Върху Марк 2:3-12. За вярата, прошката и лошите помисли

И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица… Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете…

(Марк 2:3, 5; ср. Мат. 9:2)

О. Емил Паралингов

Според Блажени Теофилакт Охридски, Господ Иисус Христос видял най-вече вярата на носещите разслабения. Св. евангелисти Марк и Матей не уточняват какви са му били те. Дали приятели или просто състрадателни човеци решили да помогнат? Но това не е и от голямо значение. По-важното е, че тяхната вяра не била на думи, а доказана на дело (ср. Иак. 2:17, 20). Те пренесли болния през улиците на града, до къщата „дето се намираше Христос“ (Марк 2:4). Като разбрали, че не могат да стигнат свободно до Лекаря на лекарите, „поради навалицата”, се качили на покрива, разкрили го и отворили в него широка дупка през която спуснали одъра, „на който лежеше разслабеният“ (Марк 2:4), в Христовите нозе.

Какво внимание е било необходимо, за да се изтегли обездвиженото тяло нагоре, така че да не бъде изпуснато? И какъв труд за разкриването на покрива с голи ръце? Колко изтощителни физически усилия се искали за всичко това, но нищо не спряло четиримата. Те били готови на подвиг в името на страдащия, защото вярвали, че Христос ще го излекува.

От друга страна, според митрополита на българската епархия в САЩ, Канада и Австралия Йосиф, Господ бил впечатлен от вярата на разслабения. В една своя проповед митрополит Йосиф казва: „Неговата блага надежда и неговата вяра именно пуснали корена на вярата и в другите, и ги ободрили да дойдат, и убедени от него самия, да разкрият покрива и да го спуснат през него пред Господа. Без волята на разслабения четворицата не биха направили това…“  (Митрополит Йосиф, „Да пазим Божия закон“, Омофор, 2009, с. 27).

Със сигурност и двете твърдения са верни. Защото колко често налегнатият от тежка и продължителна болест, макар и да се е въоръжил с вяра и надежда за изцелението си, стига до униние и отчаяние. И колко пъти в такива случаи близки и приятели му вдъхват надежда и усилват вярата в скорошното му избавление от болестта. Както и обратно. Болният, верен на думите на Господа Иисус Христос: „Духът е бодър, а плътта – немощна“ (Марк 14:38), и вярващ без съмнение, че Христос иска да го изцели (ср. Мат. 8:3), сам ободрява и усилва вярата и надеждата в своите близки, познати и приятели, отпаднали духом, бидейки свидетели на тежкото му здравословно състояние.

Св. евангелист Марк не разкрива колко дълго бил прикован на болничния одър този разслабен, но вероятно страданието му било от години. Въпреки това, той не се отчаял и вярвал, че един ден отново ще проходи. Затова като чул, че се е появил Можещ да изцерява „всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи,… и разслабени…“ (Мат. 4:24), не се поколебал, а веднага пожелал да бъде отнесен при Него. Потърсил кой да му помогне и се намерила тази четворица мъже. Неговите вяра и надежда станали техни, а техните – негови.

Но какво се случило?

Разслабеният бил донесен, за да получи изцеление от болестта си, а Христос, сякаш без да забелязва телесните страдания на лежащия в краката Му човек, се обърнал към него с думите: „Чедо, прощават ти се греховете“ (Марк 2:5). Там се намирали „някои от книжниците“ (Марк 2:6). Те, както и фарисеите, винаги следели Христос с цел да „уловят нещо от устата Му, за да Го обвинят“ (Лука 11:54) в нарушаване на Моисеевия закон. В казаното сега от Него видели добър повод за това и бързо отсъдили в себе си: „Какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?  (Марк 2:7).

Сърцеведецът Господ Иисус Христос отговаря на тайните им сърдечни помисли с два въпроса. Първият е: „Що размишлявате това в сърцата си?  (Марк 2:8), като при св. ап. Матей въпросът е: „Защо мислите лошо в сърцата си?“ (Мат. 9:4).

Христос пита книжниците не скрито, а явно, пред цялото събрало се множество (Марк 2:2). Целта Му не е да ги унижи публично, а да им покаже, че след като знае какви са скритите им мисли, то точно Той е Този един и единствен Бог, имащ власт да прощава човешките грехове. И това да стане ясно за всички намиращи се там… Защото „кой човек знае, какво има у човека…“ (2 Кор. 2:11), освен самият човек и… Бог! Затова и св. пророк и цар Давид възкликва: „Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми; в Твоите книги са записани всичките назначени за мене дни, когато нито един от тях още не съществуваше“ (вж. Пс. 138:15-16).

Но чрез въпроса: „Що размишлявате това…“ Синът Божий разкрива и още нещо: че не подобава на човека да изкушава Бога (ср. Мат. 22:35), като изпитва Неговия промисъл. Сам Бог казва: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (Ис. 55:8). А св. ап. Павел пише на римските християни: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!“ (Рим. 11:33). Затова Божиите промисъл и действия не се изпитват. Човек, ако вярва в Бога, Му се доверява, и проявявайки послушание, смирено казва: „Да бъде Твоята воля“ (вж. Мат. 6:10) и тръгва след Него (ср. Мат. 4:22, 25), оставяйки всичко (вж. Лука 18:28).

От друга страна предаденият от св. ап. Матей Христов въпрос насочва вниманието към това, колко лошо е да осъждаш човека, дори и скрито в мислите си. Питайки се: „Какво тъй богохулства Тоя?“, книжниците осъдили Казалият: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (вж. Мат. 7:1) и оставяйки се сърцата и умовете им да бъдат помрачени от осъдителните помисли, не могли да познаят в Простилия греховете на разслабения, очаквания „Месия, наричан Христос“ (вж. Иоан 4:25). Те мислели, че пред тях стои човек, а не Онзи, за „Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците“ (Иоан 1:45). И за чието идване учили самите те.

А Той, Месията Христос, им задава още един въпрос: „Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?” (Марк 2:9). Тоест, да излекувам душата или да излекувам тялото? Ясно е, че за Него като Бог и двете са еднакво лесни. Но така поставен въпросът, идва да подскаже на човеците, че да се прощава е също толкова лесно, колкото да извършиш подвиг или да се пожертваш в името на ближния. Св. ап. Павел пише: „Да предам тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо не ме ползва“ (1 Кор. 13:3). Защото любовта „… не се сърди,… всичко извинява,… всичко претърпява…“ (1 Кор. 13:5, 7-8). И главното мерило за нея – дали я има или няма в даден човек, е склонността му да прощава…

Свещеникът призовава изповядващия се, без да скрива нищо и без стеснение, да каже всичко що е сторил с предупреждението: „И тъй, внимавай, понеже си дошъл в лечебницата: да не си отидеш неизцерен” (Требник, с. 82). Лечебницата е Църквата. Тайнството Изповед е духовната хирургическа операция, изрязваща тумора на греха. А лекарството, което лекува и възстановява душата, е именно прошката. Тя е онзи лечебен балсам, превръщащ разбойника в обитател на рая (вж. Лука 23:42), гонителя на християните Савел в апостола на народите Павел (вж. Деян. 9:1-22), блудницата Мария от Александрия във великата подвижница Христова Мария Египетска, страшния разбойник Моисей в аскета Моисей Мурин.

На тези, които смятат, че е трудно да се прощава, Христос, Дошлият не да съди, а да спаси, ще каже: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога“ (Лука 18:27). Бащата на хванатото от ням дух момче, чувствайки в себе си недостатъчно силна вяра, извикал към Него: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Така и човек, ако няма сили лесно да прости, но има желание, трябва само да помоли Бога, и Бог ще му даде сили. Защото Сам е казал: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец“ (Мат. 6:14).

Може би и разслабеният, мислейки за живота си преди болестта, открил някой на когото да прости, а и някой, от когото сам да потърси прошка. И скритото от човеците, но знайно за Бога покаяние, прибавил към търпеливото понасяне на болестта, към надеждата за изцерение и силната лична вяра, че именно Иисус Христос е Този, Който ще му помогне. За всичко това той получил и онова, което не търсил – изцеление на душата чрез прощаване на греховете, и това за което дошъл – вдигане от болничния одър.

Без да дочака отговор от книжниците Господ Иисус Христос се обърнал към тях с думите: „„Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове…“ (Марк 2:10), а после и към разслабения, и му казал: „Стани, вземи си одъра и върви у дома си“ (Марк 2:11). И разслабеният „веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали“ (Марк 2:12).

Блажени Теофилакт Охридски пише в заключение на тълкуванието си на този евангелски откъс: „Той (Христос) не само е изцерил болния, но и му е дал сила. Така постъпва Господ и с душевните немощи: не само ни освобождава от греховете, но и ни дава сила да изпълняваме заповедите. И така и аз, разслабеният, мога да се изцеля…

Защото чрез изпълнение на заповедите ставам син Божий и ще ми се простят греховете. Но как ще ме занесат при Иисуса? – Като пробият покрива. И какъв е този покрив? Умът, като връх на нашето същество. Върху този покрив има много земя и керемиди, т.е. земни дела: но когато всичко това бъде свалено, когато силата на ума бъде разчупена и освободена от тежестта, когато после се спусна надолу. т.е. смиря се,… тогава ще се изцеря и ще взема одъра си, т.е. тялото, подтиквайки го към изпълнение на заповедите. Защото трябва не само да стана от греха и да позная своя грях, но и да взема одъра, т.е. тялото си, за вършене на добро. Тогава можем да достигнем и съзерцание, така че всички помисли в нас да кажат: Такова нещо не сме виждали, т.е. никога не сме имали такова разбиране, както сега, изцелявайки се от разслаблението. Който е очистен от грехове, той наистина вижда“ (Блажени Теофилакт, Архиепископ Български, Тълкувание на Евангелието, ч. 1, М-р „Св. вмчк Георги Зограф“, 2005, с. 345-346).