Два черни гарвана



Деница Йотова е на 17 години, от София.

Категория: До 18 години.

 

Сълзите отново замъглиха погледа й. Ая хукна по алеята между окапалите липи и връхлетя в сумрака на входа си. Не можеше да повярва какво се е случило. И то точно на нея… точно сега.

Нахълта сприхаво в раздрънкания стар асансьор, бързаше с нетърпение да разкаже на леля си за неочакваната среща. Отключи етажната врата и се затича по дългия коридор към апартамент 811. Последните алени светлини на залеза лавираха между прозорците и осветяваха мокрите й очи. Гарвановото грачене изведнъж утихна. Стана вечер за части от секундата.

– Видя ли, Лу? Те бяха тук. Върнаха се. Да ни видят – възторжено хлипаше Ая, но сякаш не й достигаше въздух да облече в думи мисълта си и насичаше изреченията.

– Кои? Какво е станало? – притеснено попита леля й, която я чакаше пред вратата на апартамента.

– Да влезем вътре. Ще ти разкажа.

И двете се втурнаха към просторната топла стая, коя от коя по-развълнувани.

***

На бялата китна тераса на третия етаж в провинциално градче едно 7-годишно момиченце гледаше втренчено към небето. В очите й личеше някаква напрегнатост и същевременно възхита.

– Какво гледаш, Ая? – майка й се беше промъкнала на пръсти край нея.

– Залеза – отсече равнодушно детето.

– Днес наистина е красив. Сякаш никога не е бил толкова червен.

– Като кървав е.

В същия миг звънна телефонът и майката хукна да го вдигне. Някъде наблизо зловещо грачеше гарван. Долу на улицата нямаше никой. Единственото нещо, което даваше признаци на живот в края на пролетния ден, бе цъфналата в отсрещния двор вишна, но и тя не поклащаше и листенце. Сякаш времето бе застинало.

– Ая – прошепна майка й през сълзи с треперещ глас, – трябва да ти кажа нещо.

Ая се стресна и обърна разтревожено глава. Сякаш знаеше какво ще чуе.

– Дядо ти е починал.

И времето наистина спря.

***

– Да, нали знаеш, че дядо почина по залез слънце. От тогава мразя залезите. Мразя да ги гледам. Мразя да ги има. Страх ме е от тях. Но днес… – забързано разправяше Ая.

А лелята слушаше безмълвна с трепетни очи.

– … Когато пътувах в автобуса, през цялото време гледах залеза. И изведнъж се сетих за баба и дядо. С мен ставаше нещо. Чувствах едновременно безпокойство и някаква наслада. Неусетно започнах да се моля, усещах ги близки, избликнаха ми сълзи…

***

– Сигурно е жертва на първата си любов – промълви тихичко една възрастна жена на майката с дете до нея.

И двете загледаха с умиление момичето, плувнало в сълзи на отсрещната седалка на автобуса. В същия миг тя стана и слезе на спирката. Закрачи с бързи стъпки напред и не след дълго се изгуби между панелните блокове на бедния столичен квартал. Беше късен петъчен следобед в ноемврийската тишина, разкъсвана единствено от гръмко гарваново грачене. Слънцето губеше следите си зад хоризонта в красивото очертание на един облак. Ая гледаше като покосена към този облак, който така приличаше на силуета на прегърнали се мъж и жена, седящи върху него.

– Господи, пази ги. Господи, пази ги. Господи, пази ги… – повтаряше си тихичко тя, бързайки към къщи.

***

– … Да… чувствах, че са те. Те бяха. Над мен се появиха два черни гарвана и ме следваха през целия път насам. Появиха се сякаш от нищото. Тук няма гарвани. Никога не съм виждала – продължаваше да бъбри Ая все по-бързо и бързо.

– Така е – замисли се Лусия, леля й. – Аз бях отворила да се проветри, когато ги чух и нещо ме подтикна да изляза на балкона… – замисли се още по-силно тя.

– Баба и дядо! Дошли са да ни видят. Имали са път насам. Бог ги е пратил. Може да им липсваме. Или да имат някаква работа на Земята. Значи има живот след смъртта… Сигурна съм. Почувствах го – пищеше нечленоразделно 17-годишното момиче.

***

Ая живееше от скоро при своята леля, която силно обичаше. Лусия виждаше в лицето на племенницата си майка си, поради безумната външна прилика. Както се казва, Ая беше одрала кожата на баба си: същите лунички, същата бакърена коса, зелени очи, усмивка… същото излъчване. Невероятно!

Дали поради някаква ирония на съдбата или не, но в далечната 1997-ма смъртта на дядото на Ая не беше единственото нещастие за семейството. На същата дата, месец по-късно, се спомина и баба й. Сякаш душите им бяха свързани по някакъв непонятен за хората начин. Дори смъртта не можа да ги раздели, изправена пред стихията на любовта.

***

Ая изведнъж млъкна и се хвърли в прегръдката на леля си. Вълнението и тъгата, и радостта изпълваха пространството на заглъхналата стая.

– Бог пази своите ангели – усмихна се Лусия.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...