Идва Сам, защото е съвършен

Прот. Александър Шмеман

Основното съдържание на празника Рождество Христово, а за вярващите – и основната радост в него – е това, че на земята идва и се ражда в образа на Младенец Самият Бог. Това неизменно си остава безумие за невярващия рационалист, който е свикнал да се отнася към всичко с търсене на достоверни доказателства.

Но новината за Бога, Който дошъл в света, изглежда безумие не само за съвременния човек. И в древността са я отхвърлили и са я осмивали. Още апостол Павел казва за християнството, че за юдеите то е съблазън, а за елините безумие (1Кор. 1:23). И наистина: Бог, Който се ражда като Младенец в скромна пещера; Бог, Който се разпъва и умира на кръста – всичко това изглежда така нелепо и чуждо на самата идея за Бога! Та нали по определение Бог трябва да е същество не от този, а от другия свят. На Него му прилягат такива епитети, като „Върховен разум“, „Първопричина“, „Провидение“. За Него можем да философстваме, но как да говорим за раждането Му, за Неговите страдания и смърт?

Антирелигиозната пропаганда, която винаги представя себе си за наука, използва това „слабо място“, това противоречие и все в него се цели: „Древни суеверия, легенди, и толкова!“ Суеверието противоречи на идеята за всемогъщия и отвъден Бог, и затова е лъжовно, а самата идея за Бога пък противоречи на науката и затова също е лъжовна. И така, въпросът е решен: истината за живота и смъртта се установява във физическите или химическите лаборатории, и само там.

Съвсем неотдавна радио „Москва“ излъчи беседа за произхода на религията, в която за пореден път бяха натрапени доводите, които отдавна вече оставят тричав вкус в устата: „Първобитният човек, размишлявайки за сложните природни явления и за своя бит, без да може да си ги обясни правилно, ги свързва с действието на свръхестествени сили. Оттук е изводът, че социалните корени на религията тясно се преплитат с корените на познанието. Религията е нещо като социален недъг, объркан сън на човечеството, детска болест на общественото развитие“. Признавам – струваше ни се, че подобен род твърдения са вече отживелица и че са недостойни за столично радио; смятахме, че спорът трябва да премине на по-високо идейно равнище и да стане по-интересен. Но явно не е така. Отново се налага да се изумяваме, че към „първобитните хора“ са причислени Данте, Паскал и Кант, Бетовен и Бах, Павлов и Достоевски. Ясно е, че всякакви подобни доказателства са нищожни , че нямат никакво отношение към изясняване естеството на религията.

Значително по-важно и интересно е това „противоречие“ между идеята за Бога и опита за Бога, което преди малко изтъкнах и което се разкрива в празника Рождество Христово. От една страна – свръхестественост, отчужденост, неизменност на Бога, а от друга – Неговата устременост и приближаване към света; и в последна сметка – срещата с Него. „Христос се приближава“– така започват множество църковни песнопения преди Рождество. Христос идва и Го посрещат – звездата в небето, пастирите в полето, мъдреците от далечния Изток. Започва едно дивно приближаване едни към други – на Бога и света, на Христос и човека.

Как да съчетаем тези два подхода: чисто наблюдателният, изразен в абстрактната идея за Бога, и опитният, изразен в радостта на сърцето, което е чуло призива: „Христос се ражда, посрещнете Го! Христос е на земята, възнесете се!“? От гледна точка на елементарната логика – единствената, която официалното безбожие познава – тук има явно противоречие. Но всъщност такова противоречие не съществува. То отпада в живия религиозен опит, където религията е онова съвпадение на противоположностите, което се проявява в окончателното и най-висше прозрение на човека и представлява крайната и най-пълна негова радост. Във вярата противоречието не просто отпада, но в това съвпадение на противоположностите се разкрива радостната тайна на битието: Бог идва при нас, защото е съвършен.

„Съвършенство“, „надсветовност“, „вечност“ – всичко това са човешки думи, които изразяват такава недостижима висота, за която може би не съществуват реални думи. Но в религиозния опит пълнотата на живота се разкрива като любов: Бог е съвършенство и затова Той е любов. А любовта винаги е движение, винаги е идване, среща, сливане. „Христос приближава“ това е вечното откровение за вечния Бог: Той е Този, Който идва, на Когото съм необходим, Той обича мен. Колкото по-възвишена е идеята за Бога, толкова по-просто е Той да бъде приет като любов, като идване, като жива среща. Затова и цялата история е едно приближаване, влизане на Бога в света, за което още Августин Блажени казва: „За Себе Си си ни създал, Господи, и сърцето ни няма да се успокои, докато не Те намери“.

С други думи, няма никакво противоречие: колкото по-възвишена и съвършена е идеята за Бога, толкова по-лесно е Той да бъде приет като любов, като среща, като пришествие. Живият Бог се извисява над философията и нейните определения – Богът на любовта и движението, за Когото хората от всички времена винаги са твърдели, че Той идва. Това е знаел такъв велик специалист в областта на абстрактната философия и на точната наука, като Паскал, който пише: „Бог е жив, не Бог на учените и философите, а Бог на Авраам, на Исаак и на Иаков.

По такъв начин идеята за Бога води до опита в Бога, който опит свети и ни топли с рождественското песнопение „Христос се приближава“. Бог се приближава и самият ми живот се превръща в устрем нагоре, в среща и съединение в Него. Той се роди във Витлеем преди две хиляди години. Но това събитие сякаш се повтаря за всеки, който вярва в Христос. То се случва всеки път, когато обръщаме към Него духовния си взор. Бог се роди на земята, защото извечната Му цел е да се роди в сърцето и в живота на всеки човек.

Превод: Елена Папучиева

Откъс от книгата „Да бъдем тук. Беседи по радио Свобода“, Омофор 2024