Велики петък

Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ.

Ис. 1:18

Митрополит на САЩ, Канада и Австралия Йосиф

Какво означават тези думи? Кога и къде да отидем? Какво да разискваме? Каква е тази покана, отправена чрез устата на светия пророк, която ни удостоява наравно с Господа да бъдем съдии?

В храма, в Божия дом трябва да отидем на Велики петък, за да разберем ясно смисъла и значението на тези Божии слова. Там ще видим и там ще чуем причината за „съда над тоя свят”, когато Господ бъде издигнат от земята и привлече към Себе Си всички човеци (Йоан 12:31-32). Тогава пред Висящия на кръста и Лежащия в гроба ще можем с въздишки и сълзи сами да отсъдим какво е станало на този ден и какви са нашите мисли, нрави и дела.

Велики петък. Ден на великите скърби. Ден на кървавото жертвоприношение на Божествения страдалец. Ден, в който отново възпоменаваме и с покруса се изправяме пред Кръста и Голгота, пред Плащаницата и Гроба. Всичко в храма на този ден е облечено в ризата на плача и риданието. Спасителят на света Господ Иисус, Посредникът между Бог Отец и Дух Свети, виси между „двама злодейци” (Лука 23:32), без да е сторил зло, и както някога в Йосифовата гробница след свалянето Му от кръста, лежи бездиханен пред нашите очи.

Ненавистта, гордостта, завистта и греховете на падналите хора пригвоздили и умъртвили безгрешния Божи Син. Цялата твар безумно въстанала срещу Създателя си. Сътвореното човечество извършило зло, което няма равно на себе си след грехопадението. Приготвената от него голготска трагедия се превърнала в престъпление пред Бога, което не може да се сравни с нищо друго. Носителят на Божия образ станал богоубиец. Той пробил пречистите Христови ръце и нозе с железни гвоздеи, издигнал своя благ и кротък Учител на дървен кръст и пролял Неговата невинна кръв, навличайки си с това заслепление от собствената си злоба (Прем. 2:21) своето осъждане: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (Мат. 27:25).

Блага е обаче Божията воля. Божият Син и на кръста доказал, че Той е Отец на щедростта. За Него, умиращия „Виновний на живота”, викало небето, покрито в мрак, зовяла земята, тресейки се, призовавали ангелите, възпламенени от желание да отмъстят, крещели дори демоните, искайки да накажат човеците, цялата вкупом природа викала с висок глас: докога, Владико Светий и Истинний, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за кръвта на Твоя Син на ония, които живеят на земята? (Откр. 6:10). И Бог Отец действително слязъл от небето да отсъди за кръвта на невинния Си Син. От пламенните облаци с мълниеносен глас гърмели думите на Правосъдието: „Дойде свършекът върху четирите земни краища. Ето, дойде свършек за тебе; и ще пратя върху тебе Своя гняв, и ще те съдя според твоите пътища, и ще стоваря върху ти всички твои гнусотии. (…) Свършек дойде, дойде свършек, дигна се против тебе; ето дойде” (Йез. 7:2–3, 6). Но Божият Син, макар да се намирал на „одъра на болестта”, промишлявал не за поражението, а за предназначението на света. Той вдигнал очи, обърнал се към Своя Отец и Съдия на всички и рекъл: „Отче! Прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). „Моите убийци знаят, че разпъват, но Кого разпъват, те не разбират. И макар да заслужават осъждане за ожесточението си и да не са достойни за извинение поради незнанието си, прости им, че не Ме познават.”

За срам на човешкия род, едно достойно за проклятие изречение за непознаването на Бога наранило сърцето на Господа и в предсмъртния Му час. „Ако си Ти Христос”, казал единият от разбойниците (Лука 23:39). Само той, човекът, най-облагодетелстваният, за когото Божият Син станал човек и направил всичко необходимо да го не погуби (Йоан 18:9), може да забрави Бога (Йер. 2:32) и така нещастно да Го похули. И добре, че се е намерил благоразумният разбойник, който дръзновено и с гняв да се противопостави на своя съобщник и да докаже потъпканата от синагогата, от Пилата, Ана и Каиафа, от фарисеите и юдейските свещеници, от първосвещеника и от целия Йерусалим справедливост: „Та и от Бога ли не се боиш ти (…)? Ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил” (Лука 23:40-41)…

Каква дръзновена изповед! Какво категорично отсъждане! Само той, разбойникът, свидетелствал за Христовата невинност. И то пред очите на такова множество нечестивци, в момент, когато от Господа избягали апостолите, скрили се учениците, всички Негови близки и другари стояли бъзмълвни, а юдеите Му се надсмивали, римляните Го разпъвали и целият свят Го осъждал. В такова време да признаеш Христа за Изкупител, а себе си за престъпник – това наистина е постъпка, която заслужено обещала рай с Господа, където вечно е радост без печал, здраве без болест, светлина без мрак, чест без обида, живот без смърт и слава без предел.

Наравно с първия изповедник, мъченик и апостол на Христа, който Го признал за Господ, отдал Му чест като на Цар и Му се поклонил като на Бог, срещу обвиненията на „мира сего” се вдигнала и цялата природа. Светите евангелисти свидетелстват, че за разлика от рождеството на Спасителя, когато славата Господня осияла и превърнала нощта в ден (Лука 2:9), тук, на кръста, макар и през деня, настъпила страшна тъмнина по земята (Мат. 27:45), слънцето потъмняло (Лука 23:45), земята се разтресла, скалите се разпукали, мъртъвци възкръснали и храмовата завеса се раздрала на две (Мат. 27:51-52). Сам Господ извикал със силен и величествен глас (Ис. 28:4), та и глухите да чуят, и нечестивите да се побоят, и демоните да затреперят, и човеците да осъзнаят злодеянието си. Какъв възвишен момент! Какви тайнствени думи! Божият Син да се оплаква на Своя Отец, и то когато умира в послушание Нему дори до кръстна смърт – това наистина е тайнство, което не всеки може да разгадае, и чудо, на което не всеки иска да вярва. Навсякъде разпнатият Христос обръщал полумъртвите Си очи да види ще Му даде ли някой утеха. Но кой? Майка Му ли – че душата ѝ била наскърбена до смърт, учениците Му ли – че те Го оставили, юдеите ли – та те Го хулили, свещениците ли – те издевателствали над Него, мъчителите ли – те увеличавали мъченията, слънцето ли – то се помрачило, ангелите ли – те плакали горко. Не идвало утешение нито от свои, нито от чужди, нито от небесата, нито от земята. Позорът съкрушил сърцето на Господа и Той изнемощял, очаквал състрадание, но го нямало, очаквал утешители, ала не се намирали (Ис. 68:21). Затова Разточителният в любовта към човешкия род възлюбен Божи Син станал и отишъл при Отца Си (Лука 15:18), Чието благоволение имал постоянно (Мат. 3:17), и потърсил помощ (Мат. 27:46; Пс. 68:30).

Отруден от пътя на Божието дело, от видимата и невидима бран с ангели, демони и човеци, Божественият страдалец, подобно на Самсона след битката с филистимците, усетил силна жажда (Съд. 15:18). И с какво била утолена тя? С чаша студена вода? Не. С гъба, напоена в оцет (Йоан 19:28, 29). У охладнелите в любовта към потока на сладостта, към бездната на насладата и към лозата на живота не се намерило никакво друго питие, освен киселия оцет. Такава била отплатата на нещастния човешки род за всичко, което Господ извършил в яслите, по домовете, в селата, по кръстовищата, в храма, в синагогата, по градовете, в пустинята, в планината, на земята, по морето, което претърпял в Гетсиманската градина, в дома на Ана и Каиафа, при Пилата, в двора на Ирода и най-после тук, на кръста. Господ обаче с голямо дълготърпение понесъл и тези съдове на гнева, приготвени за погибел (Рим. 9:22), и изрекъл последните слова на радост, слава, победа и велико тържество, така въжделени за нас, сладки за ангелите, ужасни за демоните и приятни за Самия Него: „Свърши се!” (Йоан 19:30). Да, наистина се свършило всичко, както било предсказано. От една страна, се извършило човешкото нечестие, а от друга – Божията любов. И едното, и другото достигнали границите на съвършенството, т.е. както нямало по-голямо нечестие от това да се умъртви Богочовекът, така не могла да се намери и любов, по-голяма от тази: Бог да умре за човеците. Единствен Христовият дух, предаден с висок глас в ръцете на Отца (Лука 23:46), останал цял и невредим, та след три дни Бог Отец да Му го върне, като го съедини с тялото. Това най-голямо и най-висше от всички чудеса тайнство – смъртта на безсмъртния Бог – било съпроводено с друго подобно нему – Христос преклонил глава (Йоан 19:30), като се простил с целия свят и с всички, живеещи в него.

Всичко това станало в деветия час – последния от живота на Христа в плът и първия за нашето спасение. Него, Източника на живата вода, неблагодарните човеци оставиха (Йер. 2:13), а Той от любов ни остави всичко: небесата, откъдето слезе заради нас; Отца Си, от Когото излезе и дойде на света (Йоан 16:28); Майка Си, която връчи на любимия Си ученик с думите: „Ето майка ти!” (Йоан 19:27); богатството Си, което остави, и осиромаша заради нас (2 Кор. 8:9); красотата Си, тялото Си, кръвта Си, душата Си, ангелите Си – да ни служат, цялата земя – да ни храни и всичко, всичко. При това множество от безспорни и доказани истини днес ние какво има да отсъждаме! Нищо, освен да наведем глави, да признаем виновността си, да се разкаем за сторените беззакония, да оценим цената, с която сме скъпо купени (1 Кор. 6:20), и от все сърце да помолим Разпнатия Божи Син, „Който сътвори небето и земята” (Пс. 120:2), да устрои и в нас оня Кръст, чиято ширина е Любовта, дължината – Вечността, височината – Всемогъществото и дълбочината – непостижимата Премъдрост. Така устроен в нас, този Кръст ще ни облагодати да не умрем, живеейки по плът, а да възнегодуваме против самите себе си. И както юдеите някога крещели против Господа, и ние да викнем: вземи, Господи, разпни, разпни плътта със страстите и похотите, защото желае противното на духа (Гал. 5:24, 17). Разпни вехтия човек заедно с делата му (Кол. 3:9), защото е виновен до смърт, а воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон (Рим. 7:23). Разпни ме като човекоубиец, защото намразих брата си (1 Йоан. 3:15). Вярно, няма по-голяма ненавист от тая, че повторно Те разпъвам със себе си, но разпни ме мене, човека, който съм от земя, та бидейки разпнат с Тебе на кръст, да стана и съучастник с Тебе в царството Ти и умирайки с Тебе, да мога и да оживея с Тебе (2 Тим. 2:11). Амин.

в. „Църковен вестник”, бр. 11/1979 г.

Из Да пазим Божия закон, На САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф, Омофор 2009