Отбелязваме Деня за почит към жертвите на комунистическия режим

Днес – 1 февруари, е Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. На тази дата преди 73 години са издадени първите присъди на т.нар. Народен съд.
Сред жертвите на тоталитарния атеистичен режим са и стотиците православни духовници, в това число и няколко архиереи. Множество са и обикновените монаси и миряни, станали новомъченици, загинали, отстоявайки вярата си.

Сред пострадалите за вярата са и много енорийски свещеници, някои – заплатили с живота си, а други – претърпели репресии и унижения. Нека си припомним разказа на един от тях – покойния отец Георги от с. Жегларци, по повод тормоза, който самият той претърпява от атеистичната власт, споделен в статията на Дария Захариева от 2007 г.:

„Привиквали често свещеника в съвета да отговоря за дейността. Настоявали да престане с „агитациите” и да не праща повече момчета в семинарията.

Отец Георги: „В България Църквата имаше нужда от свещеници. В селата имаше църкви, но нямашесвещеници. Бяхме подготвили двама-трима от Жегларци, от Орляк двама-трима. Добре, ама властта нали е безбожна, наредили на началника на пощата, като забележи да се пращат писма от семинарията, да не ги пуска и да се проучат тези лица, дето пускат писмата.“

Първият път, когато го „забрали” било през 1964 година. Бил на кариерата, където вадил пясък. Откарали го с една каруца в Орляк да проверяват защо отецът пращал момчета в семинарията. Партиен секретар била някаква туркиня. Посрещнали го с думите: „Ах, отче, каква поразия ни направи ти тука. Дето минаваш, огън пускаш”. Агитирал бил младежите. „Е, че да не ви е потънала гемията в Бяло море”, отвърнал отец Георги. Партийното събрание обаче викнало бащите на момчетата и ги заплашило, че ако ги пуснат в семинарията, ще останат без работа. Изказвали се партийците, ама не давали думата на свещеника да се изкаже, да се защити. И така първата година останал в семинарията само големият син на отец Георги – Стоян. Неговият избор обаче насърчил останалите.

Отец Георги: „На другата година, като видяха, че отец Стоян продължава, другите почнаха да се ободряват. През 1965 година изпратихме две момчета, през 66-та още трима. Всяка година последователно. Събраха се десетина семинаристи в Черепиш само от Жегларци. Добре ама, дигна се акция голяма против мене. Идва началникът на просветата от Добрич, с негов екип и пак ме викат в съвета. Карат ми се: „Изтеглил си децата в семинарията. Да се спреш!” Аз съм от стомана, конкретен съм, каквото ми е на сърце, това ми е на устата. Ако кажа че няма да ги изпращам, ще ме изкарат лъжец. Който има желание да отиде в семинарията, ще отиде и никой не е в състояние да го отклони, а ако някой не ще – никой не може да го накара насила. Длъжен съм да съпътствам тия, дето желаят да отидат, да им съдействам. „Ние ще те санкционираме”, казва инспекторът. Нали у нас има закони, викам. Член 7-ми от Конституцията гласи: Свобода! Имало било закони и закончета… Е, тогава вие за мене сте закононарушители и законопрестъпници, не ви признавам. И те се ядосваха. Питам ги, знаете ли какво е вяра: това, което се вижда на лице, то престава да е вяра; вяра жива е това, което не го виждаме. А за онзи свят е казано: бъдете готови, има вечен живот. Питам ги какво значи чудо: защото чудото не е за нашия разум, тогава то престава; чудо е това, което е недостъпно за ума ни. Например слънцето. То достъпно ли е за човека? Слънцето е огън. Кой е ритнал тази исполинска футболна топка във вселената и кой определя нейното движение? Казвам, братя мили, вие сте добри хора, но сте отстъпили от истината. Ако вие стъпите на тези рамки, дето съм аз сега, ще бъдете ангелоподобни. Вие сте по-добри от мене, аз съм разбойник. Аз не бях по-добър от вас, но това, което виждате сега с Божията благодат съм. Защото вярата у Бога прави лошите хора добри, а пък неверието прави добрите хора лоши. Вие сте добри.“

Така им говорел отец Георги. Началникът на Просветата се оплаква на окръжния управител. След една седмица пристига и той заедно с екипа си. Този път го взели от кариерата с „джип” и го закарали в съвета. Това става през 1969 г.

Отец Георги: „Добри дошли, добри хора. Искам да знам какво съм направил, че ме търсите по туй време. „Много си се разпасал”, ми казаха и аз се разсмях. Обяснявам им: Думата ви има два смисъла. Ако съм се разпасал, ако съм се разгащил, ако съм се размандил, да взема мерки да се постегна малко. „Не, не много сте се разширили”, отговарят ми те. „Заблудили сте цял Толбухински окръг.” Ооо, братя мили, бъдете добри и търпеливи да ме изслушате и вас да заблудя. Мен ме подготвяха апологетика. „Моля ти се недей, викат, знаем, че вие може да говорите по тези теми”. Добре викам, какво искате от мене. „Да се спреш, казват, повече да не пращаш момчета у семинарията”. Тука ли ви боли, братя мили, рекох. Стомана стои пред вас, свещеник на Българската православна църква, конкретен съм, не съм лъжец, каквото е на сърцето ми, това е на устата ми. Съдействал съм да упражнявам религиозна дейност и ще продължавам. Съдействам да изпращам момчета в семинарията и ще продължавам. Аз съм си на поста.“

На 11 юли 1969 г. пристига зам.-министърът на „отношенията между държавата и църквата”, другарят Димитър Тодоров (става дума вероятно за правителствена комисия подобна на днешната по Вероизповеданията към МС, Тодоров бил заместник на тогавашния министър по вероизповеданията Михаил Кючюков – б.а.). Местните партийни структури пуснали апел до ЦК на партия в София, че вече има 20 семинаристи от окръга. В съвета се събрала цялата учителска колегия, партийни секретари, технически лица, лекари, кметовете от района.

Отец Георги: „Като отивам там, първо е молитвата ми към Бога. Казвам: „Господи, за каквото и да ме повикат Ти си казал – няма да мислете какво ще говорите, Аз ще ви дам думи, каквото трябва да кажете”. Действително така беше. И казвам на бабата: „Бабо и да ме вземат и да ме откарат, няма да плачеш, ще се молиш на Бога само да ми даде търпение, няма друго да се грижиш”. И отивам по обед събрани всички там и двама милиционери има отвънка. Милиционерите са там, за да ме дадат в ръцете им – в Ловеч на прасетата ли, или в Белене на рибите. Окончателно щеше да бъде това. Пристигна колата на Димитър Тодоров и неговия екип: черна Волга 1991, помня номера. Казах им: „Добре дошли далечни гости”. Той като ме видя се смути. Аз с дълга коса на млади години, с брада. Тогава свещениците не се движеха така, много бяха против това, щото респектира и поощрява духа на вярата. Дадоха ми ултиматум да изляза навън и да чакам. Извикаха ме и Тодоров почна да ме разпитва: „Заповядайте, отец Пейчев, да седнете. Откъде си родом… Отец Пейчев, що не се съобразявате със съвременността. Че сте създали конфликти в целия Толбухински окръг”. И отговарям: „Конфликтът не е създаден от мене. Конфликтът е създаден от лицата, които ви окръжават. Те търсят конфликт и създават омраза. Няма да сядам, щото ще говоря истината. Нека един от тях да стане и да каже кога аз съм отишъл в съвета или да ги вида по пътя и да не ги поздравя с дълбока сърдечна братска любов и с усмивка на уста. „Здравейте, братя и сестри!”. Питайте ги какви са били моите обръщения спрямо техните. Какво ли не са ме наричали. Няма да ви цитирам какво са ми казвали”. Тогава всички се засрамиха, наведоха глави. Министърът трябваше тях да изгони, но нали гарга на гарга не вади очите. „Защо отец Пейчев трябва да ги наричате братя”, ме пита той , а тогава нали беше другарю. Рекох: „Така е, брате мили, и към вас така се обръщам. Кажете ми има ли по-топло, по-мило и по-драго от тези обръщения, които Светата майка Църквата дава към всеки даден човек – баща и майка, братя и сестри. И не сме ли ние от една човешка двойка, от един човешки род, една човешка кръв.” Питаха ме що съм влязъл да ръся в къщата на партийния секретар, той нали не ходи в църква! „Ще ви кажа, ако бях подминал дома му, той имаше право кръвно да ми се обиди, да каже: отче, що ме подминаваш бе, аз какъв съм – турчин ли съм, евреин ли съм, татарин ли съм. Знаех, че е българин християнин, кръстен, уважих го като такъв. Той ми каза: „Не обичам да ръсите, ама заповядай да пием по едно вино”. Рекох: „Димитро, ние не сме тръгнали да пием вино, ние сме тръгнали да благославяме домовете на хората на християните”. А той се оплакал, че съм отишъл у тях.“

Разпитали го и за един друг случай – неговата проповед на едно погребение. По онова време 1968-19 година починала една баба Елена. Била от голям сой и на погребението й имало много народ. Присъствали и ученици. Като видял множеството, отец Георги се зачудил какво слово да произнесе пред децата, пред учителите, пред роднините.

Отец Георги: „Братя и сестри дойде времето да изпратим баба Еленка, Бог да я прости. Досега беше между нас. Няма да ви говоря за задгробния живот сега, но няма да слушате и безбожниците. Защото не е въпросът аз да ви говоря за Бог, а вие да вярвате чрез мене. Всеки даден човек има умствени способности, за да разсъждава. Ако безбожникът каже, че няма Бог, трябва да имате логика, мисъл. Спрете сега и попитайте туй ябълково дърво, то ще ви отговори по пътя на логиката: Дръвче ябълково кой те създаде тебе, и за какво те създаде? И то ще отговори по пътя на логиката: „Човече, който създаде тебе и мене създаде за тебе”. Какво да ви говоря, братя и сестри, няма да ми стигне време. Знаете ли какво представлява гроба. Това е една какавида, една пашкулка. Гледаш, например, гъсенцето по дърветата как яде лист и лази по листата. И после се затваря в таз пашкула гъсенце, а излиза пъстра пеперуда. Тава малко чудо ли е, питам. Това представлява нашият гроб. Затваряме там голото си тяло, а излизаме с крила на пъстър ангел. Ето това очакваме, натам отиваме, туй е наредено от Бога.

Това им допринесе много на децата и на учителите и на всички. А министърът ме пита, що не съм се съобразявал, и каза, че съм натрапил на децата вярата в гърдите. И му отговорих: щом идва един лектор от името на атеизма и безбожието и говори на народа, ние свещениците сме длъжни също да говорим истината. Който слуша, да слуша.“

Питали отец Георги защо разказвал на хората, че е бил преследван.

Отец Георги: „5-6 години съм свещеник в този район. Мине не мине време и ме откарват: вземат ме от кариерата с каруца, остават ме пеш; идват с джип, остават ме пеш… Или пък с друга кола. Хората гледат и виждат: „Нашият поп пак го забраха, нашият поп пак го откараха, пак го овикаха.” И защо съм изправен пред вас: за нарушение, кражба, престъпление. Изправен съм, щото упражнявам религиозна дейност и изпращам момчета в семинарията. Искам да чуя, ние в България имаме ли свобода на вероизповеданията или нямаме. Или натискаш четала на врата, натискаш гестаповски и душмански и тръбиш по чл. 7, ал. 1: „Свобода?!”.

След тия думи вече министър много се огорчил и решили да приложат на отец Георги наказание по чл. 12 от Закона – отстранение от длъжност. Отец Георги не се уплашил от тази мярка.

Отец Георги: „Вие знаете православния календар, той е пропит с мъченици, изповедници, с преподобници и праведници. Последвал съм техния пример и за мене животът е Господ Иисус Христос, а смъртта е придобивка. Ако ме убиете, по скоро ще ме пратите при Него вечно да се радвам; ако ме отстраните от задължение или да ме заточите или да ме пратите в затвор – земята е Господня, от нея навън не може да ме изкарате.“

Тодор Димитров предложил момчетата-семинаристи да отидат да учат в Механотехникума в Добрич. Свещеникът не приел: „Отнехте предмета за Бога от училището. Къде да ги пратим, щом искаме да се образоват по християнски?!” Министерският пратеник настоял пред владиката Софроний отецът да бъде преместен другаде: „Дайте му най-доходната енория, само го преместете”. На 17 юли 1969 г. пристигнал владиката заедно с ревизора и епархийски съветници да проверят положението.

Отец Георги: „Посрещнах го на портичката с радост и викам: „Дядо владика, добре дошли”. А той ме изгълча: „Ти най-страшния човек си оскърбил, ако стане нещо с тебе, децата какво ще правят”. Не бой се, дядо владико. Децата не са мои, те са Господни. Той ми ги е подарил, той ги храни, той ми дава сили да чукам камъни. Те не са мои а Негови.“

Офанзивата продължила, цяла година не ги оставили на мира. Отецът отказал да се премести: „Ако ти ме изместиш, аз съм ти духовно чадо, ще послушам. Но не ти искаш, а властта, за да развалят гнездото. Не им ставай маша. Мене от караманкьойско са ме избрали и ни на йотичка няма да им отстъпвам от вярата. Всичко давам, но йотичка не давам от вярата”, повтарял отец Георги пред владиката. Накрая дядо Софроний се застъпил за свещеника. Властта не посмяла да осъди отеца, страхувала се, защото той вече станал много известен, имал шест деца и бил беден…