Истински свободни ли сме?

Как желанието да притежаваме ни лишава от вътрешно равновесие – над този въпрос размишлява настоятелят на манастира „Св. Мария Египетска“ в Ню Йорк, схиархимандрит Йоаким Пар.

Изпълнени сме с тревоги и вълнения, които ни се струват важни, но има и такива, които са абсолютно смехотворни, и често попадаме в уловките на това безумие, позволявайки на всички подобни грижи да ни влудяват, а те са безпокойства, които преграждат пътя ни към здрави взаимоотношения с другите.

Този род смущения и тревоги ни лишават от общение с Бога. Те ни пречат да се изправим пред самите себе си, защото ни принуждават да се чувстваме затворени като в някаква стая на страха – от всички страни ни връхлитат всевъзможни неща, натрапващи в ума ни въпроса: „Защо се случва това?“. На практика отвън всичко си е същото – то не се е променило. Светът винаги си остава същият. Защо тогава се оказваме в бурните води на подобни преживявания?

Погледнато в общ план, в центъра на тези проблеми се таи желанието да притежаваш. Струва ни се абсолютно необходимо да притежаваме определени неща и полагаме всевъзможни усилия да реализираме стремежите си. Безпокоим се за пари, облекло, зимните студове, хранителни запаси. Освободим ли се от тези безпокойства, ни се струва, че сякаш ще лишим поддържането на собствения си живот от стабилни основи.

По същия начин развиваме собственическо чувство на ниво идеи, идеологии, национална политика, историческа перспектива, лични симпатии или пък враждебни настроения, т.е стремеж да имаме всичко това в своя власт, за да налагаме своята собствена философия и житейски мироглед. Поставяме себе си в конфликт с всичко и всички, които не приемат нашето разбиране. Това причинява тежко страдание и голям смут. Изпълваме се с тревожни чувства заради властта, заради хора, властващи над нас или нямащи никаква власт над нашия живот. Какви ли са рисковете, които ме застрашават?

Най-лошият тип собственическо чувство – това е желанието да владееш другия, да контролираш останалите хора, да ги искаш за себе си и да ги употребяваш. А оттук – ненавист към хората, стремеж да ги унищожаваме, да се избавяме от такива, които не мислят като нас, не следват нашето поведение, не следват убежденията ни. Ето такъв е грешният човек, такива сме всички ние.

Но добродетелният човек – у него не е развито собственическо чувство, това е човек, който няма нищо свое. Тук става дума за една добродетел, която бързо ни приближава към Бога. Първо и преди всичко – това е отказ от всяка угриженост. Безпокойствата нахлуват в нашия живот, когато той е закотвен вътре в себе си. Ние сме угрижени, обезпокоени, защото смятаме, че всичко зависи само от нас. Не това е правилният начин на мислене.

Всеки от вас тук изпитва някакви тревоги. А защо се тревожите? Защото сте искате да притежавате. Нестяжателният човек никога не се чувства обременен от нещо в този свят, защото не светът управлява живота му, а духът. И без значение дали е в затвор, в пещера, в собствения си дом, в дворец, гора, на тропически остров – това не оказва влияние над него, няма определящо място в живота му, защото духът му е свободен. Нестяжателният човек никога не изпитва отчаяние, защото той постоянно се явява собственик на своя живот, т.е. на духа.

Човекът, който е свободен от собственическото чувство, неизменно следва Божиите заповеди, а не своите собствени идеи, нито личните си желания. Той винаги остава верен на словата Господни.

Животът ви може да се окаже пропилян, ако целия го посвещавате на постигането на успехи в света, ако е изцяло отражение на вашите философски или политически възгледи, или е отдаден на това, което притежавате, на вашите предпочитания или антипатии към определени неща.

Нестяжателният човек се чувства господар в света – той минава пътя си през този свят напълно несмутимо. Избавен е от въздействието на всякакви външни обстоятелства и събития в обществото. Не че е безразличен към страданията на ближния, нито е сляп за случващото се в света, но се чувства стопанин на този свят, а не подвластен нему.

Нестяжателният човек предава всички свои грижи на Господа. Чрез вярата нестяжателният човек прави всички човеци свои братя, ближни. Нестяжателният човек никога не се обръща да търси подкрепа от други лично за себе си – той се уповава единствено на Господа. Приема всичко достигащо до него като нещо, получено от десницата на Бога.

За кой от великите библейски образи, освен Христа, ви напомня това? „Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне!“ (Йов 1:21)

Нестяжателният човек е аскетичен. В собствената му представа материалните неща, които притежава, нямат никакво значение за него. Щом отшелникът в него надделее, залагащ надеждите си изцяло на Господа, той започва да вижда всичко останало като ненужна материя. Той не изпитва ненавист към творението, не пренебрегва творението, съзнава, че то е дар от Бога – даден ни най-напред за да ни послужи за прослава на Господа. Творението – това е слава Божия, то е предоставено на хората да се ползват от него, да служат един другиму и да обичат Господа.

Тежи ли му на човек някаква угриженост, значи все още не е стигнал до нивото на нестяжателността.

Нека да добавя още един пример. Нестяжателен е човекът, който умее да се моли с чист ум и чисто сърце, и то без да се разсейва от странични мисли, защото душата му е освободена от грижи. Така за него няма пречки да залага цялата си надежда на Бога.

Защо на вас ви е трудно да се справите с молитва, защо се разсейвате? Защо са нужни толкова усилия? Отговор: вие сте  човек с желание да притежавате. И печалното във всичко това е, че даже и да притежаваме нещо, ние на практика не владеем нищо, защото всичко, което ни е дадено, може във всеки един момент да ни бъде отнето без остатък. Когато се лишиш от това, за теб действително няма да остане абсолютно нищо, защото ти не си съградил вътрешния си човек – така се оказваш в празнота и отвън, и отвътре.

Когато мисли, че се моли, човекът със собственическо чувство, изпълнен с желание да придобива и трупа, винаги се моли за земни, материални неща: дай ми да получа ето това, или пък ето онова, поправи нещо тук или пък там, отстрани еди-какво си и го замени с друго – всичко се свежда до неща, които притежаваме. В такива молитви никога няма място за Бога и за вечния живот. Същевременно тези, които желаят добродетелен живот, те живеят в послушание и чрез послушание. Живееш ли в послушание към Бога, ти ставаш странник, чужденец за света. Нямаш желание да притежаваш и твоите отношения с Бога и ближните никога няма да се променят вследствие на прибавянето или отнемането на нещо.

Този, който истински се отдава на молитва и чрез вярата си възлага надежда на Господа по истинен начин, той ще вкуси частица от вечния живот. Щом чрез своята молитва и отношение към света той започне да вкусва от вечния живот, тогава любовта му към всичко светско секва. Човек, който никога не е опитвал и не познава вкуса на вечния живот, намира своята радост в земния комфорт, а негова цел се превръщат материалните неща или просто материалният свят.

Къса си остава паметта ни. Нали така или иначе ще умреш. И при смъртта си ще носиш отговорност за всяка секунда от своя живот – позволил ли си дори един миг да отмине напусто или си постигнал успех, следвал ли си живот в Бога или си разчитал на себе си. Дали да ти бъде даден живот вечен или да получиш вечно проклятие – това зависи единствено от теб.

Животът е нещо много, много кратко. Навиците, които си създаваме, увлеченията и притежанията правят крайно трудно осъзнаването на духовния живот. А товарът на всичко, което притежаваме, прави свободата трудно постижима. Вие ставате поробен, окован човек. И макар да ви се струва, че вършите каквото пожелаете, вие сте като някой слепец, на когото му се струва, че върви самостоятелно, но нещата не стоят точно така. Както вълните никога не изоставят морето, така и гневът,разочарованието, завистта и ревността никога не напускат сърцето на човека с жажда за притежание.

У Йов не е имало такава жажда, защото в момента, в който е изгубил всичко, той е останал съвършено спокоен. Съпругата му е била на път да обезумее, тя е проклинала Господа, недоумявайки какво се случва. А той е запазил спокойствие. Да се освободиш от привързаността към вещите в този свят – това е добродетел, и то такава, която се ражда от живо общение с Бога. Освобождаването от всяка подобна привързаност произлиза от помненето на смъртта.

Пред лицето на смъртта всяко материално нещо губи своята значимост. Представете си, че сте някой голям богаташ. И се намирате на някой кораб или самолет, взели сте стотици милиони долари и скъпоценности, които се явяват цялото съкровище на живота ви. Но ако при падане на самолета или потъване на кораба се опитате да се спасите, стискайки здраво своите скъпоценности, докато потъвате в морето, вие ще потънете заедно с тях. Единственият начин да се спасите от потъване – това е да се освободите от тях.

Единственият начин да наследите живот вечен е в избора да се освободите от собственическото си чувство. Човек, освободен от привързаности, е отворен за всички, обича всички, от никого не изпитва страх и на всекиго е брат. I www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова