Напусна ни поетът Ивайло Иванов

На 30 май внезапно почина Ивайло Иванов – поет, публицист, литературен критик. Ивайло беше един от авторите в списание „Свет“. Негови статии са публикувани и в Православие.БГ.

Роден е през 1972 г. в гр. Троян. Средно образование завършва в родния си град, а висше – Българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум”, като вътрешен рецензент в издателство „ПАН – В. Т.” и като разпространител на печатни произведения. Автор е на книгите: „Хензел и Гретел” (поема, 1994), „Искри от воденичните ми камъни” (сатира, 1996), „Очи на дете” (ранни стихове, 2004), „Филологически поеми” (2005), „Пастирът на мухи” (2007), „Песен за бащите на прехода” (2010), „Брачни песни” (2013), „Светогорски пътеписи” (2013) и „Нов сън за щастие” (2015). От началото на 90-е години на миналия век сътрудничи на централния и местния печат със свои стихове, сатира, критика и есеистика. Печелил е награди от различни национални и регионални конкурси. Негови стихове са превеждани на немски, руски, унгарски и литовски език. (plovdiv-online.com)

За неговата поезия Антоанета Алипиева пише:

Ивайло Иванов е „преотстъпил“ живота на другите, за себе си е оставил само ехото му, изтънените сюжети на реалността, укрил се е в черупката на исканата самота, в мълчаливата позиция на театрален зрител… Камерна позиция на наблюдаващ самотник, на когото са чужди фанфари, злоби или ритуали. Тъжното екзистенциално смирение бележи и сатиричните, и чисто лиричните творби на автора. Почти девствената дистанцираност от реалността е довела до светлата минорност, внушаваща перманентното усещане за едно вечно сбогуване с нещата, с близките, с живеенето, а това е продиктувало самотата на чувстването и мисленето. (liternet.bg)

Бог да го прости!

***

Няколко стихотворения от Ивайло Иванов

***
Тревици-игленици и очи
на тичинки, подминати и ничии.
Как шепота им плах да различиш,
когато се боиш да коленичиш?…

Присвива стави гълъбът – замах! –
в крилете лумва сила първобитна.
И аз, люлян сред полъха от тях,
смаля ли се – тогава чак политвам.

***
Духа си осъзнава битието
в едни такива мигове честити…
Подухна лъх. Две вишневи цветчета
отрони като люспи от очите ми.

И грейна мигом цялата природа
в таворската позлата на денят.
И гледах как на вишната под свода
пчели и бели ангели летят.

***
Минути само взорът ни щастлив е
и мислите-разколници го грабват.
А този свят недрата си разкрива,
едва когато ти му се зарадваш.

Тогаз избухва тишината, скрита
под всеки дремещ лист, венче и чашка.
И да разбираш пеперудите, които
летейки над земята – ръкопляскат!…

***
Срамува се пред теб речта ми гола
и аз не знам с какво да те сравня,
тъй беззащитно пухче от топола,
заплувало под лунна светлина.

Ти ще полегнеш във земята, зная,
ще бликнеш в стъбълце с изящен клас.
Не тъй ли, ако бяхме още в Рая,
и ние щяхме да зачеваме без страст?…

***
Дърветата притварят листа като клепачи
и аз вървя напреко през тревите мокри,
и вдъхвам – озарен – на глътки здрача,
и моля се да не настъпя охлюв.

Зад брястовете – къща – аз към нея
вървя, но през витража им не може да се види
дали дотляващият залез там се червенее,
или това са грохналите керемиди.

***
Благочестива селска тишина!…
Замрели под крилце са всички трели.
И вишните напомнят, до една,
на църквици с кубета побелели.

Към притвора им щом пристъпиш бос,
там горе, през разтгрога, все ще мернеш
как в черно расо някой дребен кос
проточва свойта тъничка вечерня.

***
Разсъмване, приличаш на ранено
сърце от обич!… Неми небеса
разпукват се и слънчеви Вселени
потичат към недрата на леса

През утринните борове текат
реки от светлина. И аз не зная
щом тя е тъй ефирна в тоя кът,
каква ли ще е – в оня век – сред Рая?…

***
През дим копринен утрото сънува
една къпина, в светлина облята,
и аз със длан потрепваща събувам
обувките, защото мястото е свято.

Пламтят върхари! Сънената влата
възнася дим на малки крехки стълбове.
И слънчевити ивици полягат
върху мъха като червени стълби,

които после бавно се завъртат,
обагрят голи стволи – и в леса
възправят се безброй червени стълби,
допрени във самите небеса.

Додето в други храст лъчите остри
възпламенят стаената слана
подобно сребърен обков край образа
на другата, нетварна Светлина.