Радостта от Възнесението е вечна радост

След като извършил делото на изкуплението и всичко земно съединил с небесното, Господ Иисус Христос се възнесъл в слава (Из кондака на празника). Свидетели на това славно събитие били светите апостоли. Според св. евангелист Лука те се завърнали от планината, на която Господ се възнесъл, „с голяма радост” (Лука 24:52).

От какво ли ще да е била причинена тази радост? Та нали Божественият Учител се отделил от земята и напуснал светите апостоли, а те, вместо да скърбят, се радвали?

Основание на „голямата радост” била пламенната любов на светите апостоли към Господа Иисуса Христа, съпроводена с твърда вяра в Неговите обещания. Последните слова на Христа към светите апостоли, че ще приемат сила, кога слезе върху им Дух Свети, и че ще Му бъдат свидетели дори до край-земя, ги изпълнили със светла радост, след които думи Той се подигнал нагоре и облак Го подзел изпред очите им (Деян. 1:8-9). Впоследствие светите апостоли всякога имали това славно и величествено събитие пред очи, а възнасящият се Христос – като началник и завършител на вярата, Който заради радостта от възнесението претърпял кръст, като презрял срама, и седнал отдясно на престола Божи (Евр. 12:2). Те не могли да скърбят за прекратяването на общението си с Богочовека след отдалечаването Му в небесата, тъй като небесни сили побързали да запълнят тяхното „неизмеримо лишение” (Московски митрополит Филарет Дроздов). „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин” (Деян. 1:11). Неговото възнесение ясно свидетелствало, че Той дошъл от Бога и възлизал към Бога. Светите апостоли виждали в него точно изпълнение на Христовото уведомление: „Отивам от вас, и пак ще дойда при вас. Да Ме бяхте любили, щяхте да се възрадвате, че рекох: отивам при Отца; защото Моят Отец е по-голям от Мене” Йоан 14:28), както и на предсказанието Му, казано от св. Мария Магдалина: „Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог” (Йоан 20:17).

Радвали се светите апостоли, тъй като дълбоко вярвали в обещанията на Христовата блага вест: „За вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя” (Йоан 16:7). Във видимото и тържествено Христово възнесение на небето те съзирали вече открит път към невидимото благодатно действие на Светия Дух. Тяхната вяра, че като възлезе при Отца, Господ няма да ги остави сираци (Йоан 14:18), а ще им изпрати Утешителя Дух Свети, била толкова съвършена, че победила всяка тъга от раздялата им с любимия Учител и ги уверила, че видимо оставяйки ги, невидимо Той всякога ще пребъдва в тях със Своята божествена благодат, изпращана чрез Дух Свети, която обожествява човека и го прави нов, богоподобен, с прояви на любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22-23).

Възнесението на Господа Иисуса Христа, подобно на Неговата смърт и възкресение, влизало в Божия план на нашето спасение. С възнесението Си на небесата Господ завършил домостроителната Си мисия и седнал отдясно на Отца, като възнесъл и нас на висотата на небесния престол. От този момент и прославеното човешко естество на Спасителя седнало отдясно на Бога и открило възможност за целия свят да се приобщи към Божественото битие. Унищожено било всякакво противоречие между божественото и човешкото, небесното и земното, вечното и временното. Споменът от думите на Господа: „Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз” (Йоан 14:2–3) изпълвал светите апостоли с радост, вдъхвал в тях светли надежди и предвкусване на блажената вечност. Този спомен ги уверявал, че както Христос им обещал да бъде с тях „през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20), така и те, продължавайки да живеят на земята, ще живеят вече не земен, а небесен живот.

„Голямата радост” от възнесението обаче не била само апостолска. На много поколения тя указала благодатния друм към Небесния Отец; всеки вярващ, искрено любещ Бога и следващ пътя на кръста, очистването, самоотвержеността и вътрешното обновление, може да я изпита и днес. Чрез Свещеното Писание, богослужението и поученията на богомъдрите отци светата Църква разкрива нейния духовен смисъл и призовава всеки човек духовно да съучаства във великото тържество. „Ако Христос възлезе на небето – казва св. Григорий Богослов, – възкачи се и ти, бъди в числото на съпровождащите и посрещащи Го ангели.”

По подобие на светите апостоли и всички вярващи преживяват „голямата радост” в деня на възнесението, защото всичко, каквото е казал Господ Иисус Христос за учениците Си, се отнася и за тях. Неговата благодат, изпращана чрез Дух Свети, ги удостоява с приготвеното им от Него място в дома на Небесния Отец (Йоан 14:2-3). Чрез нея, като „Ходатай на нов завет” (Евр. 9:15), Христос „може и винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Бога, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях” (Евр. 7:25). „Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете” (Йоан 14:19) – казал Той в навечерието на Своите страдания. Тези уверения ни дават основание да мислим, че ако при въплъщението Си Синът Божи възприел човешко естество, то при възнесението Той го обожествил тайно и го възнесъл (Седален след 2-то стихословие на утренята); ако на Кръста Той дал за нас цената на изкуплението, то при възнесението привлякъл към Себе Си това, което изкупил, и ако възкресението Му е наша надежда, то възнесението пък е наша прослава (блаж. Августин). При него Господ Иисус Христос изпълнил и завършил волята на Отца и възнасяйки се в слава, издигнал и нашето естество в пресветата Си плът по-високо от небесата (преп. Теодор Студит). Оттук и мисълта за обожествяването на нашето естество като крайна цел на Божието домостроителство има непосредствено отношение към духовния смисъл на този празник. Чак след възнесението Си на небето Господ Иисус Христос „седнал отдясно на Отца като Бог и като човек” (преп. Йоан Дамаскин). Той примирил човешкия род със Себе Си, дълговременната вражда се прекратила, настъпил дивен мир и ние, които се оказахме недостойни на земята, сме възнесени на небесата (св. Йоан Златоуст).

Радостта от възнесението се допълва още от благословението, дадено от Спасителя (Лука 24:50-51), което се отнася не само към Неговите ученици, но и към цялата света Църква. Св. апостол Павел свидетелства, че Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа ни благословил в Христа с всяко духовно благословение от небесата и че всички ние сме призвани да наследим това благословение (Еф. 1:3; 1 Петр. 3:9). Отнасящо се и за цялата земна природа, това благословение на Възнасящия се осветило земята и дало на людете възможност да станат чеда Божии (Йоан 1:12). То радва всички ни, защото знаем, че Сам Господ ще ни го припомни, когато дойде в славата Си (Мат. 25:31), отново се срещне с нас и ни рече тогава: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми” (Мат. 25:34).

Обещанието на Господа „Аз съм с вас” (Мат. 28:20) станало вовеки непреходно. Облакът скрил Христа от погледа на светите апостоли, но Христос останал сред тях. Той им помагал и подкрепял словото им с личби (Марк 16:20). Той спрял бързащия за Дамаск Савел наскоро след възнесението Си и от гонител го превърнал в апостол. Той се открил на св. първомъченик и архидякон Стефан в последните му минути. Той пребивавал с мъчениците през време на техните страдания и те чувствали Неговата помощ. Той съпътствал преподобните и вдъхновявал техния подвиг. Той се явявал на сонма древни светии, та дори и в ново време. Той, възнеслият се Христос, и днес се открива на всяка чиста, искрено вярваща и обичаща Го душа, потвърждение на което е светата Евхаристия.

Макар видимо да се отделил от земята, Господ наистина не оставил приятелите Си (Йоан 15:14-15). Той пребъдва в тези, които пребъдват в Него (Йоан 15:4). Навсякъде е, където са събрани двама или трима в Негово име (Мат. 18:20). Близо е до сърцето на всеки, който Го търси и се стреми към Него. Влиза и вечеря с всеки, който, като чуе гласа Му, отваря вратата и Го кани (Откр. 3:20). Идва и прави жилище у всеки, който Го люби и спазва словото Му (Йоан 14:23). Каквото поискат от Отца в Негово име, дава, за да бъде пълна радостта (Йоан 16:24).

Радостта от възнесението е вечна радост. Тя вдъхновява човека за подвизи в името на любовта към Бога и ближните. Спасителят азал, че радостта никой не може да ни отнеме (Йоан 16:22). Ни страдания, ни болки, ни хора, ни смъртта дори може да лиши от нея този, който я носи в сърцето си. Това най-добре може да се почувства в деня на възнесението, когато тая радост е особено чиста, дълбока и неизчерпаема. „Радващи се на възнесението Христово, да запляскаме с ръце и да възкликнем: Възлезе Бог при глас на тръба и седна отдясно, защото е съпрестолен на Отца вовеки” (7-ма песен на 2-ри канон); „Всички народи, запляскайте с ръце и възкликнете към Бога с радостен глас” (Стих.) – призовава светата Православна църква в този ден.

И „колко хубаво и колко приятно” (Пс. 132:1) ще бъде, ако всеки човек запази тази радост до края на своите дни. С благословението на възнасящия се Господ нека за всеки тя да бъде пътеводна звезда и извор на духовни и телесни сили в земните изпитания. „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се!” (Фил. 4:4).

„Църковен вестник”, бр. 15/1977 г.

Из Да пазим Божия закон от на САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф. Омофор 2009