За личното начало. В Божието Битие и в човешкото битие

Откровението „Аз съм вечно Съществуващият” (Аз съм Битието) показва, че ипостасното измерение в Божеството има основополагащо значение. Личното начало у Бога не е абстрактно понятие, а същностна реалност, която притежава Своя Природа и жизнена Енергия. Същността не е нито първичният, нито преобладаващият „момент”, който определя Личностите-Ипостаси в техните взаимоотношения. В божественото Битие няма нищо, което да е извън ипостасното начало. В дълбините си тайната на божествените Личности е непостижима. Тяхното самоопределяне във вечността е безначален факт: не е имало момент, в който Отец да не е имал Сина и да не е извеждал Светия Дух. Начало на всичко е Отец, Който в предвечното раждане на Сина Му предава цялата пълнота на Своята Природа, на Своята Същност. Така е и с извеждането на Светия Дух. Оттук и твърдението, че Синът и Светият Дух са напълно равни на Отца.

Въплътилият се Логос на Отца – Христос Човекът – е по-разбираем за нас чрез словото, което има от Отца и което ни е предал (вж. Иоан. 17:8). За земния Му живот научаваме от евангелското благовестие и от духовното предание за Него. Той ни е явил чрез Себе Си „Своя Отец и нашия Отец” (вж. Иоан 20:17). По-бавно идва познанието за Светия Дух като Лице. Той непрестанно оживотворява не само Църквата и нейните чеда, но и целия свят, цялото творение. Той ни изцелява от последиците на падението; Той ни възражда и освещава. Но всичко това Той върши невидимо, като таен и чуден Приятел, който не иска да Му благодарим, за да не ни обремени, понеже знае, че в сегашното ни състояние благородното чувство на благодарност е бреме за нас. Великото блаженство да познаваме Светия Дух идва постепенно, според това доколко в нас по Негово действие се разгръща ипостасното начало. В резултат на това започваме да възприемаме всичко – и божественото Първобитие, и сътвореното битие, по друг начин, присъщ на човека-личност, осъществилия се образ на Онзи, Който ни се е открил с Името „Аз Съм”.

Личността е Този, Който единствен има истински живот. Извън това живо начало нищо не може да съществува: „В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците” (Иоан 1:4). Същностното съдържание на този живот е Любовта: „Бог е любов” (1 Иоан. 4:8). Личното същество получава своeто осъществяване чрез срещата в любов с друга или други личности. Когато изхождаме от чудното Откровение: „Аз съм вечно Съществуващият”, както и от това, че Човекът е създаден „по образ и по подобие”, ние живеем преди всичко като личностни същества. И тъкмо на ипостасното начало в нас предстои живот във вечността. То единствено притежава способността да познава своя Първообраз – Живия Бог. Човекът е нещо повече от микрокосмос. Той е микротеос: макар да е творение, той е получил заповед да стане бог (св. Василий Велики). Ако Творецът се е уподобил на човека във всичко (вж. Евр. 2:17), това означава, че и човекът е създаден така, че да може да се уподоби във всичко на Бога: „Ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан. 3:2).

В пределно достъпното за човешката природа молитвено напрежение, когато Сам Бог се моли в нас, ни се дава боговиждане, което надхвърля всякакъв образ. Тогава човекът-ипостас действително се моли „лице в Лице” с Безначалния. В тази среща с Божията Личност в нас се осъществява онова, което първоначално е било само потенция – личността.

Привлечени от Божия Дух да се молим за целия свят, да участваме в гетсиманската молитва на Господа, ние изведнъж виждаме в самите себе си Божие чудо: в нас изгрява духовно слънце, чието име е „личност” (ипостас). Това е началото на нашето ново битие – вече безсмъртно. Заедно с това ние възприемаме не повърхностно, разсъдъчно, а в недрата на самото си същество, Откровението на Ипостасното Начало в Светата Троица. Пред нас се възправя в Светлина най-великата тайна на Безначалното Битие: Личният, Живият Бог; Един в Три Лица; Бог на любовта, единствено истинният.

На личността, образ на Бога на любовта, са присъщи отношения на любов. Тя не се самоопределя чрез противоположното, чрез противопоставяне на онова, което е „не-Аз”. Любовта е най-вътрешното съдържание и най-дълбокият израз на нейната същност. Обгръщайки с молитвената си любов целия свят, личността постига единството на всичко съществуващо ad intra. В творческия акт на своето ставане тя се стреми и към всеобщо единство ad extra. В любовта е нейното подобие на Бога, Който е любов (вж. 1 Иоан. 4:16).

Господ, Творецът на света, държи всичко съществуващо в Своята длан; и човекът-личност също е център, способен да вмести в себе си не само множествеността на тварната реалност, но дори повече от това: цялата пълнота на богочовешкото битие. Сама по себе си личността е непреходна ценност, по-висша от цялото мироздание. И когато получи свободата на безсмъртието, тя радостно съзерцава своята нова форма на битие.

Човекът, роден от Бога в молитвата, никога не е сам. Личността не познава самотата – тя винаги е в присъствието на Вездесъщия Бог. Преди да достигне пълнота, тя понякога с голямо усилие Го „търпи”, подобно на Мойсей, който „утрая като виждаше Невидимия”^* (Евр. 11:27). А друг път тя се изпълва с тиха и мирна радост, съзнавайки, че се намира в ръцете на Светия Пазител.

В която и пустиня да се намира, човекът-ипостас не усеща самота, защото се моли за целия свят, независимо дали светът страда или тържествува.

Макар и само „донейде” (вж. 1 Кор. 13:9), но все пак и у мене Христос, по молитвите на моя отец, старец Силуан, разкри тайната на личността. Преживях дълги години на отчаяна молитва. Но Господ не се погнуси и милостиво снизхождаше даже до мене. Първо изпитах въздействието на Неговото евангелско слово. Това слово, което изхожда от Отца (вж. Иоан 7:16-17; 17:14; 17:17), пускаше корени в сърцето ми, разкъсвайки неговата закоравяла тъкан. Моят нов живот се зараждаше в болки. Отначало бях сам – все още бях извън Църквата. Тогава все още не знаех нищо, но невидим огън ме изгаряше и душата ми в силна скръб се стремеше към Всемогъщия, за да ме спаси. Някъде в мене се пробуждаше крехка надежда, която победи страха от поемането по болезнения път. Болката, за която се опитвам да говоря, е свята за мене. Странно чудо: тази болка в сърцето на моменти довеждаше духа ми до възторг. Удивлявах се на това как Бог бе сътворил моята природа, способна на страдания, чрез които ми се разкриваха неведоми преди дълбини на молитвата. Имаше моменти, в които, превивайки се от силната болка, аз с тих глас „виках” в изумление: „Слава на Тебе, Премъдри Творче…”. Молитвата ме изтръгваше от тесния като затворническа килия свят и духът ми живееше в свободата на безкрайността на моя Бог. Без тези страдания никога нямаше да разбера за каква любов говори Господ: „Иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо. Но отивам, за да разбере светът, че любя Отца и, както Ми е заповядал Отец, тъй и правя” (Иоан 14:30-31).

Ако любовта, заповядана ни в Евангелието, беше естествена за нас в състоянието на падение, щеше да бъде излишен призивът: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум… възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:37-39). Но когато тази любов докосне сърцето, тогава духът ни в Светлината вижда Бога, и живее чрез Него и в Него. Бог превъзхожда всяка човешка мисъл. Нито едно от нашите абстрактни понятия не е приложимо към Него. Той е Жив. Неговото могъщество е безмерно, Неговата любов е неизповедима. Животът с Бога е неописуемо богатство. Навремето, когато бях живописец, не постигах удовлетворение, тъй като средствата, с които разполагах, не можеха да изобразят красотата, явена в творението. А сега всички мои думи, с които изразявам удивлението си пред Бога, са безкрайно нищожни.

Огромна беда е да си сляп. Няма по-голяма скръб обаче, по-силна болка от това да не познаваш Бога.

Ако „човекът Христос Иисус” (1 Тим. 2:5), доброволно предал Себе Си, за да изкупи всички хора, се е молил на Отца: „Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мат. 26:42), то какво да кажем за себе си ние, малодушните? „Тая чаша” – коя чаша? Какво ли е виждал Той в Своята молитва, за да се изрази по този начин? Ние не можем да достигнем измеренията на Христовото съзнание. Тайната на това съзнание донякъде се открива на вярващите, когато им се даде да се доближат до неописуемите му граници. Нашите отци, хора с изключително мъжество, са се оттегляли в пустинята и в уединение, далеч от света са ридаели, не защото са били лишени от нещо земно, а защото пред тях са се откривали потресаващи бездни, за които не може да се говори на обикновен език. Онзи, който е бил в такива състояния, знае, че тогава той е бил доведен до последните предели, достъпни за човека. И все пак това не е краят: „Още веднъж Аз ще потреса не само земята, но и небето”. Думите „още веднъж” означават, че сътвореното като преходно, ще се измени, така че да пребъдва непоклатимо, вече обожествено (вж. Евр. 12:26-27). Когато размишляваме за това ново изпитание на всичко тварно и изменчиво, ние изобщо не можем да бъдем уверени докрай за самите себе си. Съзнанието за нашата тварна крехкост никога не ни напуска, освен в изключителните мигове, когато върху нас слиза Светлината и ние предвкусваме Царството на светия наш Отец (вж. Мат. 16:28).

В основата на нашия подвиг е стремежът да придобием любовта, заповядана от Христос. Когато Духът на Христовата любов влезе в нас, душата жадува спасението на всички хора. Тогава обаче тя с ужас установява, че далеч не всички желаят онова, което просим за тях в своите молитви. Нещо повече, ние срещаме в тях отказ, и дори вражда. И как може да бъде спасен човек, в плен на такова изкривяване? Живеем в епоха, когато, поради събитията на нашия век, трагедията на човешкото падение е очевидна. Мисълта ми сега отново се връща към самия мене, и какво виждам? Повече от половин век аз се молех до дълбок плач, а понякога и до отчаяно безумие за мир в целия свят и за спасението, ако е възможно, на всички хора. Но ето, че и днес, когато вече съм стар, злото продължава да стои пред мене и силата му непрестанно нараства. Краят на земната история на човечеството е „научно” мислим, а утре навярно вече и технически осъществим. Дълбоко ирационалният характер на събитията в наши дни предизвиква в нас пълно недоумение. Ние търсим знание в Словото Божие и сред многото намираме следното: „А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом… ще бъде по земята тъга у народите от недоумение… човеците ще примират от страх и от очакване на онова, което има да връхлети върху вселената, понеже и силите небесни ще се разклатят… А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лук. 21:9, 25, 26, 28). И още, и отново: „ще потреса не само земята, но и небето” (Евр. 12; 26:2). Така Господ във всичко ни призовава към грандиозна битка, за да придобием непоклатимото Царство. Ясно е, че такова Евангелие не е дошло при нас от човек; и по своите измерения то също не е според човешките сили (вж. Гал. 1:11-12).

Какво да правим тогава, щом е така? Да се отчаем и да отпаднем от „вечното Евангелие” (Откр. 14:6)? И ако отпаднем, какво друго в цялото мироздание ще ни донесе удовлетворение? Истината е, че няма нищо, което може да ни раздели от Христос, колкото и тежък да е нашият подвиг (вж. Рим. 8:35-39). Той ни е отворил очите за безкрайното и вече не е възможно отново да ги затворим и да предпочетем младенческата слепота: „Дерзайте, Аз победих света”, е казал Господ (Иоан 16:33; вж. 1 Кор. 13:11).

Ето ние сме изправени пред Живия Абсолют. Именно това и само това търсим ние.

На този свят живият опит за личността рядко се дава на хората. Той идва чрез христоподобна молитва за целия свят като за самия себе си в изпълнение на заповедта: „Възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:39). Навлизайки по действието на Светия Дух в такава молитва, човек живее битийно тайната на Триединството. В тази молитва ние живеем и единосъщието на човешкия род. В нея ни се открива онтологичният смисъл на „втората заповед”: целият Адам става един Човек – Човечество.

Всичко, което е по-низше от това, е по-малко и от евангелската заповед. С основание бихме могли да кажем, че реалността, скрита в Христовите заповеди, остава неосъществена докрай в историята на християнство. По своето битийно достойнство християнството неизразимо превъзхожда разбиранията на хората, непожелали, поради леност, да придобият святото богопознание, което е и вечният живот (вж. Иоан 17:3).

Хората търсят истината. Мнозина от тях дори обичат Христос. Твърде често обаче те се опитват да сведат Евангелието до равнището на морална доктрина. Те забравят наставлението на Христос за това, че само оня, който спазва словото Му, проумява откъде идва то – от човек или от небесния Отец (вж. Иоан 7:17). За да се проникнем наистина от боготворящата сила на евангелското благовестие, трябва да се потрудим много повече, отколкото за придобиването на житейско-практически или научни знания. Нито четенето на книги, нито осведомеността по история на християнството и другите религии, нито изучаването на различните богословски системи не води до желаната цел – спасението чрез познаването на „единия истински Бог и пратения от Него Иисус Христос” (Иоан 17:3). Вековният опит на академичното богословие убедително е показал, че е възможно човек да постигне широка ерудиция в богословската наука при липса на жива вяра, т.е. при действително пълно непознаване на Бога. В такива случаи богословието се превръща в интелектуална професия, подобна на правото, което е различно във всяка страна, както е различно и богословието в множеството разделени изповедания.

В състоянията на най-висша възприемчивост на нас ни се даваше знание за Битие от особен порядък: то няма никаква външна причина, няма нито начало, нито край. Ние не можем със собствени усилия да разкрием достоверно дълбините на това Битие, но на нас ни е присъщо да се стремим към Него. Така на въпроса си „Що е Битие?” получихме отговора: „Аз съм Битието”. Не „какво”, а „кой”. И Този Някой влиза в общение с нас, в живо, съзнавано от нас общуване.

Това Личностно Битие, което е необусловено от никого и от нищо и Само полага Себе Си във всичко, е Виновникът за нашата поява на света. От Откровението, че това Битие е личностно, очевидно следва и че познанието за Него или по-точно – на Него, е възможно само при лично общение на Битието с нас като с личности. В тези мигове на битийно общение Сам Бог ни дава познание за Себе Си, явявайки ни се вътре в нас със Своите действия.

Не е излишно да повторим отново: нашето познание на безначалния Абсолют, открил ни се като Личностно Битие, има персонален, битиен, а не абстрактен характер. Ще се опитаме да изразим това с друга терминология. В хода на обичайното мислене за познанието се разграничават две страни – познаващ субект и познаван обект. Според нашето разбиране за познаването на Бога обаче процесът на обективиране на познаваното е отстранен, тъй като Бог винаги се познава „във връзката на любовта”, в състоянието на чиста молитва. Светият Дух въвежда нашата сътворена личност в сферата на не-сътвореното божествено Битие по такъв начин, че ние възприемаме Бога вътре в себе си като наш собствен живот.

В това е и коренната разлика между научното и духовното познание. Духовното познание е съвместно съществуване, спойка в самото битие: познанието е „съ-битие”.

Чистата молитва е най-верният път към познаването на Бога. Молещият се се „оголва” от външните си знания и завладелите го образи, за да се преклони пред Онзи, Който е в началото на всичко, и така да приеме живота, изхождащ от Него. Той без думи, с „неизказани въздишки” (Рим. 8:26), умолява все още неведомия Бог да го спаси, а това всъщност означава Бог да приеме духа му да пребивава вечно с Него. Молението на такъв човек става част от хилядолетните стенания на цялото творение, виковете му се вливат във всеобщия хор на вселената, която зове за спасение. Да се опише тази молитва е невъзможно, тя не може да се въплъти в нашите думи. А страданието, което я поражда, е по-тежко и от самите въздишки.

Гладът за познание в пределите на земното ни съществуване е неутолим. Неясният отначало смисъл на тази молитва в един, известен само на Бога, миг се превръща в радостно осъзнаване на Неговия призив: Сам Той със Своята сила ни привлича, за да възхождаме към Него. Това чудно възхождане, при цялото страдание-напрежение на нашето същество, ние възприемаме като блажено изобилие на Новия Живот, който се излива върху нас. Едва когато духът ни цял се превърне в молитва, той става способен да усети дъха на Божията Вечност. Човек се ражда за „непоклатимото Царство” във великите мъки на покаянието. И от това събитие „такава радост бива сред Ангелите Божии” на небесата (вж. Лук. 15:10).

Името на Бога е: Аз съм вечно Съществуващият. За човека, образ на Всевишния, „аз” е най-скъпа дума: тя изразява личното начало в нас. Извън това начало всичко става безсмислено, не-съществуващо, защото Вечносъществуващият непременно е „Аз”. Нека всеки един от нас да пази своето достойнство на личност – в него, и само в него, е богатството и красотата на нашето битие. В условията на днешното историческо време борбата за осъществяването на висшата идея на нашия Творец и Бог за човека съвсем не е лека. Господ ни е дарил светлината на откровението за Личността, но ние сме родени и сме оставени да живеем сред огромна маса индивиди, на които са присъщи егоцентризъм и себелюбие. А на личността е дадено да обеме цялото творение в пламъка на Христовата любов. От една страна, ние сме свързани с този свят, такъв, какъвто е след падението, от друга, сме принудени да се борим за нашата свобода в Бога. Днешната цивилизация е индивидуалистична по своята същност. У хората се формира индивидуализъм във всичките му страстни прояви. Особено силно е неговото влияние в областта на изкуството – там се възхваляват гениите, създателите (първопричината) на различните стилове. С други думи, цени се оригиналността, индивидуалността на художника. По този принцип се изгражда и социалната общност. Но сборът от индивиди всъщност е състояние на падение, проникнато от безизходен трагизъм. Култът, породен от падението, води до отчуждаване от Бога: човекът се принизява вследствие на помрачаването на Божия образ в него. Противоположното на това е съборът от личности – той е „солта на земята и светлина за света”. Той се осъществява в Христовата Църква и най-вече в литургичното свещенодействие, защото тъкмо там се разкрива истинският образ на Светата Троица. Цялото съдържание на божествената Литургия призовава свещенослужителя да принася на Бога служение, което е присъщо на личността – служение в духа на гетсиманската молитва на Христос.

Превод: Мила Игнатова