Бележки върху лекцията на проф. Мандзаридис в София

Проф. Георгиос Мандзаридис, член на Комисията по биоетика на Еладската църква, преподавател от Солунския университет, е един от най-големите специалисти в областта на християнската етика. Не мога да не отбележа също, че той е свързан духовно с една силна молитвена традиция, разкриваща динамиката и жизнената сила на православието – в лицето на своя духовен учител архим. Софроний Сахаров, а чрез него – и с големия подвижник свети Силуан Атонски.

На 21 октомври т.г. гл. ас. К. Нушев от Богословския факултет представи благия проф. Г. Мандзаридис в 8 аудитория на факултета. Темата, която представи проф. Мандзаридис – “Пътят на усъвършенстване според св. Григории Палама” – ми направи силно впечатление – както по начина, по който беше изнесена, така и заради въпросите, зададени към професора. Ето кои моменти записах, като най-съществени и важни от неговата лекция.

Проф. Г. Мандзаридис говори как периодът между двете войни е оставил отпечатък върху формирането му.

Той постави акцент постави върху това да опознаем Христос, защото извън Църквата човекът е като затворник в собствената си индивидуалност. Бяха посочени думите по този въпрос на св. Григорий Синаит.

Ако човек не се отвори към Бог и ближния, той ще бъде егоцентричен и себичен, а всеки е призован към съвършенство чрез Божието домостроителство. Ако разсъждаваме в тази посока, цялата христология става антропология. Двойното единосъщие е основа и хоризонт на духовното обожение, което става чрез подвига на любовта.

Неприемането на единосъщието е ерес, заяви професорът.

Днес духовната обърканост у хората е често срещано явление. Умът на човека е материален. Необходимо е лечение на ума и възвръщане към първичните ценности. Срещата на човека с Бога има екзистенциален характер; при нея и тялото трябва да се завърне към себе си, защото според православното учение “тялото” не е нещо лошо.

Когато умът е подчинен на света, той е изпълнен със страсти. Обръщането към вътрешния свят, към себе си, е нещо важно, но в наситеното медийно пространство на този век това е силно затруднено.

Завръщането на човека при Бога може да бъде толкова лесно – като в думите на Псалом 45. Но ако човек не се отдели в безмълвие, няма как да се съсредоточи и да се възвърне при Бога. Върховната цел е поклонението на Бог, а безмълвието е условието за исихазма. Когато човек се взре в себе си, ще отхвърли ужасната маска която е сложил. Доброволните скърби носят безразличие към света и когато човек се смири и стане беден духом, маската ще бъде отхвърлена, а той ще бъде освободен.

Това изисква дългогодишен подвиг. Когато човек е обвързан със света, той не може да спази първата заповед. Безмълвието е утопия за този свят. Светът днес доминира, а гласът на Църквата е заглушен. Спасението на човека е Божие дело, но нашето усилие е необходимо, за да се съгласим с Божията воля. Човек, който се кае, се завръща при Бога и този човек е призван. Без плач и самопознание това не може да стане – и тук блаженствата разкриват своя смисъл.

Плачът и духовната нищета са състояния, свързани с блаженствата, но не се постигат лесно. Вярващите допускат много грешки, а светите отци говорят, че помислите идват за да изтласкат християнските мисли и подвиг. Когато човек се подвизава, страстите се отдалечават, а добродетелите се запазват.

Липсата на радост е белег за секуларизация на християнския живот и примерът на светците ни учи на това. По примера на Светата Троица, всички ще бъдат едно в Божието Царство, както говори св. Григорий Палама в учението си.

Първият въпрос, който беше зададен на проф. Г. Мандзаридис: Съвременните християни губят времето си в отрицание. Колко често християните трябва да казват “Не”?

Много неща от света могат да бъдат зли и добри за християнството, но без подвижничество не може да има православие, а християнската аскеза не може да доведе до отсъствие на радост. Когато някой от любов към Христа се подвизава, болката му става радост и тя носи мир. Когато целта на християнина е твърда и той е убеден, че Христос е причината за неговата радост, той става победител в Христос. По-важна е позицията която ще заеме, отколкото борбата с нещата от света. Съвременната цивилизация се бори с православното християнство, защото подвижничеството е основната привилегия на православната вяра.

Д-р Стаматова също зададе интересен въпрос към проф. Г. Мандзаридис: Какво е отношението Ви към другите религии?

Ние казваме, че човек е Божи образ и подобие. Всички хора от всички религии са създадени по Божи образ. Има различни лествици. Християнското отечество е новото отечество и следователно връзките между хората ги извеждат до този образ, който е осквернен. Задължение на християните, които са открили обновата в Христа, да направят християнската любов достъпна за другите. Тази любов е критерият за отношението към другите. Това не означава, че отстъпваме, а че свидетелстваме вярата си. Истинската човешка личност в Христос е онази, която обгръща целия свят.

Какво означава светостта?

Светиите са тези, които ни подпомагат по пътя на нашата святост. Затова познанството със святи хора е важно, но има много хора от света, които се съсредоточават върху различни светии и понякога забравят за Христа. Когато нашата личност е съсредоточена в Христа, ние опознаваме светостта, затова православието не отрича светците. Изучаването на житията им ни помага много, но не бива да забравяме, че Един е Светият. Светът се крепи на молитвите на светиите, но не всички светии са "видими". Благодарение на Варлаам днес познаваме св. Григорий Палама.

Ако свършат светиите, ще свърши светът.

Донорството на органи плод ли е на християнска любов?

Когато се жертваш, за да спасиш някого като изява на любовта, това е правилно. Не трябва да се използва любовта обаче като повод за използване на другия, затова не може да има донорство без свободно волеизявление. Принудителната трансплантация не е християнска. Такова е и становището на Еладската Църква.

Жанета Иванова е студент в 3 курс на Богословския факултет.