Юродивите заради Христа

Присмех над света

В живота на Църквата има един исторически пример, който илюстрира най-висшия и необичаен начин на послушание към евангелската проповед относно отхвърлянето и преобразяването на индивидуалния морал.

Това е примерът на светите юродиви заради Христа. В живота и поведението на тези светци Църквата е видяла израз на особено дарование на Светия Дух – една от най-тънките форми на пророческа проповед.

Юродивите обикновено са монаси, които отиват в “света”, в градовете и в “християнското” общество и вършат странни и безсмислени действия – действия на луди. В същото време тези действия винаги имат един по-дълбок смисъл: те всякога целят да разкрият същността и истината скрити зад интригите на този свят. Юродивият отива във вертепи и бордеи и дружи с лоши другари. Той живее на улицата като скитник наред със съмнителни личности като проститутки и гамени. Дава си вид сякаш живее като тях, докато в действителност им разкрива истината на спасението по достъпен начин и съобразно духовното им ниво посредством странни шеги, чудатости и нелепици.

Юродивият порицава грешниците и често върши чудеса, за да ги предпази от по-нататъшно падение. Обикновено има дар на прозорливост и може да прониква в скритите човешки дълбини; той публично осмива тайните им прегрешения, но така че само осмиваният да схване укора. Самият юродив се прави на голям грешник: предизвикателно нарушава пред хората църковния пост, докато всъщност е най-строг аскет. Дава вид, че е редовен посетител на публичните домове, но когато отиде там наставлява проститутките и им дава пари, за да ги спаси от порока. Нощем се завръща в обществото на светиите, в уединението на молитвата и съзерцанието на Божието лице; на сутринта пак надява маската на безумието, “присмивайки се над суетния и покварен свят”. И това е наистина присмех над света: най-висшата форма на аскеза, решително себеотречение, съвършено отхвърляне на светските норми на поведение и пълен отказ от собственото “аз”.

Юродивият идва, за да припомни, че евангелската проповед е “безумие” и че спасението и светостта не могат да се съвместят със задоволството, произтичащо от обществения респект и публично признание. Юродивите се появяват в периоди на секуларизация на християнското общество, тогава когато християнската идентичност става зависима от конвенционалните критерии и понятия на един свят, измерващ истинския живот и добродетел на човека с мерилото на общественото благоприличие и морал.

Юродивият е съсъд на благодатта, той е в непосредствен допир с Царството Божие и се е нагърбил със задачата проникновено да разкрие контраста между “този век” и века на Царството, основната разлика в нормите и правилата. Той отказва всякакво публично признание на своите добродетели и благочестие и стига до крайност в отхвърлянето на почестите и похвалите от хората. Знае, че личната добродетел разделя човека от Бога, защото води до самодоволство, а също отдалечава човека от неговите ближни, тъй като те не биха посмели да покажат пред него своите нужди и слабости.

Юродивият не се стреми към аскетичен живот в спокойната духовна атмосфера на някой манастир, но е сам и то в света. Вкопчил се е в схватка със света и дявола, носейки кръста на Църквата, кръста на онези, които са отрудени и обременени. Това е друга форма на разкриване на “трагедията”: доброволно си надява маската на безумието, за да покаже истината на личността, фалша зад лъскавите маски на конвенционалния морал, който унищожава личната индивидуалност и свобода. В изкуствената “реалност” на един свят, променящ доброто в зло и злото в добро и където “господарят на този свят” следи тази измама да се поддържа, юродивият се нагърбва да влезе в къщата на силния и да ограби покъщнината му. Единственият начин, по който светецът може да влезе там е като отиде в света, носейки маската на безумието, на безотговорността към обществото, и като разкрие истинската реалност току пред очите на хората, разкъсвайки булото на конвенционалния морал, общоприетото мнение и измамни ценности. Това не е иронично, Сократовско разбулване, но е събуждане на личността, усилено заставяне на хората да се осъзнаят. Юродивият не избира безумието като форма на аскетизъм, но сам бива избран от Бога. Той върши това “не по своя воля”. Ето какъв е пътят, който той е поел. Това е то вкусът на истината и опасната свобода.

Да поемеш вината на другия

На Запад юродството като форма на аскеза е непозната. “Западът няма условия нужни за изява на подобна екстремна форма на светостта,” пише Ernst Benz, западен изследовател на юродивите. Изолирани случаи сходни с тези на юродивите от Изток се приписват само на св. Улфий (осми век), св. Йоан Колумбини (+1367) и св. Йоан Божи (+1550). На Изток са известни поименно много юродиви заради Христа, но не разполагаме с исторически данни относно всички. Познаваме св. Симеон от Емеса (от времето на Юстиниан, между 527 и 567), св. Андрей Константинополски (880-946), св. Тома Юродиви Христа ради и св. Лука Ефески (единадесети век). От богослужебната традиция на Руската и Сръбската Църкви се знае за св. Йоан Юродиви (+1490, канонизиран за светец от Московския Синод през 1674), св. Василий Юродиви (+1552) и св. Йоан Московски (+1589).

Все пак в Лавсаика и у св. Йоан Лествичник, а и в други аскетически писания и църковни истории, често попадаме на изолирани действия и примери, сходни с тези на юродивите. Така например четем за това как св. Макарий Египетски водел монашески живот в колиба близо до някакъв град, когато родителите на някакво момиче го обвинили, че прелъстил дъщеря им. Те вързали на шията му въже и го повели из града, викайки: “Вижте този “отшелник”, който обезчести нашата дъщеря!” После поискали той да плати обезщетение и да поеме издръжката на детето, което щяло да се роди. Без да се защищава светецът понесъл това безчестие и се върнал в килията си. Почнал да се труди два пъти повече от преди, плетейки тръстикови рогозки и кошници, като си казвал: “Макарий, сега имаш жена и трябва да работиш по-усърдно, за да я храниш.” Всеки ден той носел колкото пари припечелвал в къщата на момичето, а в замяна получавал удари и обиди. Това продължило докато момичето обхванато от родилни болки не разкрило невинността на монаха. Макарий обаче избягал в пустинята, за да не бъде почитан като светец.

Същата история се разказва за св. Евстатий Кесарийски, докато бил в по-низш сан още като прост четец, а така също и за Никон Синайски.

Друг монах, Андрей от Месина, по-късно игумен на манастир, бил обвинен в кражба и приел обвинението, без възражение, докато невинността му била доказана .

За монасите този акт с поемането на чуждата вина, доброволно и без възражение, не е просто възможност да напреднат в смирението. Това е практическа изява на убеждението им, че грехът е присъщ всекиму, нагледен начин на приобщаване към всеобщия кръст на Църквата, към падението и провала на цялото човечество. Монахът е “отделен от всички”, но и “свързан с всички” и гледа на чуждите грехове като на свои собствени, грехове общи за човешката природа, която всички ние обладаваме. Да се прави разлика в греховете на хората няма кой знае какъв смисъл, както и да се прави разлика в добродетелите им. Онова, което ни осъжда или спасява е нашият отказ или стремеж да “изменим” бунта на нашата обща природа в лична взаимовръзка на покаяние и общение. Човек трябва да следва Христовото себеотречение, отказът Му от всякакви лични претенции за реабилитация: той трябва доброволно да приеме падението, което е общо за всички ни и да го принесе Богу, въплъщавайки в собствената си личност думите на св. апостол Павел, “подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е Църквата” (Кол. 1:24). Само по такъв начин светците, които живеят съгласно троичния модел на съществуване, превъзмогват фрагментацията (раздробяването) на нашата природа, породена от греха, преобразявайки греха в смирено приемане на другите, в проява на общение и любов.

Показателна е историята на Теофил и Мария (с. 540), разказана от Йоан Ефески. Те били още деца, и произхождали от аристократични семейства в Антиохия, и двамата притежавали изключителна красота и били сгодени един за друг; стремели се да приложат в живота си библейските слова: “Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21). Теофил се правел на клоун, на палячо, а Мария се обличала като проститутка. Бродели по улиците и се държали като смешници, разправяли шеги и дрънкали глупости, а хората им се смеели и понякога дори ги биели. Двамата търсели людското презрение, пълната деградация на собственото “аз”, за да придобият онази неизказана свобода и привкус на живот, които се дават като дар, тогава когато бъде сломена и последната съпротива на егоцентричната индивидуалност. Веднъж една жена попитала Мария: “Защо се валяш в греха, детето ми?”, а тя без колебание й отвърнала: “Госпожо, молете Бог да ме вдигне от тинята на порока!”

Пълен отказ от собственото “аз”

Най-ярък исторически пример и то в пълнота е запазен в пълните жизнеописания на св. Симеон от Емеса и св. Андрей Константинополски. От личността на тези двама светци получаваме пълна представа за духовните дарования на светите юродиви и пророческата мисия, която изпълняват.

Св. Симеон бил отшелник в пустинята отвъд Йордан, когато Бог го призовал да стане юродив. Той казал на другаря си в аскетическия живот : “Ще осмея света с Христовата сила!” И така, той отишъл в град Емеса и “вършил чудеса, но заради Бога се правел на луд”: скривал добродетелите си, като публично се излагал и така се предпазвал от уважението и почестите, които можели да му бъдат оказани от човеците, тъй като даровете на светостта наистина се проявявали в него: притежавал дарбата да изцелява, бил прозорлив и проницателен, а също имал дара на “чистата молитва” и сълзите.

Така например веднъж, както ни разказа житиеписателят му, “било неделя и той като взел малко орехи, отишъл на църква в началото на литургията, чупел орехите и гасял с тях кандилата. Когато се нахвърлили върху му, за да го изгонят навън, той се покатерил на амвона и почнал да замеря жените с орехи. Доста усилия им коствало да го изхвърлят вън и когато това станало той преобърнал масите на продавачите на закуски, а те така го изпонаранили, че едва не го убили.” Подобни действия свидетелстват за усилията, които полагал да отклонява на всяка цена признанието и славата на светец. Предпочитал да го смятат за щурав монах, у когото нямало и следа от лично достойнство – онова достойнство, което пази и защищава собственото “аз”.

Друг път, Симеон работел като момче за всичко в една кръчма, но добродетелта му почнала да става известна и хората идвали в кръчмата, за да го видят и да открият в личността му потвърждение, че той е образец на високонравствен човек. Тогава, за да отклони човешката почит и уважение, авва Симеон се направил, че изпитва плътско влечение към жената на съдържателя и че иска да я обладае, за да задоволи страстта си. “Когато веднъж жената на съдържателя спяла сама,” разказва житиеписателят, “а мъжът й наливал вино, авва Симеон се качил при нея и се направил, че си сваля горната дреха. Когато тя извикала, съпругът й влязъл в стаята и тя му казала: “Изхвърли навън този трижди проклет човек – той искаше да ме изнасили!” И те като го погнали с юмруци, изхвърлили го от кръчмата на студа.” А кръчмарят разказвал на целия град за него, как “той щял да блудства с жена ми, ако го бях оставил.”

По същата причина, св. Симеон обикновено дружал с градските проститутки и танцувал с тях по улиците, като понасял неприличните им жестове, макар да бил монах. “Бил достигнал такава чистота и свобода от страстите, че често подскачал и танцувал хванал от двете си страни по една танцьорка и публично се забавлявал и играел с тях, а понякога тези безсрамници го опипвали, предизвиквали и тупвали отзад. Но старецът, като най-чисто злато, по никой начин не се омърсил.”
Св. Симеон понякога пред хората нарушавал дори каноничния ред на Църквата и то основното задължение на поста: “Праведникът често ядял месо, докато в същото време по цяла седмица не вкусвал дори хляб. Постът му обаче никой не виждал, защото той ядял месо публично, за да ги заблуди.” През Великия пост не ядял нищо до Велики четвъртък, но на този ден още от сутринта сядал да яде сладкиши, така че хората, които го виждали били скандализирани и казвали, че той не пости дори на Велики четвъртък.” Това предизвикателство, което скандализирало вярващите напомня за Христовото “провокативно” нарушаване на съботата; как Той поел отговорността за разслабления, който “си дигнал одъра” (Йн. 5:1-16), и извинил учениците си, които “наченаха да късат класове и да ядат” в съботен ден (Мат. 12:1). Христос не нарушил Закона, но показал че Законът трансцендира в Царството. А св. Симеон е гражданин на това Царство, в своята личност той е въплътил тази над-земност на Закона; “грехът”, скандализира само онези от нас, които все още имат нужда от Закона, нужда да се подчиняват, защото още не сме достигнали или не сме узнали за “края” на Закона, който е свободата на светците. В Емеса нещата изглеждат така, сякаш Симеон нарочно предизвиква само скандали. Веднъж успял да влезе в обществената баня за жени, “за слава Божия както се оказва”, отбелязва житиеписателят му, епископ Леонтий от Неаполис в Кипър, “и всички се нахвърлили отгоре му и го изгонили с юмруци.” Съществуват морални и социални ограничения като Закона за онези, които са подвластни на страстите. Но наред с това съществува и онази реалност, която е “безстрастието” на светците и именно това разкрива Симеон, освобождавайки духовния ни взор от сянката и ограниченията на Закона.

Наред с основното си съдържание този необичаен подход също има своето социално измерение, както ни уверява Симеоновият житиеписател: светецът успял да спечели обичта и доверието на грешниците, на нуждаещите се и на порочните. Той спасявал жени, които живеели в бордеи, давал им пари, освобождавал ги от порока и успявал да ги накара да сключат законен брак или дори да се замонашат. Спечелвал също невярващи и еретици и им помагал да се върнат в Православната вяра. “Целта му беше тази: първо, да спасява души, като вземе че ги обезоръжи било с някоя шега, било с хитринка, а после вземе че извърши някое чудо, докато юродства, или пък се обърне към тях с някое поучение сякаш ей-така просто се прави на щурав. И второ, внимавайки да не излезе добродетелта му наяве и да получи похвала и чест сред човеците.” Посъветвал веднъж архидякона на града: “Умолявам те никога да не храниш презрение към нечия душа, и особено към монах или бедняк, както е ставало. Защото любовта знае, че сред бедните и особено сред слепите има хора, които блестят като слънце, очистени от своето страдание и болестите, които понасят.”

Симеон имал също така блажена кончина. “Бог го прослави и преобрази (тялото му). Тогава всички дойдоха на себе си, сякаш се събудиха от сън и започнаха да си разказват един другиму чудесата, които вършел за всички тях, и че заради Бога той всъщност се правил на юродив.”

Същият пример откриваме в житието на св. Андрей Христа ради юродиви. Той бил родом от Скития и дошъл в Константинопол като роб на Теогност, протоспатария на Лъв Мъдри (886-911). Теогност му дал гръцко образование и го поставил за разпоредник на дома си. Андрей приел монашеско житие и юродствал в продължение на тридесет години, умрял на шестдесет и шест години около 946 година. Имал особена духовна връзка с Никифор – свещеник в храма “Св. София” в Константинопол. Андрей му се доверил за своя аскетизъм и Никифор оказвал на светеца необходимата поддръжка. Житиеписателят му повествува също, че видял Андрей юродиви в тайната му килийка преобразен и озарен от светлината на божествената слава като Христа на Тавор.

Свобода без граници

Юродивите заради Христа сякаш са отхвърлили апостол Павловото поучение да понасят всякакви лични загуби и жертви, за да не съблазняват верните (1 Кор. 8:13). Но за каква съблазън говори св. апостол Павел? За нещо, което внася объркване в областта на истината и може по този начин да отнеме на другите възможността да вземат участие в нея и да се спасят. Ако ядеш храна принасяна на идолите за “немощното съзнание” на твоя брат това ще бъде повод да смята, че има нещо общо между поклонението на идолите и истината и живота на Църквата и тогава отговорността за объркването, което ще причиниш ще бъде наистина голяма.

Предизвикателството обаче на юродивите не внася объркване във вярата на другите, нито затъмнява истината на Църквата. То само изненадва онези, които отъждествяват вярата и истината със секуларизираната концепция за нравствена благопристойност и конвенционален морал. Юродивите притежават дара и смелостта открито да разкрият човешкото падение и грях, общи за всички ни. Това е същността на нашата природа и тя не може да бъде унищожена от единични случаи на “усъвършенствуване”, или скриване зад условностите на външния свят.

В този смисъл всеки монах на Православния Изток е малко нещо “юродив”. Той е облечен в траурна одежда и открито показва, че взема участие в общите нам падение и грях. Той се отдава на аскетичен живот, повежда борба срещу падението и греха от името на всички ни. Към това е призован всеки един член на Църквата. Ако упорстваме в пренебрегването Евангелието на спасението и продължим да отъждествяваме обновата на човека с обществено признаване на индивидуалните добродетели, със светския успех в придобиването на лична нравственост и благоприличие, тогава вината си е само наша – а това ще бъде грешка, която ще ни отдели от истината и живота.

Примерът, към който Църквата всякога е гледала не е индивидуалното морално самодоволство, но монашеския вопъл на покаяние. Този вопъл в основата си е радостен – това е една “радостна” скръб; той преобръща греха в мерило за приемане на Христовата любов. Човекът е в състояние да скърби и ридае само тогава, когато знае точно какво е загубил и преживява тази загуба като своя собствена, като несекваща жажда. Ето затова покаянието, личното усещане за загубата на Бога е също и първото откритие, първата ни среща с Него, нашето първо разбиране за широтата на Неговата любов.

В случая с юродивите заради Христа тяхната шокираща свобода спрямо всякакви закони, правила, ограничения или морални кодекси навярно не е съвсем преднамерено поучителна, но тя ни напомня за опасността да сложим знак за равенство между добродетел и святост и социално благоприличие и егоцентрична морална правилност. Никой не може истински да учи само като подлага на съмнение неправилни концепции и възгледи за живота. Човек трябва да стигне пълнотата на спасителната истина, въплътявайки я в самия себе си. Шокиращата свобода на юродивите е преди всичко абсолютна смърт, съвършено умъртвяване на всеки личен елемент в живота им. Тази смърт е свободата, която може да разчупи и разруши всички морални клишета. Тя е възраждане на личната самоопределеност, на живот изпълнен с любов, непознаващ нито граници, нито бариери.

Примерът с юродивите заради Христа значи не е нито краен, нито необясним, както може да се стори на много хора. Той е просто въплъщение на фундаменталното евангелско послание – че е възможно човек да спази целия Закон и да не съумее да се освободи от биологическото и психологическо свое “аз”, от тлението и смъртта. А това, от друга страна, е достатъчно, ако човек смирено приеме своя грях и падение, без да ги отделя от греха и падението на цялото човечество, доверявайки се на любовта Христова, която преобразява това приемане в съкровена близост и общение, в нетленен живот и безсмъртие.