За болестите, молитвите и лекарствата

ТРУДНО ЛИ Е ДА ВЯРВАМЕ ПО ХРИСТИЯНСКИ

Във всекидневните разговори често чуваме хората да си казват: „Блазе ти, че можеш да вярваш!” Какво могат да значат тези думи? Не са ли те опит за лекомислено и повърхностно извинение пред себе си, а и пред другите, за леността на духа, нехайството на душата, недостатъчната активност на ума, пасивността на цялото човешко същество по отношение на естествената потребност, ако не и заповед –  и на сърцето, и на ума, и на волята на човека – да вярва? Или някои хора наистина се раждат без способност и възприемчивост към вярата, подобно на онази неплодна смоковница от Евангелието, която не дава никакъв плод. А други се раждат като здраво и плодовито дърво, чиято вяра е израснала от корен?

Можем ли да говорим, както казват някои, че вярата е просто талант, подобен на този,  който например талантливият художник е получил по рождение, а не го е придобил впоследствие?

Според православното разбиране, което срещаме още у св. Макарий Египетски, вярата не е акт нито единствено на волята, нито единствено на сърцето, а на цялата личност. Следователно вярата обхваща целия ум, цялата воля, цялото сърце, всички психо-физични елементи на личността. Но нито умът, нито който и да било друг елемент може да обхване цялата вяра. Умът е част от вярата, но вярата никога не е само част от ума. Умът може да съществува без вярата, но вярата не може да съществува без ума. Който вярва, трябва да вярва и с ума. Така ни учи и мъдрият св. Макарий. След тези негови поучения смятам, че ще бъде по-лесно да отговорим на многото въпроси, които задаваме и на себе си, и на другите, във връзка с вярата и вярването у човека.

Като отхвърлям решително всяко мнение, подобно на учението на Калвин и Цвингли за предопределението, както и мнението на  на онези „християни”, подражатели на представителите на някои други религии, които са по-склонни да вярват в съдбата, отколкото в Бога, според което мнение или учение някои хора се раждат с вяра и не им е трудно да вярват през целия си живот, докато други се раждат без вяра и затова не е чудно, че цял живот не могат да вярват,  аз най-напред ще отговоря утвърдително на първия въпрос от заглавието на тази статия. Дали е трудно да вярваме по християнски?  Да, трудно е. Именно ако се отнесем достатъчно сериозно към това, което е изрекъл за вярата св. Макарий Египетски, ще се убедим, че е трудно да вярваме по такъв (между другото, единствено възможен) начин.

Известният датски християнски философ Сьорен Киркегор (1813-1855) на едно място пише, че „християнинът се среща по-рядко и от гения”. Въпреки че такова схващане е преувеличено, а и песимистично, то все пак ни връща към св. Макарий и неговите  повели  към човека християнин, който вярва или мисли, че вярва.

Всъщност какъв тип християни най-често срещаме сред хората? Някои вярват най-често със сърцето си; други, склонни към философия, вярват предимно с ума (amorDeiintellectualisна Спиноза или „философската вяра” на Карл Ясперс), трети, особено протестантите, като че вярват преди всичко с волята, тоест изразяват вярата си чрез външна дейност като добри дела и благотворителност. Можем ли да кажем, че тези хора не са добри вярващи християни, поради това, че вярват само с една, или предимно с една част от цялото си същество, независимо че всяка от тези части е ценна и необходима за вярата? Естествено, не бихме могли да твърдим такова нещо; но пред нашия духовен поглед пак застава определението за вярата и повелята към вярващия християнин, поставена преди толкова векове от един „гениален” християнин, св. Макарий Египетски.

От всичко казано дотук бих могъл да направя следното заключение. Всички хора се раждат с корена или „зародиша на вярата” (Твоите очи видяха зародиша ми– Пс. 139), но от външните условия (възпитанието в семейството и в училище) и още повече от личните усилия и непрестанния, доживотен труд на Господнята нива (наследеното телесно-душевно устройство и условията, в които живеем), зависи каква степен на съвършенство ще достигнем в своята вяра.

Не съществува художествен талант, дори да е вроден, без непрестанен труд за неговото обработване и усъвършенстване. Вярата в Бога не е никакъв талант, а „естествен” Божи дар, подарен на всеки човек в момента на раждането. След това зависи от човека доколко чрез покаяние и добри дела ще се доближи до онзи цялостен идеал за вяра, за който учи св. Макарий, и с това доближаване до целостта на вярата (тоест до вярата на сърцето, ума и волята) ще се отвори, в свободата и любовта, за нови Божии дарове.

ЗАЩО И КАК ХОРАТА ТЪРСЯТ БОГА

Дали хората изобщо търсят Бога? Ако се съди по днешните хора, в края на ХХ век, бихме могли да стигнем до извода, че повечето хора не търсят Бога. Без да влизам в спор дали наистина е така или пък търсенето на Бога винаги е било потребност само на отделния човек, по-добре да се запитаме кое е по-„естествено” за човека – да търси, или да не търси Бога?

И с този въпрос няма да се справим лесно, защото първо би трябвало да отговорим на въпроса за коя природа мислим: за недостижимо първичната, за вторичната или за вече отдавна отчуждената третична природа на човека. За всички хора, които вярват в невидимия и непознаваем Творец на небето и земята, търсенето на Бога – в природата, в „звездното небе над мен и моралния закон в мен” (Кант), в красотата на художествените творби и изобщо в дара на творчеството, в любовта, която води две същества към тяхното не само физическо, но преди всичко духовно единение, в ревностното свещеническо служение, в научната страст към откривателство и т.н. – е най-естественото нещо на света. Но и за много други хора, които се съмняват в Божието съществуване или не вярват в Него, въпросът за търсенето на Бога не е маловажен. Защото и те Го търсят, дори без да знаят.

Убеждението на някои философи и съвременни психолози, че към нагоновите действия на човека трябва да причислим и нагона за познание, изразяващ се като „воля за смисъл”, съответства на нашата основна мисъл, изразена като „търсене на Бога” или „очакване на Бога”.

Извършвайки внимателни и мащабни изследвания върху произхода на идеята за Бога у човека от предисторически времена до днес, един от най-големите историци на религията в наше време, Мирча Елиаде, в своя капитален труд История на религиозните идеи и вярвания недвусмислено открива, че още в стария палеолит има следи от вяра и обожествяване на невидимите и свръхестествени сили у т.нар. примитивен предисторически човек. Тогава защо се съмняваме, че „търсенето на Бога” е присъщо на човешката природа от самото начало на нейното съществуване! Наистина сърцето на човека трябва да е много закоравяло, за да стане той равнодушен, отхвърлящ или напълно затъпял по отношение на въпроса: аз търся ли Бога, или не, необходим ли ми е Бог, или не, как да намеря Бога? (Рече безумец в сърцето си: няма Бог – тази мисъл от Давидовите Псалми е перифразирана от испанския съвременен философ Унамуно така: „Рече негодникът в сърцето си: Няма Бог! И наистина е така. Защото праведникът може да помисли в ума си: Бог не съществува! Но в сърцето си само негодникът може да каже така”.)

И в Стария, и в Новия Завет четем, че Бог иска от човека той да Го обича (защото който търси, трябва и да обича, за да намери онова, което търси; и обратно…) с цялото си същество, което не значи нищо друго, освен да Го търси с цялото си същество. Сега можем отново да се върнем към нашия основен въпрос: защо и как хората търсят Бога?

Да се запитаме как хората най-често търсят Бога. Топлохладни, без достатъчно енергия, защото нямат и достатъчно вяра, те търсят Бога някак между другото. Владика Николай Велимирович предупреждава, че по такъв начин Бог няма да се открие на човека.

Трябва да търсим Бога, казва владиката, като удавник, видял на брега човек, който може да го спаси, и към когото се обръща „с цялото си същество”.

Материализацията на живота, съпътствана от загрубяване на човешките чувства, и най-вече на религиозните, която е напредвала през вековете, за да стигне днес до роботизация на всекидневния човешки живот, е повлияла върху това, човек да забрави или да потисне многовековното даване на предимство на Бога и „Неговата правда”.

Някога утрото започвало с молитва към Бог да да благослови делата на човека през този ден, и денят завършвал с благодарствена молитва за щастливия завършек за дневните работи. От първото място в човешките мисли и чувства Бог бил изместен на второ и трето, за да стигне днес до последното място в човешкия ред на „търсенето на Бога”.  Тогава не изглежда ли естествено, че на днешния човек трябва да се случват големи беди – за да изтръгнат искрен вопъл, стигащ до Бога, като преди това пробият бронята на днешната човешка безчувственост и стигнат до сърцето, защото „вярата, казва Паскал, е сила на сърцето”?

Вече започнахме да отговаряме на въпроса за причините, подтикващи хората да търсят Бога. Скърби, нещастия, различни болести и проблеми от личен или семеен характер са най-честите причини за търсене на забравения, а сега отново призоваван Бог.

„Без скърби няма молитва към Бога”, казва народът, а владика Николай допълва, че „страданието е най-краткият път към вярата”. Макар и човешкото нещастие да е повод или подтик за търсене на Бога, остава открит въпросът, особено в днешното време на безверие, лъжлива вяра или равнодушие към вярата, дали скръбта е „най-добрият учител в живота“, водещ човека към Бога. По своя леко циничен начин Фридрих Ницше не  лъже, когато ни предупреждава с думите: „Болестта може да бъде стимул за живот, но за такъв стимул трябва да бъдеш достатъчно здрав”. Не е малък броят на хората, особено в наше време и в нашата страна, които след преживяно нещастие (колективно или лично) са изгубили и малкото вяра в Бога, която преди са имали, превръщайки се дори във войнствени атеисти и противници на Бога. Не са ли били прекалено силни изкушенията за такъв човек или и за цял един народ,  та отровата на нещастието, вместо да действа стимулиращо за усилване на имунитета, е отровила целия организъм?

Не винаги можем да разберем Божия Промисъл, изпращащ големи нещастия на цял един народ. Когато обаче става дума за  отделния човек, вярваме, че апостол Павел е прав да ни укрепява с думите, че Бог няма да допусне човек да бъде изкушаван повече, отколкото може да понесе, но изкушенията служат преди всичко за усилване на нашата вяра. Питам се дали тези и подобни на тях думи на апостол Павел имат стойност не само за хората, които в продължение на две хиляди години са оставали що-годе християни, но и за човека от нашия век – изобретател и жертва на атомната енергия, на лагерите Дахау и Колима, на безпощадното и свирепо убийство и във война, и в мирно време, от века на „промиването на мозъци”, на изкуственото оплождане и манипулирането на гените.

Боя се, че и Христовите, и Павловите думи, и тези на всички християнски светии, изречени не от абстрактния, хладен ум, а от житейския опит на цялата личност (и на сърцето, и на ума), днес вече са дълбоко чужди и неразбираеми за човека от предапокалиптичната епоха. Дали днес изобщо е възможен един Ганди, който със своето многоседмично гладуване съзнателно поставя под въпрос своя живот и така примирява враждуващите мюсюлмани и индуси, прекратявайки войната между тях (1947 г., Индия)? Днес хората не биха ли постъпили с Христос, ако Той пак беше дошъл, по същия начин, по който Го „посрещна” Великият Инквизитор според Достоевски? Аз не знам, но Бог знае пътищата и начините, по които да се приближи към човека и пак да му даде шанс да Го търси и намери.

Бих искал само мимоходом да засегна освен „негативните” (скърби и неволи) и „позитивните” начини или причини, поради които някои хора търсят и намират Бога. В началото на тази статия споменах, че това може да са учени, които не  намират покой, докато тяхната наука (физика, астрономия, молекулярна биология, психология и т.н.) не се приближи или поне не загатне за Причината на тайната на живота. В нашия век такива учени като Айнщайн, Хайзенберг, Планк, Тесла не са били малко. Не може да има друг изход от търсенето на Бога и във философията (която е „любов към мъдростта”), защото и философите, когато са достатъчно дълбоки, искрени и неуморни търсачи на истината, „откриват” Бога, въпреки „ужаса на метафизиката” (Лешек Колаковски), по философски начин. Великите хора на изкуството: музиканти, художници, писатели, търсят и откриват Бога и за себе си, и за другите най-лесно (само на пръв поглед) в момента на  творческото вдъхновение, водени от своя никога неразгадан докрай талант или вдъхновение.

И така, Бог се търси и намира и по пътя на наблюдението (според учените), и по пътя на ума (според философите), и по пътя на чувствата и интуицията (според творците). Всички те разкриват Божиите дела на обикновените хора в откритията на науката, във философемите или в красотата на художествените постижения. Често сами преминавайки трънливия път на мъченическо търсене и откриване на Бога (понякога и несъзнателно), и учените, и философите, и хората на изкуството предлагат на обикновените хора възможност за опосредствано откриване на Бога, така че и те чрез радостта от гледането или слушането сами да търсят и намерят Бога. Не е ли именно радостта този най-пряк и най-кратък път, начин и причина за търсенето и намирането на Бога!

ПО ЧИЯ ВОЛЯ СТРАДАМЕ?

Въпросът за страданията, скърбите и болестите е стар колкото  света. Още древните асирийци са си задавали въпроса защо страда човек и защо страдат хората, например от някоя епидемия, каквито чак до Средните векове са покосявали цели народи. Отговорът и на асирийците, и на останалите древни е бил един-единствен: и човекът, и народите страдат заради греха: Божието наказание е отговор на греха.

От времето на идването на Господ Иисус Христос в света, въпреки че тълкуванията на човешкото страдание по същество са останали едни и същи – болестта и смъртта са наказание за греха, и въпреки че гръцката философска душа е открила и необходимостта, и случайността като възможни причини за повечето човешки страдания, благата вест на опрощението и любовта радикално е изменила нашите представи за „гневния Бог, Който наказва“, за ревнивия Яхве, Който изисква послушание от своя народ, променяйки  представата за страданията на човека и народа.

Изпълнявайки и допълвайки Стария Завет, без да го отрича или отменя, Господ Иисус Христос чрез Новия Завет подари на човека Себе Си и Своята Любов, Божията Любов, която не достигаше на човека и само проблясваше от строгия, законнически справедлив и само понякога милостив Яхве. В същото време Иисус Христос ни  напомни, научи и ни даде възможност за в бъдеще, до края на света и времената, да Го избираме; и да Го изберем със своята свободна воля.

А това значи, че ние вече не призоваваме Бога само когато ни е трудно, когато сме болни или уплашени, не се обръщаме към Бога, за да омилостивим Неговия гняв с някоя наша жертва (защото тогава психоаналитикът Зигмунд Фройд би бил прав, че в Бога най-често виждаме сърдит баща или диктатор насилник, на когото трябва да угаждаме с покорство, а не с истинско послушание) не се пазарим с Бога, нито се обръщаме към Него като към някое деистко божество без особена надежда, че Той изобщо ще ни чуе.

Приближаването на човека към Христос, носенето на Неговия Кръст действително изпълнява целта на нашето и Неговото съществуване едва когато човек почувства, че Неговото бреме е леко, а пребиваването с Него е радост. Това е възможно да се осъществи само когато нашето решение да вървим с Христос „до края на света” е свободно решение на свободен човек.

Всички ние достатъчно добре знаем, и то от собствен опит и от опита на народа, към който принадлежим, че човек никога не е достатъчно свободно същество и по тази причина и неговите решения не могат да бъдат винаги и достатъчно свободни. Този факт отчасти е следствие от на предопределеност, каквато е раждането на човек от определени родители, раждането с определено устройство и темперамент, в определена страна. А отчасти е следствие от личното нехайство на човека да използва Божия дар на свободата така, както е най-добре за него, неговото семейство и неговия народ. Затова в света има толкова малко християни, които постоянно и пълноценно пребивават в „мистичното тяло Христово”, а не само в Църквата като институция.

Имайки предвид всичко казано дотук за греха, наказанието, любовта и свободата, ще се запитаме още веднъж: по чия воля страдаме? Нима този въпрос не трепти на устните ни (понеже е и в сърцето) почти всеки ден, когато виждаме, чуваме и чувстваме как страдаме и като народ, и като отделни човеци!

На поставения въпрос най-малко вероятен ми изглежда отговорът, че страдаме по Божия воля. Как така Бог би искал да наказва, да плаши хората, да ни прави робски покорни, когато – не само защото сме чели Петровото послание, но и защото знаем от собствен опит – Бог  търпи, защото не иска никой да погине, а всички да достигнат до покаяние! Не е ли истина по-скоро това, че човек страда предимно по собствена воля, поради своето съзнателно или несъзнателно решение, с което всъщност сам се наказва за своите осъзнати и неосъзнати, разпознати или неразпознати, но във всеки случай неразкаяни грехове! Руският философ Виктор Несмелов (1863-1920) вярно отбелязва: „Човекът е обективирал и екстериоризирал Бога. Когато Библията говори за Божия гняв и отмъщение, тя се поставя на нивото на човешкия съд, тя говори какво би заслужил човек, ако беше съдия. Човекът е този, който не може да прости на себе си”.

Когато става въпрос за човека като индивид, като отделна личност, тогава съвременната психосоматична медицина убедително ни информира, че най-голям брой болести, от които човек страда, имат психичен или душевен произход. Нашите неразпознати или разпознати, но неразрешени (християнинът би казал неразкаяни) вътрешни конфликти, понякога скоро, но по-често след дълъг период от време, ни вкарват в телесна болест, най-често хронична, от която страдаме с години. Най-големият брой катастрофи по пътищата, които спадат към трите най-чести причини за смърт в света, човек провокира сам. Това важи и за много други катастрофи (пожари,  тежки инциденти в мините, наводнения, може би дори и земетресения). (…)

 

ЗА БОЛЕСТИТЕ, МОЛИТВИТЕ И ЛЕКАРСТВАТА

Човекът – и като духовно, и като телесно битие – не е здраво битие.

С падението на човека е паднала и цялата природа, и от „царството на природата, по думите на великия средновековен лекар и философ Парацелз, идват болестите, както от царството на духа идва лечението”.

Макар че народът обича да казва за някой човек, че е „здрав като дрян” или „як като бик”, за някоя девойка, че е „румена като роза” или „червена като ябълка”, все пак и дрянът, и бикът, и розата, и ябълката могат да се разболеят и тогава, както и човекът, да преживеят или да не преживеят своята болест. Накрая, смъртта е неизбежност за всичко живо, трагична платка за греха (Послание до Римляни6:23).

Съвременната медицина учи, че човек, колкото по-далече е от природата (и от естествения живот), а вярващият човек би казал –  и от Бога, защото и природата е създадена от Бог,  толкова по-болен е, защото е много по-малко устойчив срещу все по-многобройните и опасни причинители на различни болести. Днес вече е рядкост да се намери относително здрав човек, роден в някой голям град, в който е прекарал целия си живот. Болестите все повече заплашват и най-малките деца в градовете, жените  раждат по-трудно, съпротивителните сили на организма дори срещу баналните инфекции стават все по-малки.

Психосоматичната медицина, изучаваща влиянието на душевния живот върху  телесните функции (както и обратното), за много материалистично настроени естествоизпитатели изненадващо потвърждава предположенията, а и вярванията на старата медицина (китайска, древногръцка, индийска и тибетска), която акцентира най-вече върху духа и много по-малко върху тялото, и така напомня на съвременния човек, че преди възникването на израза „здрав дух в здраво тяло” е съществувал един по-стар, продължителен и точенопит, който днес неочаквано се потвърждава и който гласи: когато духът е здрав, здраво е и тялото!

Да не паднем все пак като християни в изкушението с лека ръка да обявяваме болните хора за грешни, а тези със силен религиозен дух – за здрави, защото опитът на всекидневния живот постоянно ни опровергава.

По-добре да приемем и християнската, и опитната истина, че всеки човек – и вярващ, и невярващ – е подложен на болести. Да оставим на Бога и само на  много опитен духовник да прецени дали скръбта заради болестта е от Бога и тогава тя произвежда неизменно покаяние за спасение, или болестта е сполетяла човека заради неговите грехове, заради слабия дух и съответно – вяра, а тогава скръбта поради такава болест, пак според апостол Павел, е световна скръб, която докарва смърт (Второ послание до Коринтяни 7:10).

Както ни показват и житията на светиите, имало е такива , които са достигнали до дълбока старост в здраве, без нито една сериозна болест, но и такива, които цял живот са били болнави или дори сериозно болни, и така още веднъж мъдро ни предупреждават да не съдим никого, особено болния човек. На нас остава нелеката задача, когато сме болни, да осмислим своята болест. От опит ни е известно, че всяко наше страдание, независимо дали е предизвикано от  телесна или душевна болест, или има душевна причина, намалява или става по-лесно поносимо, когато открием причината или видим в него „лекарство за душата”, призив към поправяне на характера и напредване по пътя на „Христовото съвършенство”. Няма съмнение, че човек с твърда вяра понася по-търпеливо и смирено всички болести и болки, отколкото човек без вяра, на когото остава да реагира на болестта с гняв и съпротива или с резигнация и отчаяние.

В началото на тази статия цитирахме думите на Парацелз, който смятал, че ако болестите идват от „царството на природата”, лечението произлиза от „царството на духа”. Днес,  благодарение на напредъка на медицината и психологията, знаем, че най-голямата част отболестите ни са наистина наша болест, защото самите ние ги предизвикваме. Психосоматичната медицина вече успя да докаже, че продължителните състояния на тъга, страх или омраза предизвикват определени болести: язва на стомаха или дванадесетопръстника, хронично възпаление на дебелото черво (колит), високо кръвно налягане и инфаркт, белодробна астма, дори рак. Излиза, че природата е много по-малко немилостива към нас, отколкото ние сме немилостиви към самите себе си. Оттук теистично ориентираните психолози в известната Божия заповед “обичай ближния си като себе си” поставят акцента върху втората част на тази заповед.

Ако  се запитаме за ефикасно лечение на нашите болести, то и материалистично ориентираните лекари ще трябва да признаят „царството на духа” като най-успешно в лечението на всички, дори и на най-тежките. Защото, ако душевните (психични) фактори днес са доказани като първопричина за възникването на почти всички болести, как да не търсим и очакваме от нашия дух (Светия Дух) най-ефикасната помощ в лечението?

Вярващите християни винаги са знаели за благотворността на молитвата и поста. Искрената, дълбока и продължителна молитва, винаги съчетана с дела, вече толкова пъти от времето на Господ Иисус Христос до днес е засвидетелствала своята чудотворност, че само онези хора, които никога не са се упражнявали в молитва (и пост), могат да отричат или да се съмняват в реалността на нейното действие.  Болният християнин трябва да се моли на Бога за своето оздравяване, както и да се осланя на молитвите на своя изповедник (духовник). От Божията воля, а съвсем не от нашите „заслуги”, зависи дали молитвите ни ще бъдат чути от Бога и кога ще стане това.

Необходимо е обаче да споменем, че както Бог ни е открил дълбочината и красотата на молитвата, така чрез лекарите (да си спомним за светите лекари – целителите Козма и Дамян, Кир и Йоан, свети Пантелеймон) и лекарствата, които изобилно ни е дарило „царството на природата”, ни е дал и друго помощно средство, което в съчетание с молитвата или поста облекчава и ускорява всяко лечение.

Не е добре, погледнато по християнски, а може да бъде и много вредно за лечението на болния и неговата болест, когато някой вярващ, поради своята необлагородена природа и фанатизъм от всякакъв характер, отхвърля намесата на лекарите и предписаните лекарства, осланяйки се само на молитвите на опитните молитвеници.

Без да отричаме възможността от  чудотворно въздействие на молитвата върху хода на лечението и дори пълното излекуване на най-тежките болести (рак и някои душевни болести), все пак относително малкият брой на изцелените само по пътя на молитвата в днешно време – тъй като  в сравнение със силната вяра по времето на светите Отци, както и в по-късните векове, тази вяра несъмнено е отслабнала и у болните хора, и у онези, които се молят за тях – ни показва, че не е разумно да отхвърляме и онази част от естественото лечение, която също ни е дадена от Бога. Това мое предупреждение (като лекар) се отнася особено за нецелесъобразното лечение на душевноболни свещенослужители в манастирите и извън манастирите, както и лечението на душевноболни вярващи – миряни, в случаите, когато упорито се отхвърля всяко психиатрично лечение с медикаменти. В безброй ситуации, в продължение на много години, тези медикаменти са се прилагали в психиатричната практика във всички страни по света и са показали, че са успешни в спирането на развитието, дори и в излекуването на много видове душевни болести, стари, колкото е стар и човекът. Много от неприятностите с такива болни – които понякога толкова зле буйстват, че представляват истинска опасност за своето обкръжение, и чиято болест не се е подобрила въпреки дългогодишните молитви на добри и опитни духовници – биха могли да се избегнат, ако успоредно с молитвите и поста редовно се даваха и лекарства.

Накрая, да направим заключение: болестите, молитвите и лекарствата съставят единство, което прави човека такъв, какъвто е станал след грехопадението, в самото начало на времето. Тъй като често дори и добрият християнин не е в състояние да прецени дали неговата болест идва от Бога, от самия него и неговите грехове, или от демоните, добре е да си припомним думите на владика Николай Велимирович: „Чрез всяка болест и мъка небесният Лекар лекува човешките души… Болестта е важен фактор в промяната на човешката съдба. Противно на вулгарното мнение, че болестта е абсолютно зло, Църквата от опит знае, че болестта на тялото е лекарство за душата”.

Болестите наистина са наши велики учители, защото чрез тях не само опознаваме по-добре себе си и своите грехове, които са и най-честите причини за нашите болести, а чрез болестите и страданията, предизвикани от тях, ние се очистваме, облагородяваме, ставаме истински скромни и милостиви към страданията на другите хора. Убеден съм, че без болестите хората биха били много по-войнствени и агресивни едни към други.

Болестите се лекуват с помощта на молитва, лекари и лекарства. Няма никаква реална потребност, нито полза, изкуствено да разделяме това единство. Истина е, че всеки християнин, когато се разболее, особено от някоя по-тежка болест,  иска да му бъде лекар някой, който е и вярващ, и добър специалист. Понякога Божията благодат дава и такава възможност на болния християнин. Много по-чест е случаят, когато той  няма възможност да избира лекаря, който да го лекува, понякога и в продължение на много години. Но това не е причина да отхвърля лечението, а още по-малко – да не прибави и молитва към медицинската помощ.

Източник: „Остават само делата на любовта“
Превод: Татяна Филева