Евангелието за богатия риболов

(Лук. 5:1-11)

Бог е подател на всички добри дарове. И всеки Божи дар е съвършен – и то толкова съвършен, че предизвиква почуда у хората. А и чудото не е нищо друго, освен дар Божи, на който хората се чудят. А хората се чудят на Божиите дарове поради съвършенството на тези дарове. Ако хората бяха в състояние на райска чистота и безгрешност, те не биха чакали Бог да възкресява мъртви или да умножава хлябове, или да изпълва мрежите с риби, за да кажат: това е чудо! – а за всяко творение, създадено от Бога, и за всеки час и дъх от своя живот биха казвали: това е чудо! Но тъй като грехът е станал навик за хората, то чрез греха и всички безбройни Божии чудеса в света са станали за човека най-обикновен навик. За да не затъпее човек съвсем от своите навици, да не се забрави и да не оскотее, Бог по Своето милосърдие към болното човечество добавя още чудеса към Своите безбройни чудеса. Само за да пробуди човека и да го отрезви от мрачните душепагубни навици да гледа на чудесата като на нечудеса.

С всяко Свое чудо Бог иска, първо, да напомни на хората, че Той непрестанно бди над света, управлявайки го по Своята всемогъща воля и мъдрост, и второ, че без Него хората не могат да извършат никакво добро.

Нито един труд няма успех без Божията помощ. Нито един посев не принася жътва без Божието благословение. Цялата човешка мъдрост, насочена срещу Божия закон, сама по себе си не е в състояние да принесе добро дори и колкото пшенично зърно. Ако ли пък за известно време изглежда, че принася добро, то ясно е, че не тя принася добро, а това става по Божията милост, която за известно време не се отдалечава и от най-отявлените Божии противници. Защото Бог е човеколюбив и не отмъщава веднага, а дълго търпи и чака нашето покаяние. И защото Той иска всички хора да се спасят и да достигнат до познание на Истината.

Увлечен от навика на този свят, човек понякога си мисли, че може да направи нещо добро без Бога, и дори въпреки Бога и Божия закон. На някой фантазьор понякога му се струва, че може сам от себе си да стане добър, или богат, или мъдър, или славен. Но тази фантазия или много бързо води до разочарования, или го умъдрява и го връща отрезвен при Бога, или пък го отнася в мътния водовъртеж на света, докато напълно не изгуби човешко достойнство и не се предаде като сянка в ръцете на невидимите сили. А този, който гледа на този свят като на трептящо Божие чудо и на себе си – като на чудо сред чудото, непрестанно изпитва пътищата на Промисъла по криволиците на този безкраен и удивителен низ от чудеса. Само такъв човек може да говори така, както е говорил апостол Павел: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте“ (1 Кор. 3:6-7). Подобна мисъл изразява и пословицата, съществуваща у много народи: „Човек предполага, Господ разполага.“. Човек предлага своите планове, а Бог ги приема или отхвърля. Човек предлага мисли, думи и трудове, а Бог ги приема или не ги приема. Какво приема Бог? Онова, което е Негово, онова, което е от Него. Всичко, което не е Негово, което не е от Него и което не прилича на Него, Бог отхвърля. Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й (Пс. 126:1). Ако строителите строят в името на Бога, ще построят дворец, дори ако ръцете им се слаби и средствата за строежа оскъдни. А ако строителите строят в свое име и против Бога, тяхното дело ще се срине, както се сринала вавилонската кула.

В историята се е сринала не само Вавилонската кула, но и много такива кули, които отделни завоеватели са строили с желанието да съберат всички народи под един покрив – под своя покрив, и под една ръка – под своята ръка. Сринали са се на прах и безброй кули на богатството, славата и величието, които отделни хора са градили с желанието да завладеят Божиите творения или Божиите хора, и да бъдат като малки богове. Но не се е сринало онова, което са градили апостолите, светиите и останалите Божии угодници. Многобройни човешки царства, създадени от човешката суета, са се разпаднали и са изчезнали като сянка, а апостолската Църква и до ден-днешен стои и ще стои изправена и на гробовете на много днешни царства. Дворците на римските кесари, които са воювали срещу Църквата, лежат в прахта, а пещерите и подземните християнски катакомби стоят и до ден-днешен. Стотици царе и крале са властвали над Сирия, Палестина и Египет: от техните мраморни дворци се пазят само отделни отломки по музеите, а манастирите и лаврите, които Божиите молитвеници и постници са строили по същото време, и то по клисури и пясъчни пустини, стоят и днес, и от тях непрестанно, в продължение на петнадесет или седемнадесет столетия, се възнасят молитви към Бога и ухание на тамян. Няма сила, която може да разруши Божието дело. Докато дворците и градовете безбожно се рушат, то Божията колиба стои цяла. Това, което Божият пръст крепи, стои по-сигурно от онова, което целият свят крепи с плещите си. Никоя плът да се не похвали пред Бога (1 Кор. 1:29)! Защото всички тела са като трева, която чака да се отброят дните й, за да се превърне в прах. Всемогъщият Господ нека ни запази и от помисъла, че можем да постигнем някакво добро и без Неговата помощ и Неговото благословение! Нека и днешното Евангелие ни послужи като предупреждение за това такъв суетен помисъл никога да не се заражда в нашата душа. Защото днешното Евангелие говори именно за това, че всички човешки трудове са напразни, ако Бог не помогне. Докато Христовите апостоли ловили риба като човеци, не уловили нищо, а когато Христос заповядал още веднъж да хвърлят мрежата в морето, се хванала толкова риба, че мрежите се съдрали. Но ето какво гласи целият разказ:

В онова време Иисус стоеше при Генисаретското езеро, и видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. Това бил случай, в който голямо множество народ се е стекло да слуша Божието слово от Христовите уста. За да Го видят и чуят всички, Той не е могъл да избере по-добро място за това от едно рибарско корабче. А тук, на брега, стояли две, и рибарите били заети с прането на мрежите си. Тези корабчета не са нищо друго, освен обикновени рибарски лодки с платна, каквито и днес се използват на Генисаретското езеро. Корабчето, в което Господ влязъл, принадлежало на рибаря Симон, по-късно апостол Петър. И така, Господ помолил Симон да се отдалечи малко с кораба от края, и когато Симон направил това, Той седнал и започнал да поучава народа.

А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Влизайки в лодката, Господ предварително имал предвид няколко добри цели, които искал да постигне. Първо, от кораба по-лесно би поучавал народа и би му принесъл полза, нахранвайки душата му със Своето сладко учение. Второ, знаейки, че рибарите са притеснени и тъжни поради това, че тази нощ не са уловили нищо, Той искал да ги утеши с богат улов на риба и така да удовлетвори техните телесни и други външни потребности. Защото Бог се грижи за нашето тяло така, както и за душата ни. Той е, Който дава храна на всяка плът, защото е вечна милостта Му (Пс. 136:25). Трето, Господ е искал на нахрани душата на Своите избраници с вярата в Себе Си, в Своето всемогъщество и всемилост. И накрая, което е най-важното, Господ е искал нагледно да покаже на Своите ученици, а чрез тях и на всички нас, че с Него и чрез Него всичко е възможно за вярващите, както и това, че всички човешки трудове и усилия без Него са напразни, както са били празни мрежите на рибарите, които цяла нощ ловили и не хванали нищо. И така, след като Господ е постигнал една цел, поучавайки народа, Той се насочва към следващата. Затова заповядва на Симон да се отправи навътре и отново да хвърлят мрежите.

Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Симон още не знае кой е Христос; той Го нарича само Учител и Му отдава почит, както правели и много други. Но той все още е далече от вярата в Христос като Син Божи и Господ. Първо Му се оплаква как през цялата нощ са се трудили и нищо не са уловили. Но от почит към Христос, като към добър и мъдър Учител, се съгласява да Го послуша и отново хвърля мрежата. Бог никога не възнаграждава човешкия труд така, както награждава послушното сърце. Сърдечната послушност на Петър се оказала толкова голяма, че той веднага последвал Христовите думи, въпреки че, без съмнение, бил много уморен, недоспал, мокър и в лошо настроение след напразния всенощен труд. Затова неговата послушност бързо била възнаградена от милостта на Христос и послушността на рибите. Защото Този, Който е сътворил рибите, със Своя Дух им заповядал да се съберат и да напълнят мрежите. Рибите са безгласни и Господ не им заповядва на глас да влязат в мрежата, както заповядал с гласа Си на бурния вятър да престане и на бурното море да утихне. Не с глас и думи, а по силата Господня рибите отишли на мястото, което им било определено. Събирайки толкова риба, Господ богато възнаградил всенощния труд на рибарите, умирил тяхното безпокойство и задоволил външните им потребности. Така Той постигнал и втората Си цел за този ден. Като видял такова количество риба, каквото никога през живота си не бил виждал, Симон и още някой, който бил в кораба, дали знак на своите другари да дойдат при тях със своя кораб. И не само корабът на Симон се напълнил, но и този на Яков и Йоан, приятели на Симон, и то така, че от големия товар корабите едва не потънали. И вероятно биха потънали, ако Господ не е бил наблизо.

Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Иоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. Уплашен от невижданата досега гледка, Симон пада на колене пред Христос. Той не се усъмнил нито за миг, че такъв улов трябва да се припише на Христовото присъствие в кораба, а не на неговия (на Симон) труд. Това събитие така разтърсило душата на Симон, че Той вече не нарича Христос Учител, а Господ. Защото и хората могат да бъдат учители, но Господ е един. Като чува как Христос от кораба край брега говори на народа думи на мъдро учение, Симон Го нарича Господ. Виждате ли как делото е по-важно от думите? И ние, когато говорим най-сладки думи, другите ще ни нарекат учени хора, но само ако покажем на дело онова, което говорим, ще ни нарекат Божии хора. Вероятно и Симон, слушайки Христовите думи, мислел в сърцето си: колко хубаво и мъдро говори! Прозирайки това, Проникващият във всички сърца и неща извел Симон на дълбокото, за да му покаже, че Той и върши онова, което говори.

Но вслушайте се какво казва Симон на Господа. Вместо да изяви своята благодарност за толкова голям дар и своето удивление от това чудо, той казва: иди си от мене! Не са ли молели и хората от Гадара Христос да си отиде от тях, когато Той изцелил бесноватия? Да, но не по същите подбуди като Петър. Гадаринците гонели Христос от себе си поради користолюбие, защото им било жал за свинете, които бесовете издавили, когато Господ ги изгонил от човека. Между другото Петър казва: защото съм грешен човек. Поради чувството за своята греховност и недостойнство той моли Господа да си отиде от него. Това чувство за своята собствена греховност в присъствието на Бога е скъпоценният камък на душата. Господ цени това повече, отколкото всички формални песнопения на удивление и благодарност. Защото ако човек пее на Бога много песнопения на удивление и благодарност, а не чувства своята греховност, нищо не му е от полза. Това чувство за греховност води до покаяние, покаяние пред Христос, а Христос води до възраждане. Чувството за своята греховност е начало на пътя на спасението. Когато някой дълго се лута по кръстопътищата, тогава му остава само да върви по този път и вече да не се отклонява от него нито наляво, нито надясно. С какво помогнала молитвата на онзи фарисей, който мислел, че благодари на Бога и Го хвали, хвалейки себе си в църквата? Не той бил оправдан пред Бога, а онзи митар, който се биел в гърдите, викайки към Бога: Боже, бъди милостив към мене, грешника! (Лук. 18:13). Но ето, това е началото на школуването на Петър във вярата в Христос. Ще дойде време, когато той ще говори на Господа по съвсем друг начин. Ще дойде време, когато много от Христовите последователи ще си отидат от Христос, и когато Петър ще каже на Господа:

Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот (Йоан. 6:66-68). А сега, в началото, уплашен от Господнята сила, той Му казва: иди си от мене!

Но не само Петър бил обзет от страх, но и неговите другари Яков и Йоан, Зеведеевите синове, както и всички останали, които били с тях. И така, всички те започнали със страх от Господа и завършили с любов към Господа. Както е и писано: Начало на мъдростта е страхът Господен (Притч. 1:7).

На страха, колениченето и вика на Петър благият и всепроницателен Господ отговаря:

Не бой се; отсега ще ловиш човеци. Тоест: този свят е морето на страстите, Моята Църква е корабът, а Моето Евангелие е мрежата, с която ще ловиш човеци. Без Мене няма да можеш да извършиш нищо, както и миналата нощ, когато не можа да уловиш нищо, но с Мене винаги ще имаш такъв улов, че корабът ще бъде препълнен. Само винаги Ми бъди послушен, както беше днес, и няма да се уплашиш от никакви дълбочини, и никога няма да върнеш от риболов празен.

И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Иисус. Оставят корабите, за да прави друг каквото иска с тях. Освен това Петър оставя къщата и жена си, а Яков и Йоан къщата и баща си. И тръгнаха след Него. За какво има да се грижат? Не са ли се грижили и трудили една цяла нощ, и при това напразно? Онзи, Който може без труд да сътвори всичко, ще може да изхрани и тях, и техните сродници. Онзи, Който облича полската трева в по-хубава дреха, отколкото е можел да облече цар Соломон, ще се грижи и за тяхното облекло. Храната и облеклото са най-малкото нещо. Впрочем Господ ги призовава към онова, което е най-голямо, към Царството Божие. И след като Той може да им даде онова, което е най-голямо, как няма да ги снабди с най-малкото? Същият апостол Петър по-късно пише: Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (1 Петр. 5:7). И накрая, когато Го слушат глухите и неми риби във водата, как тези хора, като словесни създания, да не Го послушат?

Но целият този разказ има и един скрит, вътрешен смисъл. Корабът означава тялото, мрежите, които се съдират, означава старият дух в човека, морската дълбина означава дълбочината на човешката душа. Когато живият Господ се всели в някой послушен човек, тогава човекът се откачва от бреговете на този материален свят, отдалечава се от плитчините на чувственото и се приближава към духовните дълбини. В тези дълбини Господ му открива неизброимото богатство на Своите дарове, които усилено е преследвал сам, със свои трудове, през цялата нощ на своя живот. Но тези дарове са толкова огромни, че старият дух не може да ги задържи и се раздира от тях. Затова Господ е казал, че ново вино не се налива в стари мяхове. Гледайки неизказаното богатство на Божиите дарове, послушният човек се изпълва със страх и ужас, както от Божието всемогъщество, така и от своите грехове. И тогава би пожелал да се крие от Бога, за да си отиде Бог от него, а той да се върне към своя стар дух и стар живот. Защото, когато на човек му се открие Божията светлина и блясък, в същия миг му се открива и неговата собствена греховност, недостойнство и продължителна отдалеченост от Бога. Но този, когото Бог е извел в духовните дълбочини, Той не оставя, нито обръща внимание на неговите вопли на болен: иди си от мене! – но го окуражава и утешава с думите: не бой се! По-нататък, когато Бог обдари послушния човек със Своето неизказано божествено богатство, Той не иска това богатство да остане само при него, като таланта, заровен в земята от лукавия раб, но Бог иска послушният човек да сподели този свой дар с другите. Затова и Петър извиква още един кораб, за да побере цялата уловена риба, и споделя улова със своите другари Яков и Йоан и с останалите, които били с него. Но и Яков, и Йоан, и всички останали се трудят около извличането на мрежата, побирането на рибите в кораба и гребането към брега. Така и всеки послушен човек, който получава Божия дар чрез друг човек, трябва да знае, че този дар иде от Бога, а не от човек; и трябва веднага, без да отлага, да започне да се труди около опазването, умножаването и по-нататъшното споделяне на този дар. Това, че послушните рибари извличат кораба на брега, оставят кораба и всичко и тръгват след Христос, означава, че обдареният от Бога човек в духовните дълбини оставя своето тяло със страстите и дотогавашните греховни връзки. Оставя всичко, тоест оставя не само тялото и телесните връзки, но и стария дух, и неговите стари връзки, и тръгва след Този, Който облича всеки призован в новата дреха на спасението и Който непрестанно призовава послушните в дълбоките духовни води. Това, че Господ нарича Петър ловец на човеци, означава, че апостолите, епископите, свещениците и всички християни изобщо, които са получили дарове от Бога, от любов и по дълг се трудят с помощта на тези дарове да уловят, тоест да спасят колкото се може повече хора. Всеки според своя дар: който е получил повече, трябва и да покаже по-голям улов, а който е получил по-малко, по-малко ще бъде длъжен и да покаже, както ясно учи Господ чрез притчата за талантите. Рабът, който е получил пет таланта, е показал десет, а рабът, който е получил два таланта, е показал четири. Само никой да не възгордява с Божия дар като със свой и да не го скрива от хората, да не го заравя в гроба на своето тяло, защото такъв ще осъди самия себе си на огнената геена, където ще бъде плач и скърцане със зъби.

И така, тази евангелска притча е изпълнена с поучения точно за нашето време и нашето поколение, както рибарските мрежи са били препълнени с благословена риба. О, ако хората от нашето време бяха възприели от това Евангелие поне поучението за послушност към Бога! Чрез послушността всички останали поучения биха се изпълнили от самосебе си. И всички блага, които човешкото сърце може да пожелае, биха били уловени чрез златната мрежа на евангелската послушност. Пред нас са два примера на послушност: послушността на рибите и послушността на апостолите. Не се знае коя от тях е по-трогателна. Рибите следват заповедта на Господа и безотказно полагат живота си пред Неговите нозе. Господ ги е сътворил и заради телесните потребности на човека. Но ето как рибите могат да задоволят и една духовна потребност на хората! На отдалечилите се от Бога, бунтовни и непослушни хора те послужили за пример на послушност към Създателя. Наистина, тези риби не са могли да се прославят повече, дори и хиляда години да бяха оставени да живеят и да плуват в Генисаретското езеро! Те са изкупили своя живот с голямата чест да послужат на плана на Господ Изкупител като пример и като укор за непослушните хора. Очевидна е и неизказаната милост на Господа в този случай. Господ си служи с всички Свои творения, за да върне човека от пътя на погибелта, да го пробуди, да го отрезви и издигне до неговото първоначално достойнство. Но трогателен е и примерът на послушността на апостолите. Простите хора обикновено са по-свързани със своя дом и своите сродници, отколкото образованите. Защото последните имат много и разнообразни връзки по света, и ако оставят една връзка, имат достатъчно други. Но тези прости рибари оставят всичко, късат своите малобройни, но много силни връзки със света, дома и роднините си – и със самите себе си – и следват Господа в големите и богати духовни дълбини. Времето е показало, че Господ божествено е възнаградил тяхната послушност. Те са станали стълбове на Божията Църква на земята и велики светила в Небесното Царството. И така, да побързаме и всички ние да се възползваме от техния пример на послушност. Нощта на нашия земен живот бързо преминава, и всички наши трудове през тази нощ остават напразни, и нашите мрежи – празни, а нашите сърца – пълни със зли разположения, а нашите души и ум – гладни без Божията помощ. А благият Господ стои при корабчето на всеки от нас и моли. Той, Всевишният Творец и Вседържител – моли всеки от нас да Го пуснем в своето корабче и с Него без страх да се оттласнем от плитчините и тинята на живота към големите дълбочини на духовното море, където Той ще напълни нашите корабчета с всяко желано изобилие! И така, да Го послушаме, докато Той моли, защото, когато се съмне, ние вече няма да Го видим като Молител, а като Съдия. Да не отхвърляме Неговата молба да влезе в нашето сърце и душа, както и Петър не Го отхвърлил; защото Той желае да влезе не заради Себе Си, а заради нас. Знайте, че за Пречистия не е лесно да влезе под нечист покрив. Знайте, че това, което Той прави, е жертва. Но Той прави тази жертва от любов към нас. Той не ни моли да влезе, за да вземе нещо, а за да даде. Той моли само да Му позволим да ни послужи и да се жертва – именно да се жертва! – за нас. Да послушаме, братя мои, гласа на Молителя, преди да сме чули гласа на Съдията.

На нашия Господ и Спасител Иисус Христос да бъде слава и хвала, заедно с Отца и Светия Дух – Единосъщната и Неразделна Троица, сега и винаги, и през цялото време и цялата вечност. Амин. I www.svetosavlje.org

Превод: Татяна Филева