Non possumus

Но Петър и Иоан им отговориха и рекоха: съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога; защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули.
Деян. 4:19-20

Вярвам … в една свята, вселенска и апостолска Църква.
Символ верую

Един Бог знае дали планираното посещение на папа Иоан Павел II в България ще се състои и, ако се състои, какво има да се случи. Времето за тази визита обаче съвсем наближава. Тя несъмнено е предизвикателство за Българската Православна Църква, която все още не му е дала истински отговор. Без отговор остават множество смущаващи и изкушаващи въпроси, които по този повод си задават вярващи и невярващи, съмняващи се и колебаещи се, православни и инославни, староверци и старокалендарци, протестантстващи и сектантстващи.

Тези въпроси внасят смут в съвестта на вярващите, а недостигът на отговори – ясни, изрични и категорично заявени в общественото пространство – е притеснителен. Излиза сякаш Църквата ни има нещо да крие. Сякаш нещо е гузна. Сякаш нещо не е в ред.

На теория е възможно тази църковна политика да е плод на изтънчена дипломация – изкуството на не-казването, на не-правенето. Щеше да е добре да има умисъл и далновидна стратегия в тази неяснота и недоизказаност. Но едва ли е така.

Случвало се е Църквата да взема мъдри решения, които не са били по силите на отделните съставящи я умове. Напълно възможно е и в този случай да се получи нещо такова, но на това не бива да се разчита. Отделната национална Църква не е непогрешима и през последните години самата Българска Църква неведнъж е правила грешки.

В общественото съзнание се оформи убеждението, че Църквата ни не искаше папата да идва в България. Че тя накрая даде съгласието си за това посещение вследствие на упражнен натиск: от страна на кампанията в медиите, от страна на съответния инициативен комитет, от страна на римокатолическата църква с всичките й реални и въображаеми възможности за въздействие.

Отношението на българските архиереи към темата беше отразено в медиите по един и същ повтарящ се начин: като отбягване на ясните отговори и скриване в мъгляви, двусмислени и видимо неискрени изрази.

Но защо? Има ли какво да крие Църквата ни по тези въпроси? Защо не заяви с пълен глас и авторитет мнението си по тях? От какво ли може да се страхува?

Всъщност Българската Църква няма от какво да се страхува. Щом тя е наистина православна, значи с нея е истинското Христово Предание, значи с нея е Истината. И какво по-естествено и по-достойно за един православен от това да свидетелствува с пълен глас за тази Истина.

И какъв по-добър повод за това свидетелство от идването на папата? Тъкмо сега, много повече от друг път, българското общество е готово да слуша. Ще чуем ли гласа на Православието?

Вярно е, че мнозинството от масовите български медии са венцехвални спрямо папата и иронични спрямо Православната Църква. Но точно в дните и седмиците преди идването на римския първосвещеник те са най-склонни да дадат думата и на нашите клирици. Ще бъде ли пропусната тази възможност? Отдавна готвеното посещение на Иоан Павел II идва във време, когато папата навлиза в своя залез. Безбройните му пътувания – кое от кое по-сензационни – изхабиха клишето. Старият човек днес е толкова видимо немощен, че вече не му прилича да се изявява по този начин.

Защо тогава упорства да дойде? И каква беше целта на инициативния комитет и на цялата кампания?

Еднакво неверни биха били и двата противоположни отговора на този въпрос: че го прави от любов към православна България и нейната Църква или пък от омраза към тях.

Всички знаят, че българското Православие не желае идването на папата. Фактът, че Иоан Павел II успя да преодолее това нежелание, е негова "победа" и съответно унижение за Православната Църква. Това е несъвместимо с искрената християнска почтеност и братска любов.

Ала ще е невярно да се твърди и обратното: че папата мрази България и Българската Църква, че иска да нанесе смъртоносен удар на българското Православие.

През последните години самата Българска Църква извърши несравнимо повече, за да урони своя авторитет и да се самоунищожи – като направи възможен опита за преврат (т. нар. разкол), който вече повече от десет години още не е приключил. В този пагубен опит за самоубийство участваха не само редица български политици, повечето от които уж се имат за "православни", но и мнозина от православните ни църковници, включително трима митрополити. Ако папата искаше да срути Българската Православна Църква, той можеше просто да подкрепи навремето лъжепатриарха Пимен или след това лъжемитрополита Инокентий. Такъв сатанински хитър антиправославен план можеше изящно да се маскира с антикомунистическа реторика: един вид шампионът на антикомунизма (кардинал Войтила – папа Иоан Павел II) подкрепя "антикомунистическото" и "демократично" крило в Българската Църква срещу "комунистическия" св. Синод. Щеше да бъде перфектно престъпление с безупречно алиби. Естествено, знаещите щяха да знаят измамата, но колцина са знаещите и кой ги слуша? Масовите медии щяха да тиражират тази тъй истиноподобна измама в безброй издания и така българското духовно самоубийство ("разколът") щеше да получи мощна подкрепа, за да бъде доведено докрай.

Но това не стана. Папата нито за миг не злоупотреби със ситуацията и дори в най-тежките мигове на "разкола" безрезервно признаваше пълната легитимност на патриарх Максим и на истинския Св. Синод на Българската Църква. Защото Иоан Павел II искрено вярва в Христа и знае, че лесно може да излъже и надиграе всички нас, но никога – Него.

Не. Папата не е заклет враг на Православието и на Българската Православна Църква. Неговият уклон от истината има съвсем друг произход – исторически и институционен.

Най-голямата слабост на едно нещо е точно там, където е и най-голямата му сила. Най-голямата сила на римския първосвещеник идва от грандиозната близо двухилядолетна институция на римокатолическата църква. Но тази институция, която исторически е носител на огромни ценности още от времената на първоапостолите, има огромна инерционна сила и в отстъпничеството (filioqve, догматът за непогрешимостта на папата ex cathedra и пр.). Отделен човек – бил той и самият папа – не може да преодолее тази инерционна сила.

Има нещо съдбовно и сякаш мистично във взаимоотношенията между България и Българската Църква, от една страна – и папския Рим, от друга. Завръзката на тази драма е в самия миг на зараждането на Българската Църква по времето на св. княз Борис. Тогава все още Вселенската Църква е била единна и нейното колективно главенство се е основавало на пентархията (петоначалие), т. е. петте древни апостолски катедри: Рим, Цариград, Александрия, Иерусалим и Антиохия. В IХ век последните три от тях вече били завладени от арабите, а съперничеството между първите две било крайно изострено. Св. Борис се обръща последователно ту към Западната (сондажи в 863 г.), тук към Цариградската Църква (Покръстването в 864 г.). Най-големият мисионерски успех на папството по това време е именно преминаването на България в лоното на Рим (866 г.). Съответно най-големият папски провал е било връщането на св. Борис отново към Цариград. Окончателната санкция на този исторически избор става на събора в Константинопол в 870 г.

Съперничеството по българския въпрос било в основата на тогавашния принципен разкол между Източната и Западната църква (т. нар. Фотиева схизма). След множество перипетии разривът временно е преодолян, но в 1054 г. той става окончателен: една от петте апостолски катедри – Римската – отпада от Православието и нейното място в "пентархията" остава празно.

Неприязънта между Рим и Константинопол продължава. В 1204 г. армадата на изпратения от папата IV кръстоносен поход завладява и разграбва Цариград. Няколко месеца след това катастрофално събитие в световната история българският цар Калоян сключва църковна уния с папа Инокентий III, като получава от него официално политическо признание. Този факт не попречва на кръстоносците да нападнат българите, нито пък на Калоян да ги разгроми при Одрин (1205 г.).

Унията трае три десетилетия. Слага й край цар Иоан Асен II, който постига отново (след 927 г. при св. цар Петър) признаването на патриаршеско достойнство за главата на Българската Църква: на събора в Лампсак през 1235 г. Българският патриарх е признат и от четиримата източни патриарси и така в известен смисъл Българската Патриаршия заема овакантеното от Рим място в "пентархията".

Подобен цикъл се повтаря още веднъж (борба за българска църковна самостоятелност, схизма, съперничество между Цариград и Рим, уния, отказ от нея) по време на българския църковен "въпрос" във втората половина на ХIХ век.

Папството е мислеща институция с дълга памет, богати архиви, непрекъсната научна дейност, чувство за история. Тръгвайки към България, папата ще бъде прегърбен не само под тежестта на собствената си възраст, но и под хилядолетен исторически товар. Ще носи на гърба си и сенките на свв. Кирил и Методий, св. Борис, папа Николай I и патриарх Фотий, Инокентий III и Калоян, Драган Цанков и Йосиф Соколски, Фердинанд и Мария Луиза, Борис III и папа Иоан ХХIII Ронкали, епископ Евгений Босилков, убиеца Агджа и Сергей Антонов и пр. При своето може би последно официално папско пътуване Иоан Павел II сякаш идва на среща с историята.

Различните групи от български "интелектуалци", инициативните комитети и медиите, които съдействаха за папската визита в България, работеха на ниското – светското – равнище. В повечето случаи те бяха движени от наивни користни подбуди и едва ли ще разберат, че залозите са от много по-висок порядък.

Събитието е потенциално по-голямо от отделните личности, които се самовъвлекоха в него – стига да има кой да отвърне на предизвикателството. Но има ли кой?

Вие сте от Бога, чеда, и сте ги победили; защото Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света. Те пък са от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша. Ние сме от Бога: който знае Бога, слуша ни; който не е от Бога, не ни слуша. По това и познаваме духа на истината и духа на заблудата.
I Иоан. 4:4-6

Засега Българската Църква се държи, сякаш не осъзнава висотата на своето призвание и мисия. Сякаш е приела за истина "очевидността", че тя е слабата страна, а римокатолическата църква е силната. Което би било съвсем вярно, ако мерим нещата с чисто човешки аршин – т. е. ако Църквата не е Църква и Христос не е Бог.

Папските посещения-триумфи навсякъде по света са показ на сила. И никъде – дори в силно православни страни като Гърция или Румъния – папата-триумфатор не беше посрещнат с изричното и достойно свидетелстване на Истината.

Такова свидетелство обаче не бива да приема форми на демонстрации. Крайните врагове на католицизма мечтаят за улични протести срещу идването на еретика. Да. Римокатолицизмът наистина е ерес. Но евентуални демонстрации биха имали обратен ефект. Ще се онагледи само маргинално малкият брой протестиращи, разединението у православните, неубедителният стил и образ.

И най-важното: протестът е присъщ на слабата страна. А на страната на Православието е единствената истинска Сила – не привидната и временната, а същинската и вечната.

За незнаещите (атеисти, агностици, гностици, ню-ейджъри, индийстващи, протестантстващи, "непрактикуващи" православни) е естествено да вярват в "очевидното": че Православието е слабата страна.

Но самите знаещи православни, особено духовенството и най-вече свещеноначалниците – не може да пренебрегват Истината, чиито носители са.

Навремето не могъщите римски понтифекси, а простият рибар Петър, който потъна в морето от маловерие и трижди се отрече от Живия Бог, беше удостоен да стане носител на Истината. Днешните български църковноначалници не могат да твърдят, че са достойни (кой ли човек е достоен да бъде носител на Истината?), но те са станали носители не по достойнство, а по благодат. И трябва смело да признават личното си малодостойнство и още по-смело да изповядват достойнството на Истината, която носят.

Православната Църква днес е бедна в светското измерение. Тя има едно-единствено съкровище: истината на непокътнатото Христово Предание. И съответно длъжността да изповядва тази Истина пред цялата вселена. Идването на папата е един усилвател, който дава възможност на Българското Православие да изрече на всеослушание своето вероизповедание. И да бъде чуто в целия свят.

И няма нужда от никаква особена подготовка и от продължително време за размишляване. Дори един ден е достатъчен.

Целта не е да се надхитри папата. Не просто да сърфираме върху вдигнатата от него медийна вълна. А да се опитаме да помогнем на човека. Като ведро и добронамерено му засвидетелстваме нашата братска любов. И заедно с това – също така ведро и в мир – му кажем нашето non possumus: "ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули", както от Евангелистите, Апостолите и Светите Отци, така и от Седемте Вселенски Събора, чрез които е говорил Светият Дух в единната тогава съборна Църква. Става дума за единното и неделимо Свето Предание на боговидците от всички времена.

Православието няма как да отстъпи от това Св. Предание: православни са именно неотстъпилите.
Можем обаче от сърце да се помолим – цялата Църква, цял ден, и втори, и трети – за вразумлението на нашите римокатолически братя в Христа и за тяхното връщане в пълнотата на Св. Предание, т. е. в Едната Света, Вселенска, Апостолска, Съборна и Православна Църква.

Вярно е, че понастоящем Българската Православна Църква е закъсала. Но това може да бъде преимущество, защото тя няма с какво да се залъгва. На нея не й остава нищо освен Православието, т. е. истинното Богопредание, т. е. непокътнатият Христос и изпратеният от Него Свети Дух, Който изхожда от Отца.

Източник в-к Култура.