Кръстният път на Православието

За радостта в скърбите. Молитвата се ражда в бедите. За разпятието на Православната църква. Скърбите са печат на Божието избраничество. От душевното към духовното. За умната молитва и богослужението. За плача и как трябва да се приближаваме към Бога.

Атон, 16 (29) септември 1932 г.

 

Христос посреди нас!

Скъпи, възлюбени в Господа отче и брате мой, отец Давид,

Благословете.

В неделя получих Вашето голямо писмо¹. Съжалявам, че сме разделени от такова голямо разстояние: писмата пътуват седмица и повече. Съжалявам, понеже ми се иска писмата Ви до мен, както и моите до Вас, да пристигат възможно най-бързо, да пристигат в моментите, когато има най-голяма нужда от тях, а не със закъснение и често в тях да става дума за минали неща. Последното си писмо до Вас писах в момент, в който силно се измъчвахте и сам ми бяхте написали голямо писмо. За съжаление, не са ми останали бележките от писмото ми до Вас и изобщо не зная кое от многото неща, които исках да Ви кажа, съм написал, и кое не успях поради недостатъчното време. Целия август и септември бях принуден да отдавам всичкото си свободно време за нещо важно, възложено ми от отец игумена, и поради това при цялото ми желание не можех да Ви пиша. А и сега има много пречки. В понеделник, през нощта срещу Въздвижение, по време на бдението (според нашето време в три часа през нощта) стана силно земетресение, което продължава и досега, наистина, с по-малка сила от онази, която беше в първия момент, но все още силно. Манастирът ни по Божията милост засега е пострадал по-малко от другите. Но като цяло разрушенията и жертвите са големи, особено в северозападната част на Атонския полуостров, където според слуховете се е отворил дори кратер, изтичала е лава, а и сега, докато пиша, земята бучи и всички сгради се тресат. Това не ми дава нужното спокойствие и устойчивост.

Винаги съм готов да Ви пиша с голяма радост, понеже това заменя донякъде живия разговор с Вас. Сега, свързан с Вас с вечните връзки на любовта в нашия Господ Иисус Христос, сега, когато в целия свят за мене няма по-скъпа душа от Вашата, аз, доколкото ми помага Господ, духом съм с Вас; скърбя с Вашите скърби и се радвам с Вашите радости (които засега не са много). Сега, скъпи отец Давид, аз, грешният, благоговея пред Вас по причина на скърбите, които преживявате заради името на Пресладкия, Прелюбезен наш Господ. Бъди мъжествен, бъди крепък в сърцето си, скъпи, възлюбени в Господа брате мой, отец Давид. Господ много благоволи към Вас. По-късно ще разберете истината на тези думи. По човешки аз съм готов да Ви желая избавление от скърбите, които Ви постигат, но с духа си дори се радвам за тях. Помнете думите на Господа към апостол Петър: „Махни се от Мене, сатана! … защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко“². Страшно, безумно слово, но: радвам се, когато сте в такава голяма скръб!

Казвам Ви истината: познавам един човек, който много пъти не само е съзирал страшната бездна на ада, а е висял над нея, и дори някак си се е потапял в нея, но Божията Ръка го е извличала оттам. Ходел по земята и хората разговаряли с него, но той не усещал под краката си земя, а безкрайна черна пропаст. Тялото му се умъртвявало от скръб. Да се опише ужасът, който преживявала тогава душата, е невъзможно. Времето за нея било като тънък конец, с който душата е вързана и все още виси над бездната, а наоколо вижда безкрайността, но гибелната – ада, където страданията нямат край. Пребивавайки в такава беда, душата се научава на истинска молитва.

Зная, че колкото и да са големи различните скърби, които Ви постигат, все пак най-голямата от тях е, че душата Ви не е уверена в истинността на пътя, на който е стъпила. В едно от писмата си ми писахте, че искате да претърпите скърби, искате да страдате, и сега, когато скръбта Ви сполетя – дерзайте, но оттук нататък никога не „искайте да страдате”, а се предавайте на Божията воля. За това, т.е. че не трябва да се търсят самоволно скърби, а трябва само да бъдем готови да претърпим всички сполетяващи ни скърби, пише, ако си спомняте, и св. Йоан Златоуст и много други свети отци.

Повярвайте, скъпи, че ако някога си позволя да употребя името „католици”, „католицизъм”, „католически”, посочвайки недостатъците или грешките им, то ще го правя не за да ги хуля (Господ да ме пази от това), а само затова, за да кажа просто и открито, когато бъде нужно, че истината не е у тях. А в конкретния случай мога да Ви кажа да не се смущава душата Ви, като виждате значителното превъзходство на католицизма в сравнение с Православната църква – по отношение на външната организация, реда и дисциплината (защото това е „земя“). Не се съблазнявайте също и от това, че в настоящия момент Православната църква наистина е разпната (това е преддверието на небето). Литва в духовно отношение никога не е стояла високо, затова недейте да съдите за Православната църква по Литовската епархия. По този въпрос обаче някак си ми се иска да отложа разговора за известно време за по-нататък, макар че това обстоятелство Ви изкушава. Загрижен съм за друго: иска ми се душата Ви да се затвори вътре в себе си и да види онова велико и важно нещо, което става в нея.

Не е дошло времето да влизам в анализ на онова, което преживявате; моля Господа Сам Той със Своята благодат да Ви научи и да Ви даде духовен разум. Но дори и сега трябва да принасяме на Господа най-велика благодарност, че вече Ви е дал да познаете (както сам пишете), че „това е реалният живот, действителното истинско битие“. Да, „трябва да благодарим на Господа, че Той ни е удостоил да живеем така и не ни е оставил в жалкия мираж и призрак и в илюзия на обикновения мирски живот“. За тези Ваши думи, т.е. за да ги чуя от Вас, се и молих на Милосърдния, Който иска всички да се спасят.³ Но знайте, че всичко това е само предварително обучение на душата за Царството Божие.

Дерзайте, скъпи, най-възлюбени брате мой. Всички наши свети отци ни учат, че скърбите са печат на избраничество от Бога. Господ изпраща скърби на Своите синове, които приема и за които се грижи така, както нито една майка не се грижи за детето си… Вие сам не забелязвате, че Духът Божий почива върху Вас, ала все още нямате истинско духовно познание.

Толкова малко хора проумяват тези неща. А ако някой проумее и благодари на Господа за скърбите, на него ще му бъде дадено да познае тайните на Царството небесно. Нашата радост е преди всичко духовна. А с плътта си (т.е. с всичко онова, което принадлежи на този свят) ние сме разпнати: „В Христа Иисуса… за мене светът е разпнат, и аз за света“ (Гал. 6:15 и 14). Сега започвате да се приближавате към онова, което Ви писах в първото си писмо: „И това ще стане“. Когато получавах писмата Ви, много се безпокоях да не изтълкувате думите ми не както трябва. А сега, като виждам как Божията благодат Ви води по пътя на истинското разбиране, благодаря на Господа и Божията Майка и сам донякъде се успокоявам, но все още не напълно.

Вашата нагласа все още не е съвсем правилна, и ден, и нощ се страхувам за Вас да не Ви прелъсти врагът. Особено сега, когато пишете, че сте подложен на такава раздразнителност. Нужен Ви е повече душевен покой. Не очаквайте нищо и нищо не приемайте без съвет. Но засега и не отхвърляйте нищо, което е съмнително за Вас, т.е. когато не сте сигурен дали това е благодат или вражеска прелест. Вникнете добре в казаното. Да не се отхвърля нищо, когато не е ясно, но и нищо да не се приема без съвет…

След като с Божията благодат стигнахме до „единство във вярата“, ще вярваме, че със съдействието на същата благодат ще стигнем и до „познанието на Неговата непристъпна слава“⁴. Когато размишлявам над станалото с Вас, безкрайно се удивявам. Само че се страхувам да говоря (за да не дам повод за борба с тщеславието или гордостта) за това какво значимо събитие се извърши в живота Ви. Слава и благодарение на Господа, Който Ви даде решимост да пристъпите към всичко това! Обикновено хората, не само онези, които са преминали в православието от други църкви, а и самите православни изобщо не разбират божественото величие на нашата вяра, духа на православния живот. Обикновено дори когато преминат в православието, хората не са способни да се издигнат над земята. Например англичаните в Лондон, приели православната вяра. Във всичките им разсъждения, във всичките им възгледи за нещата, за живота, за спасението – подходът остава земен, човешки, има плътско, душевно, хуманистично разбиране и мъдруване. В това отношение Господ Ви е помогнал да се издигнете много повече, и желанието на сърцето ми е не само да се задържите на тази висота, но и да се издигнете още повече, до истинското духовно познание. Не искам да продължавам с похвалите, тъй като от опит съм познал колко вредни са за душата. За нас е по-добре „като забравяме старото, силно да се стремим напред“⁵.

Уверен, че не се съмнявате в моята любов в Христос към Вас, повече съм склонен да говоря за все още съществуващите според мен у Вас недостатъци и отклонения от истинското разбиране на някои неща. Зная, че правейки това, излизам от правилните за мен граници и рискувам да разкрия неразумието си. Но „кротостта на Давида“ (Пс. 131:1), благословения раб Божи, ми дава дръзновението да се изказвам по някои въпроси, когато мненията ни се разминават. Простете ми, че пиша така небрежно. Може би ще Ви бъде трудно да четете, но обстоятелствата ме принуждават да бързам, понеже не се чувствам спокоен, като чувам подземния тътен. Мисля, че този път няма да мога да напиша много от онова, което бих искал. Изобщо никога не съм предполагал, че ще пиша каквото и да било за духовния живот, и затова сега се оказвам неспособен кратко и в същото време ясно да изразя мислите си. Моля Ви да се отнасяте снизходително и към този мой недостатък така, както и към другите. Пишете, че сте „решили да живеете чрез волята, а не чрез разума или чувствата“. Не бива така, скъпи мой. Това няма да доведе до добро. За волята разсъждавайте така, както по въпроса за мъжеството: да се предаваме на Божията воля, да вярваме непоколебимо в Неговата любов към нас и милосърдие. Иначе врагът така ще Ви срине, че след това няма да могат да съберат и костите Ви.

Напишете ми, ако е възможно, откога сте започнали да се упражнявате в умната молитва. Кога е това „по-рано“, когато Ви е било трудно да се занимавате с този подвег? Кой Ви е учил на това? Какви книги за този подвиг сте чели преди и четете сега? Изобщо как се упражнявате в тази молитва? Простете ми, скъпи отец Давид, че си позволявам да Ви питам за това. Ако имахте при себе си човек, който да е поне малко вещ по този въпрос, не бих дръзнал да Ви питам. Питам още и заради това, защото се боя, че в душата Ви все още живеят някои неправилни разбирания за молитвата от предишния Ви живот; боя се също така да не се увреди душата Ви от някои навици в молитвата, придобити от Вас преди. Последното Ви писмо, от което ми стана ясно, че не умеете молитвено да предстоите както трябва на богослужението, ме кара да се безпокоя за това. По време на богослужението отдайте ума и душата си на Бога и не обръщайте внимание как пеят, стоят и се молят или се държат другите. Никога и никому не правете забележка в момент на раздразнение. След това, ако имате весело състояние на духа, може да кажете нещо внимателно (и дори да подарите нещо на момченцето). Съсредоточете се върху самия себе си или по-добре в Бога. Не мислете за бъдещето. Не се старайте да го отгатнете, макар някои хора като мен да Ви говорят за бъдещето. Спасявайте преди всичко себе си. Добре ми пишете за това в последното си писмо. Скъпи мой, простете, потърпете; сега не е възможно да Ви пиша за най-същественото. Докато Ви пишех тези кратки страници, цялата сграда вече няколко пъти се разтърси с бучене, гръм и трясък. Ако Господ даде, ще бъдем живи и ще поговорим за всичко за Негова слава.

Относно Вашия излишно напрегнат стремеж към плача и съкрушението: към Бога, Който е „изтребващ огън“⁶, трябва да се приближаваме възможно най-тихо, спокойно, благоговейно. По всякакъв начин трябва да се пазим от изкуствена нервна кръвна възбуда и от мечтателност. Простете ми. Казвам го като предупреждение, от любов към Вас. Католиците, както понякога съм чувал, страдат именно от тези недостатъци. Ето защо при тях се наблюдават случаи на стигматизация и сетивни видения (по-скоро – привидения). От друга страна, някои бъркат духовното с душевното или, понеже изобщо не разбират духовния плач, го подлагат на осъждане като душевен. Да даде Господ да познаете истинската, без прелест, умна молитва и духовен плач. А само ще кажа, че този дар, съвсем малко хора (единици като старец отец Силуан) са получили бързо и сравнително лесно заради смирението си. На повечето хора се налага да се трудят и подвизават с подвиг до смърт; много бури и опасности и скърби има по този път. Не се стремете към плача с излишно упорство, насилвайки сърцето си. Ако сега няма плач (защото сърцето все още не е подготвено чрез страдания), то ще го има по-късно. Плачът ще дойде тогава, когато познаем нищетата си в подвига на поста, послушанието и молитвата.

Четете житията на светиите: особено славянските Чети-минеи на Димитрий Ростовски. Мислейки си за Вас, често си спомням житието на великия светец Евстатий Плакида (20 септември). Четете светоотеческите писания. Когато пред очите на ума ни се появи образът на Евангелския човек (каквито иска да ни види Господ), когато наистина осъзнаем нищожеството си в сравнение с божественото благородство, към което иска да ни изведе Господ, когато видим колко далече сме от истинското спасение, тогава неволно ридаем, плачем горчиво, но Господ скоро превръща горчивината в сладост.

Иска ми се да Ви кажа нещо и по повод настойвичите Ви питания как да се отнасяте към някои предсказания, но времето не ми позволява. Иска ми се да говоря в мирно и спокойно състояние на духа. Аз и сега, по Божията милост, съм спокоен, но все пак бързам да завърша писмото (пиша вече час и половина).

Да даде Господ да познаете, че благоволящата Божия воля Ви е довела в „Гайжуни” при митрополит Елевтерий. Нека заедно да благодарим на Бога. Нужно Ви е да бъдете сам за известно време, и това нямаше да получите никъде в такава степен, в каквато го имате сега в „Гайжуни“. С хората около Вас, дори и с благочестивите, не говорете за това, за което беседваме с Вас. Молете се, скъпи отец Давид, за мене, окаяния. Умолявайте Господа и Пресветата Владичица да ме помилват в деня на Съда.

Благословете ме.

Ваш недостоен по-малък брат в Господа

грешният йеродякон Софроний

Откъс от книгата „Подвигът на богопознанието. Писма от Атон“, Фондация „Покров Богородичен“, 2021 г., превод: Мила Игнатова

Писмото на архимандрит Софроний (Сахаров) до Дейвид Балфур – римокатолически монах, който приема православието през 1932 г., е част от кореспонденцията между двамата в продължение на повече от 15 години. В жертвената си готовност да помогне на своя събрат, измъчван от рационалистични недоумения в търсенето си на истинското богопознание, отец Софроний е принуден да разкрие пътя на своето огнено покаяние, заради което неведнъж е удостоен с Божии посещения. Писмата засягат предимно аскетически теми: послушанието, духовния плач, умно-сърдечната молитва, безмълвието и др., но също така и конкретни същностни разлики между истината на Православната църква и някои западни интелектуални течения.

Бележки: