, се помолих тъй:

– О, присноблажена Дево, Владичице Богородице: Ти не се погнуси от моята молитва и показа върху мен Твоето велико человеколюбие. Видях славата Господня, аз, блудната и недостойната да я гледам! Слава на Бога, Който заради Теб приема покаянието на грешните! Ето всичко, което аз грешната мога да помисля и да изкажа с думи. Сега, Владичице, е време да изпълня онова, което Ти обещах, като Те призовах за поръчителка: настави ме каква ще е Твоята воля и ме научи как да довърша с покаяние спасението си.

След тези думи аз чух сякаш един далечен глас:

– Ако прекосиш Иордан, ще добиеш пълно успокоение.

След като изслушах тези думи с вярата, че те са обърнати към мен, аз със сълзи възкликнах, гледайки иконата на Богородица:

– Владичице, Владичице Богородице, не ме оставяй! – С тези думи излязох от черковния притвор и бързо тръгнах напред.

По пътя някой ми даде три монети с думите:

– Вземи това, майко.

Взех монетите, купих три хляба и попитах продавача къде е пътят към Иордан. След като разбрах през кои порти се отива в тази посока, бързо тръгнах натам, ронейки сълзи. Така прекарах целия ден на път, разпитвайки хората, които срещах, и в края на същия ден, на който се сподобих да видя светия Кръст Христов, вече по залез, стигнах до църквата „Св. Йоан Кръстител“ край река Иордан. Помолих се в църквата, слязох към Иордан и умих с водата на тази света река ръцете и лицето си. След като се върнах в църквата, се причастих с Пречистите Тайни Христови. След това хапнах половин хляб, пих вода от Иордан и заспах направо на земята. Рано сутрин намерих малка лодка, отидох на другия бряг и отново се обърнах към моята ръководителка – Богородица, с молба да ме настави, както ѝ бъде угодно. Тъй се заселих в пустинята, където скитам и до ден днешен, очаквайки от Бога спасение от душевните и телесните страдания“.

Зосима попитал:

– И колко години, майко, са минали, откак си в тази пустиня?

– Мисля – отвърнала тя, – че изминаха 47 години, откак оставих светия град.

– А с какво се храниш? – попитал Зосима.

– Когато прекосих Иордан – казала светицата, – имах два хляба и половина; те постепенно изсъхнаха, сякаш се вкамениха, и аз вкусвах по мъничко от тях в течение на няколко години.

– Как успя да изкараш тук благополучно толкова много време и никаква съблазън да не те смути?

– Страхувам се да отговоря на твоя въпрос, отец Зосима: ако сега започна да си спомням  страданията, които изтърпях от измъчващите ме мисли, страхувам се, че те отново ще ме завладеят.

– Нищо не пропущай в твоя разказ, майко – казал Зосима, – аз затова те и питам, за да знам всички подробности на твоя живот.

Тогава тя отговорила:

– Повярвай ми, отец Зосима, 17 години изкарах аз в тази пустиня, борейки се с безумните си страсти като с диви зверове. Когато сядах да се храня, мечтаех за месо, каквото имах в Египет; искаше ми се да пия вино, което толкова обичах. В света пиех много вино, а тук нямах дори вода; умирах от жажда и страшно се измъчвах. Понякога се появяваше желание да пея онези блудни песни, на които бях свикнала. Тогава проливах сълзи, биех се в гърдите и си спомнях обетите, които дадох преди да дойда в пустинята. Мислено заставах пред иконата на моята покровителка – Пречиста Богородица, и с плач я умолявах да отпъди от мен мислите, терзаещи душата ми. Дълго плачех така, удряйки се в гърдите, и накрая сякаш светлина се разливаше около мен и ме успокояваше. Как да ти призная, отче, блудните въжделения, които ме обземаха? Прости ми, отче! Огънят на страстта се разпалваше в мен и ме изгаряше. Когато ме обземеше такава съблазън, аз падах на земята и се обливах със сълзи, представяйки си, че пред мен стои самата моя поръчителка, осъжда моето престъпление и ме плаши с най-тежки наказания за него. Лежейки на земята, аз не ставах ден и нощ, докато онази светлина не ме озаряваше и не отпъждаше смущаващите ме помисли. Тогава повдигах очи към моята поръчителка, молейки я горещо да помогне на моите страдания в пустинята. И наистина, Тя ми пращаше винаги помощ и ръководство в покаянието. Така прекарах 17 години в постоянни мъчения. Оттогава и до днес Богородица ми е във всичко помощница и ръководителка.

Тогава Зосима попитал:

– А нямаше ли нужда от храна и дрехи?

Светицата отговорила:

– След като свърших хлябовете, се хранех с растения; дрехата, с която бях облечена, когато прекосих Иордан, изтля от старост, и аз много страдах, изнемогвайки лете от жега, треперейки от студ зиме; така че много пъти падах на земята като мъртва, измъчвана от безброй телесни и душевни несгоди. Но след като изминаха онези 17 години, силата Божия преобрази във всичко грешната ми душа и смиреното ми тяло, и сега само си спомням за предишните лишения, намирайки неоскъдняваща храна в надеждата за спасение: храня се и се покривам с всесилното слово Божие, защото не само с хляб ще живее човек (Мт. 4:4). И съблеклите одеянието на греха нямат убежище, криейки се сред земните пукнатини (срв. Иов 24:8; Евр. 11:38).

Чувайки, че светицата цитира думи от Светото Писание – от книгите на Моисея, пророците и Псалтиря, Зосима я попитал не е ли изучавала псалмите и другите книги.

– Не мисли – отвърнала тя с усмивка, – че от момента, когато прекосих Иордан, съм виждала друг човек, освен теб: дори животно не съм виждала нито едно. И на книга никога не съм се учила, не съм чувала от ничии уста четене или пеене, но словото Божие винаги и навсякъде просвещава разума и прониква дори до мен, неизвестната на света. Но те заклевам с въплъщението на Словото Божие: моли се за мен, блудницата.

Тъй казала тя. Старецът се хвърлил в нейните нозе и възкликнал:

– Благословен Бог, Който твори дела велики и страшни, дивни и славни безброй! Благословен Бог, Който ми показа как награждава страхуващите се от Него! Наистина Ти, Господи, не изоставяш стремящите се към Теб!

Но светицата не позволила на стареца да ѝ се поклони и казала:

– Заклевам те, свети отче, в името на Иисуса Христа, Бога Спасителя наш, да не разказваш на никого това, което чу сега от мен, докато Бог не ме прибере при Себе Си. А сега си върви с мир; след една година ще ме видиш отново, ако ни запази благодатта Божия. Но направи заради Бога онова, за което ще те помоля: през Велики пости следващата година не преминавай Иордан, както обикновено правите вие в манастира.

Зачудил се Зосима на това, че тя знае и манастирския устав, и нищо не можал да промълви, освен думите:

– Слава на Бога, награждаващ онези, които Го обичат!

– И така ти, свети отче – продължила тя, – си остани в манастира, както ти казах, защото няма да можеш да излезеш оттам, дори и да искаш; а на велики четвъртък, в деня на тайната Христова вечеря, вземи в подходящ за това съд частица от животворящите Тяло и Кръв Христови, иди в еди-кое си село на онзи бряг на Иордан и ме изчакай там, за да мога да дойда и да се причастя с животворящите Дарове: та нали откак се причастих тогава в църквата на свети Йоан Предтеча, аз и до днес не съм вкусвала Светите Дарове. Сега се стремя към това с цялото си сърце, а ти не пренебрегвай моята молба, но непременно ми донеси Божествените Тайни в часа, когато Господ е направил Своите ученици участници на Своята Божествена вечеря. На Йоан, игумена на манастира, в който живееш, кажи да обърне внимание на себе си и на братята; в много неща трябва да се поправят, – но го кажи не сега, а когато Бог те настави.

Подир тези думи тя отново поискала от стареца да се моли за нея и се отдалечила в пустинята. Зосима, след като се поклонил до земята и целунал мястото, дето стоели нозете ѝ, поел по обратния път, хвалейки и благославяйки Христа, нашия Бог.

Прекосявайки пустинята, той стигнал до манастира в деня, когато обикновено се връщали  живеещите там братя. За видяното премълчал, не смеейки да разкаже за него, но наум се молел Бог да му даде възможност да види пак скъпото лице на подвижницата. С тъга си мислел за това колко бавно минава годината и искал това време да отлети бързо като един ден.

Когато настъпила първата седмица на Великия пост, то всички братя по обичая и по устава манастирски, след като се помолили с псалмопение, напуснали манастира и отишли в пустинята. Само Зосима, който страдал от тежка болест, бил принуден да остане в обителта. Тогава си спомнил думите на светицата: „Няма да можеш да напуснеш манастира, дори и да искаш!“ Когато скоро след това се оправил от болестта си, Зосима останал в манастира. А когато се завърнали братята и наближил денят на Тайната вечеря, старецът направил, каквото му било наредено: сложил в една малка чаша частица от Пречистото Тяло и Кръв на Христа, нашия Бог, и като турил в кошничка няколко сушени смокини и фурми и малко накиснато във вода жито, излязъл късно вечерта от обителта и седнал на брега на Иордан, очаквайки преподобната. Светицата дълго време не се появявала, но Зосима продължавал да се вглежда непрестанно в пустинята, очаквайки да види онова, което толкова силно желаел. „Може би – мислел си старецът – аз съм недостоен да дойде при мен, или пък вече е идвала по-рано и като не ме е намерила, се е върнала обратно“. От тези мисли той се просълзил, въздъхнал, и повдигайки очи към небето, започнал да се моли: „Не ме лишавай, Владико, от възможността да видя отново това лице, което Ти вече ме сподоби да видя! Не ми давай да си тръгна оттук неуспокоен, натоварен с греховете, които ме изобличават!“

В този момент на ума му дошла друга мисъл: „Дори и да стигне Иордан, то как, ако няма лодка, ще прекоси реката и ще дойде при мен, недостойния? Горко на мен, грешния, горко ми! Кой ме лиши от щастието да я видя?“

Тъй размишлявал старецът, а през това време преподобната вече идвала към реката. Виждайки я, Зосима с радост станал и благодарил на Бога. Все още го тревожела мисълта, че тя няма да може да прекоси Иордан, когато видял, че светицата, озарена от блясъка на луната, прекръстила реката с кръстен знак, спуснала се от брега върху водата и тръгнала по нея като по твърда земя. Виждайки това, потресеният Зосима поискал да ѝ се поклони, но светицата, още крачейки по водата, се възпротивила на това и възкликнала: „Какво правиш? Та ти си свещеник и носиш Божествените Тайни!“

Старецът послушал нейните думи, а светицата, излизайки на брега, го помолила за благословение. Обзет от ужас поради дивното видение, той възкликнал: „Наистина Бог изпълнява обещанието Си да уподоби на Себе Си спасяваните от него! Слава Тебе, Христе Боже наш, Който ми показа чрез Своята рабиня колко далеч съм аз от съвършенството!“

Подир това светицата го помолила да прочете Символа на вярата и молитвата Господня. След края на молитвата тя се причастила с Пречистите Тайни Христови и по монашески обичай целунала стареца, след което възкликнала със сълзи на очи:

– Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром, защото очите ми видяха Твоето спасение (Лк. 2:29-30).

След това, обръщайки се към Зосима, казала:

– Умолявам те, отче, не отказвай да изпълниш още едно мое желание: иди си сега в манастира, а на следващата година ела на същото място, край изсъхналия ручей, където преди беседваше с мене; ела заради Бога и отново ще ме видиш: така иска Бог.

– Ако беше възможно – отвърнал ѝ светият старец, – аз бих искал винаги да те следвам и да виждам светлото ти лице. Но те моля да изпълниш и моето желание: вкуси мъничко от храната, която донесох.

И показал онова, което бил донесъл в кошничката. Светицата докоснала с крайчеца на пръстите си житото, взела три зърна, и като ги поднесла до устата си, казала:

– Това стига: благодатта на духовната храна, която запазва душата неосквернена, ще ме насити. Още веднъж те моля, свети отче, моли се за мен на Господа, и споменавай моята окаяност в молитвите си.

Старецът ѝ се поклонил до земята и поискал от нея молитви за църквата, за царете и за него самия. След тази молба той се сбогувал с нея със сълзи на очи, не смеейки повече да я задържа; а дори и да би искал, не би имал сили да я възпре. Светицата отново прекръстила Иордан и, както и преди, минала по реката като по суша. А старецът се завърнал в обителта, вълнуван от радост и страх; той се упреквал, задето не е научил името на преподобната, но се надявал да го научи следващата година.

Минала още една година. Зосима пак отишъл в пустинята, изпълнявайки манастирския обичай, и се насочил към мястото, където се била случила предишния път дивната им среща. Прекосил цялата пустиня, по някои белези познал търсеното място и започнал внимателно да се оглежда на всички страни. Нямало никого. Просълзен, той повдигнал очи към небето и започнал да се моли: „Господи, покажи ми Твоето съкровище, скрито от Теб в пустинята, покажи ми светата праведница, този ангел в плът, с която не е достоен да се сравни целият свят!“

След като казал тази молитва, старецът стигнал до мястото, дето бил изсъхналият ручей, и заставайки на брега, видял на изток от себе си преподобната да лежи мъртва. Ръцете ѝ били скръстени, както подобава на мъртвец, лицето ѝ било обърнато на изток. Бързо се доближил до нея и, падайки в нозете ѝ, благоговейно ги разцелувал и ги оросил със сълзи. Дълго плакал; след това, като казал погребалните псалми и молитви, започнал да мисли ще може ли да погребе тялото на преподобната, ще ѝ бъде ли това угодно. В този момент видял над главата на блажената следния надпис: „Погреби, авва Зосима, на това място тялото на смирената Мария, предай праха на праха. Моли Бога за мен, която починах през месеца, наричан от египтяните фармуфий, от римляните април, в първия ден, в нощта на спасителните Страсти Христови, след като се причастих с Божествените Тайни“.

Прочитайки надписа, старецът се замислил над това, кой би могъл да го начертае: светицата по нейни собствени думи не можела да чете. Но се зарадвал много, че е научил името на преподобната. Освен това разбрал, че светицата, след като се причастила на брега на Иордан, за един час стигнала до мястото на своята кончина, на което той дошъл едва след двайсет дни тежък път, и тозчас предала душата си на Бога.

Сега – помислил си Зосима – трябва да изпълня нареждането на преподобната, но как да изкопая яма без каквото и да е сечиво в ръцете си?

Тогава той видял наблизо някакво захвърлено в пустинята клонче, взел го и започнал да рови. Сухата земя обаче не се поддавала на усилията на стареца, той се обливал с пот, но не можел да стори нищо. Горчиво въздъхнал от цялото си сърце. Внезапно, повдигайки очи, видял огромен лъв, който стоял до тялото на преподобната и лижел нозете ѝ. Ужасил се старецът, когато видял звяра, но се прекръстил с увереността, че силата на починалата светица ще го запази. Лъвът започнал тихо да се доближава до него, гледайки го кротко, сякаш с любов. Тогава Зосима рекъл на звяра: „Великата подвижница ми нареди да погреба нейното тяло, но аз съм стар и не мога да изкопая гроб; нямам и сечиво за копаене, а обителта е далеч, не мога да го донеса оттам. Изкопай тогава ти с ноктите си гроб, и аз ще погреба тялото на преподобната“.

Лъвът сякаш разбрал тези думи и с предните си лапи изкопал яма, достатъчна за погребение. Старецът отново оросил със сълзи нозете на преподобната, поискал от нея молитви за целия свят и покрил тялото ѝ с пръст. Светицата била почти гола – старата, изпокъсана дреха, която ѝ хвърлил Зосима при първата им среща, едва закривала тялото ѝ. След това двамата се отдалечили: лъвът, тих като агне, към пустинята, а Зосима към своята обител, благославяйки и славейки Христа, нашия Господ.

След като се завърнал в манастира, той, без да крие нищо от това, което бил чул и видял, разказал на всички иноци за преподобната Мария. Всички се чудели на Божието величие и решили със страх, вяра и любов да почитат паметта на преподобната и да празнуват деня на нейното успение.

Игумен Йоан, както навремето рекла преподобната Мария на авва Зосима, намерил някои нередности в манастира и ги поправил с Божията помощ. А свети Зосима подир дълъг, почти стогодишен живот завършил земното си съществуване и преминал към живот вечен, при Бога. Неговия разказ за преподобната Мария иноците от онзи манастир устно  предавали за общо поучение един на друг, но писмено не излагали подвига на светицата.

А аз – добавя свети Софроний, – чувайки този разказ, го записах. Не знам, може би някой друг, по-добре осведомен, вече е изложил житието на преподобната, но и аз, доколкото можах, записах всичко, разказвайки само истината. Бог, Който върши чудеса и щедро дарява онези, които се обръщат с вяра към Него, да награди всички, които търсят наставление от тази повест, които я четат и предават, и да им даде участта на блажената Мария заедно с всички, угодили на Бога с благочестивите си мисли и дела“.

Да въздадем и ние слава на Бога, вечния Цар, и да ни дари Той Своята милост заради Иисуса Христа, нашия Господ, Комуто подобава всяка слава, чест, царство и поклонение заедно с Неговия Отец и Пресветия и Животворящ Дух сега и винаги и вовеки веков. Амин.

 

Превод: Андрей Романов

Източник: pravoslavie.ru