Страданията на Праведника. Проповед за Разпети петък

Св. Илия Миниат

Какъв създаде Бог човека и как човекът се отплати на Бога! Някога в сладкия рай, вземайки пръст, със собствените Си ръце образува Бог тялото на човека, вдъхна му дихание за живот, почете го със Своя образ и го създаде човек! Човекът пък на Голгота тъй постъпи с Господа, че Той стана без образ, бездиханен, целият в кръв, целият в рани, прикован към кръста… Там, в рая, аз виждам Адам, какъвто го е създал Бог: жив образ Божи, увенчан със слава и чест, самодържавен цар над всички създания под небето, наслаждаващ се на цялото земно блаженство. Тук, на Голгота, виждам до какво е довел човек Господа: без красота, без вид, увенчан с тръни, осъден, обезчестен, измежду двама разбойници, в мъки, в агонията на ужасна смърт. Сравнявам единия и другия образ, Адама в рая и Христа на кръста, и си мисля: колко дивно прекрасен са създали Адама щедрите ръце Божии и какъв достоен за оплакване ужас са направили злодейските човешки ръце от Бога! Там, при създаването на човека, аз виждам крайното дело, с което Бог е увенчал всички работи на Своите ръце; тук, в страданията на Христа, съзирам онова последно злодейство, с което човекът е допълнил и завършил всичките си беззакония. Там намирам безпределна любов Божия към човека, тук – безпределна злоба и неблагодарност на човека към Създателя. И недоумявам: на кое от тези две неща да се чудя повече? Само едно виждам – че еднакво трябва да плача и за това, колко безмерно много е пострадал Господ, и колко чудовищно много е дръзнал човекът!… И, плачейки горко, аз не различавам едното от другото: оплаквайки страданията, тозчас си представям виновника на тези страдания, оглеждайки раните, виждам ръката, която ги е причинила. Гледайки Разпнатия, виждам веднага и разпъвача, и мислейки за неправедно убития Господ, се сещам за човека убиец, мъчител и палач.

Случвало ли ви се е, християни, да видите малка лодка сред широко море, далеч от брега, с неопитни и безпомощни пътници, мятана натам и насам от бурни ветрове? Яростни вълни връхлитат върху нея от всички страни и тя потъва в бездната… Днес виждаме Сина на Пресветата Дева посред кърваво море на жестоки страдания, далеч от прегръдките на любимата Майка, оставен от безначалния Отец, Който Го е предал на страдания – сам, без всякаква помощ и съчувствие от следвалите Го някога хора, от разбягалите се Негови ученици!… И все пак – не съвсем! Ето че един от тях се появява, с тълпа войници и слуги, с оръжие, факли, фенери… Виждам как се доближава, как Го прегръща… Точно навреме си дошъл, приятелю и верни ученико, за да утешиш огорчения Учител, да бъдеш с Него! Кажи ни, с каква добра вест си дошъл от двора на първосвещениците? Може би си ги убедил да оставят на мира Праведника, Който не е сторил никому зло, напротив – направил е безбройни добрини на целия народ? Може би си научил за някаква злодейска умисъл от тяхна страна и затова си довел със себе си голям отряд, за да пази твоя Учител? Защо не отговаряш? Чакай, чакай да се доближа по-близо, да се вгледам по-внимателно… Боже мой! Та това си ти, Юдо?? О, горко ми! По-добре да бях видял змия, да бях срещнал скорпион!…

Но какво правиш, Юдо? Защо целуваш Учителя? Юдо, с целувка ли предаваш Сина Човечески? (Лк. 22:48) О, какво ново страдание за Господа!… Казват, че когато Юлий Цезар, заобиколен от убийци, видял сред тях Брут, когото обичал като син, той извикал: „И ти ли, дете мое?!“ И веднага закрил лице с плаща си, за да не гледа това ужасно вероломство, което го накарало да потрепери повече от самата смърт. Ако е така, то каква ли скръб е причинила на Христа появата на предателя? И ти ли, чедо Мое… И ти ли, ученико Мой? И ти ли, апостоле Мой, си с Моите врагове? Ти ли им служиш за водач, ти ли си поел ролята на предател? И това ужасяващо вероломство – какво унижение е то за предадения Учител! И други са били предавани и продавани, но така, както е предаден и продаден Христос, не е бил никой друг. Брут предал Цезар, но под претекст, че иска да освободи отечеството. Братята продали Йосиф, но за да го избавят от смърт (вж. Бит. 37:26-27). Юда предава Христос на смърт – Синът Човечески ще бъде предаден на разпятие (Мт. 26:2). Не Го признават за Син Божи – добре! Ще дойде време, когато ще се открие Неговата слава. Но да Му признаят тогава поне правата на човек, на същество човешко! Ала не, те постъпват с Него като с безсловесно създание, като с агне, което бива влачено на дръвника!

Кръвта Му жадуват първосвещениците и старците и целият синедрион, събрал се в дома на Ана и Каяфа. Съдии – врагове, свидетели – лъжци, какво решение да очакваме от вас? “Заслужава смърт” (Мат. 26:66). Заслужава смърт? Той е във ваши ръце! Но защо ще Го плюете в лицето, защо ще Му удряте плесници и ще Го бичувате? Защо ще се гаврите с Него, и криейки лицата си, съпровождайки със зли подигравки всеки удар на светотатствената ръка, ще Го питате: кажи сега, кой Те удари? (Лк. 22:64). Безгрешният Иисус е подложен на бичуване, и ако попитаме самия съдия: за какво? то той ще отговори: защото не намирам в Него никаква вина (Иоан 18:38). О, зрелище, достойно за сълзи! Да виждаш Сина Божи, обличащ се с небесна светлина като с одеяние, гол пред погледите на войниците, които се гаврят с Него, и на юдеите, които Го хулят! Ето че те грабват в безчовечните си ръце бичове – и бият, нанасят удари, терзаят пречистото тяло на Божествения Емануил… Той потреперва, облива се с пот, изнемогва от изобилието на шуртящата кръв… Не би ли трябвало аз да изтърпя тези мъки? Тези удари с бичове не трябва ли да поразят моето тяло, съгрешило с хиляди грехове? Тези потоци кръв не трябва ли да струят от моята плът, за да измият моята нечистота?

Ангели, серафими, побързайте да покриете тези непорочни членове, скрийте ги от нечистите погледи на нечестивците!

Но ето, виждам, че ги покриват подигравателно с багреница – войниците я нахлузват върху Него, подигравайки се с Него като с цар иудейски. Сякаш с царска корона, Го увенчават с трънен венец, пробождащ и раняващ дълбоко главата. Вместо скиптър Му дават тръст, и често изтръгвайки я от ръцете Му, Го удрят с нея. Застават на колене, подигравайки се с Него като с безумец, и Го поздравяват с храчения и плесници: радвай се, Царю Иудейски! (Иоан 19:3)

И, накрая, ето го кръста – оная смърт, на която Го осъди Пилат: предаде им Го, за да бъде разпнат (Иоан 19:16). Със страшен вой, с безумна радост, сред безбройна тълпа Го извеждат юдеите от преторията на Пилат. Войниците стоварват върху раменете Му инструмента на екзекуцията – кръстното дърво. Водят Го по улиците на Ерусалим, и измъчен от тежкия товар, обезсилен от страдания, облян с пот и кръв, Го завеждат на Голгота, приготвят за изсъхналите устни оцет и жлъч. Но вече малко живот е останал в мъченическото тяло и те бързат да довършат злодейската си работа. Смъкват дрехите Му, хвърлят Го на земята, простират Го върху кръста, пробиват с пирони първо дясната ръка, после лявата, след това нозете, и най-сетне с хиляди ужасни крясъци и хули повдигат кръста и го забиват на Краниевото, сиреч Лобното място. Не стигат ли тези ужаси? Не! В същото време разпъват още двама разбойници, единия отдясно, другия отляво, та крайната степен на мъките да не бъде лишена и от крайно безчестие, да страдат двойно и тялото, и душата!

При кръста Иисусов стоеше Майка Му (Иоан 19:25). Тя стои, гледа – не плаче, не показва своите страдания, но мълчаливо държи в сърцето си онзи меч, който ѝ беше предрекъл  Симеон. Тя стои край разпятието, сякаш сама прикована към кръста, и в същото време сякаш сама е за Разпнатия втори кръст… Но, разпнати Царю, не е ли това краят на Твоите мъчения? Не е ли достатъчна за Теб тази горчива смъртна чаша? Не! – Жаден съм! (Иоан 29:28). И ето че Той пие оцет и жлъч като последна капка от чашата… А когато Иисус вкуси от оцета, рече: свърши се (Иоан 19:30). Тъй на прага на смъртта Той постъпва като мъдър домовладика. Усещайки близостта на смъртния Си час, Той завършва делото, установяващо Новия Завет, и поставя край на Стария. След това преди всичко на враговете Си юдеи завещава прошка: Отче, прости им, защото не знаят какво вършат (Лк. 23:34). На разпъналите Го войници завещава Своите одежди, които те поделят помежду си. Не забравя добрия разбойник, който Го моли: Спомни си за мене,  Господи, кога дойдеш в царството Си, и му завещава небесното Си царство: Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая (Лк. 23:42-43). Повярвалия в Него стотник награждава с истинско богопознание: Наистина Божий Син бе тоя Човек (Мат. 27:54). На любимия Си ученик възлага да се грижи за Неговата Майка: Ето майка ти (Иоан 19:27). Оставя в помощ на страдалната Майка Своя ученик: Ето син ти (Иоан 19:26). Завещава на Своите чеда християни Своя кръст, за да го носят със себе си и да не се разделят никога с него през целия си живот. На Небесния Си Отец предава Своя дух: Отче! В Твоите ръце предавам духа Си (Лк. 23:46). Но и това върши с обичайното послушание: и като наведе глава, предаде дух (Иоан 19:30). И ето че Ти си вече мъртъв, безгласен, Божие Слово…

***

Синът Божи да умре за спасението на човека, когато Той като Всемогъщ би могъл да извърши нашето спасение по някакъв друг начин – това е безпределно снизхождение Божие. Да умре с най-позорна и мъчителна смърт, когато би могъл да умре без позор и без страдания – това е безкрайното Му дълготърпение. Но заради кого проявява Той и това безпределно снизхождение, и това неизречено дълготърпение? Заради грешниците и злодейците, Неговите врагове. Това е безкрайната Му любов!

Християни! Когато нашият Господ страдаше за нас, беше разпнат и умря за нас, ние не Го признавахме за Бог, ние Го хулехме, презирахме Неговия закон, почитахме други богове и сякаш всичко това не стига, не вършехме нищо добро, напротив – бяхме потънали в бездната на всички възможни злини. И за това заслужавахме Неговия гняв и вечно мъчение като грешници и врагове Божии. Христос умря за нас, още докато бяхме грешни (Рим. 5:8). Баща да умре за сина си или сродник за сродника – това е нормално. Приятели да умрат един за друг – това също е в природата на нещата, то е дълг на дружбата, най-голяма проява на любовта. Никой няма любов по-голяма от тая, казва Христос, да положи душата си за своите приятели (Иоан 15:13). И примери за такова приятелство могат да се намерят между хората. Но да умреш за твоя враг – това не го иска нито природата, нито дружбата. Никога нищо подобно не е имало между хората и не е било чувано дори. И все пак нашият Господ направи тъкмо това: Той умря за Своите врагове. Това е любов отвъд естеството, отвъд словото и разума; това е Любов Божествена. Бог доказа любовта Си към нас с това, казва апостол Павел, че Христос умря за нас още докато бяхме грешни (Рим. 5:8). И като отплата за Своя живот Той иска съвсем не нашите животи, за Своята кръв търси не нашата кръв; за Своята любов, която Той е явил към нас, Той иска само нашата ответна любов!

И нима за тези толкова велики благодеяния Бог не е достоен за такава отплата, нима Той не може да я получи?! О, хора, хора! С какво име да ви нарека? Слепци, защото не виждате какво е сторено за вас? Неблагодарници, защото нехаете и не ви е грижа за него? Не е ли от камък сърцето ви, щом като не се смекчава дори от безпределната любов Божия?!…

Неразкаяни, с каменно сърце грешници! В Япония идолопоклонниците и смъртните врагове на християнството със сатанинска хитрост са издълбали на прага на градските порти върху каменни плочи честния кръст, заявявайки на християните, които не понасят, които не желаят нито да виждат, нито да чуват, че ако те пожелаят да влязат при тях в техния град, то първо трябва да стъпят върху кръста! И поради това и до днес нито един християнин не се е решил да проникне в тази толкова нечестива страна. Така и аз с божествена ревност ще ида и ще поставя знамението на Разпнатия върху прага на дома на блудницата, за да не можете да влезете в този дом, без да стъпите върху Него! Е, какво? Вървете там и Го тъпчете с краката си! Но аз ви казвам: отсега ще видите Сина Човечески седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци (Мат. 26:64). Ще дойде, ще дойде време, когато ще видите този Мъртвец, облечен с всемогъщество, със сила и слава голяма (Мат. 24:30), при второто Му пришествие. Тези очи няма да останат вечно склопени, тези ръце няма да са приковани завинаги. Ще дойде час и тези очи ще светнат с всички огньове на Божия гняв, тези ръце ще запратят мълниите на Божията правда, тази уста, сега покрита със засъхнала кръв и безмълвна, ще разтърси вселената със страшен глас и ще изобличи нашата неблагодарност: Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели! (Мат. 25:41)

***

И все пак знам, мой Иисусе, че Твоята любов е неизчерпаема бездна, защото е безпределна, защото е безкрайна. Наистина ужасна е нашата неблагодарност! Но продължи още поне за малко Твоето обичайно дълготърпение, с което Ти носеше Твоя кръст, и ми позволи да повторя една от най-благите Ти думи: Прости им! (Лк. 23:34) Изречи прошка за всички нас, богати и бедни, духовници и миряни, – за всички грешници! И ако досега бяхме Твои врагове, то нека по Твоята благодат да бъдем отново Твои приятели. И с това упование, целувайки пречистите Ти нозе, ние Те молим: когато слезнеш от кръста, ела и се прикови към нашите сърца, за да бъдеш неразлъчен с нас и тук, на земята, и в Твоето небесно царство! Амин.

Превод (със съкращения): Андрей Романов

Източник: Православие.Ru