Българското православие на Запад

Като предизвикателство разбрах поканата да участвам в сегашния брой на списание „Мирна” с моя статия относно Православието на Запад. Защото съм човек на Изтока, на църковно послушание вече двадесет и пет години на Запад. Но през всичките си дни на живот и дейност съм в противоречие с перифразираното римско правило „Когато си на Запад, върши каквото западните правят”. Имам предвид мнозинството на другородците и иноверците и малцинството на православните. 

 

Тревожи ме също и географското понятие Изток – Запад. Докато имаме Близък Изток и Далечен Изток, за Запада говорим винаги в единствено число. Вярно, понякога употребяваме излизащия от употреба вече израз „тъй наречен Нов свят”, но това не е едно и също нещо. Тъй че обхватът на темата, ако се вземат географските пространства на Запада, трудно може да побере истинността на написаното. Затуй ще се огранича с виждането ми за Православието предимно в Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия. Това е и основанието ми да озаглавя статията „Българското православие на Запад”.

 

Разбира се, тук също срещам предизвикателства. Какви? Още преди сто години сме основали и регистрирали Първата българска църква в Америка като „източноправославна”. Впоследствие всички български църкви са възприели това установление и са се регистрирали като „източноправославни”. Дори и епархията след възстановяването й през 1989 г. възприе старото наименование – „Българска източноправославна епархия в…”. Понастоящем дори аз, като епархийски архиерей, не мога да възпра старанието – може би за по-кратко изписване или изговаряне – всички вече да пропускаме прилагателното „източно”.

 

Освен това и други изповедания, които не са приети още в каноничното православно общение, употребяват израза „източно”. Майката Българска православна църква също не употребява думата „източно”, а почти всякога, всички и навсякъде казват „Българската православна църква”.

 

Мое убеждение е, че нищо трайно не може да се съгради на чужда земя. Ние обаче, православните етнически общности, продължаваме да градим митрополии, църкви, манастири, да откриваме нови епархии, да основаваме църковни общини, мисии, старчески домове, да създаваме семинарии, академии и най-различни училища. С това расте и нашето самочувствие, че сме на доста години, че сме си у дома, можем да имаме самостоятелен църковен живот, да се издържаме финансово сами, да създаваме и подготвяме високообразовани кадри, да печатаме книги и да живеем във всяко благочестие и чистота. 

 

Подрастващото поколение вижда административното църковно бъдеще на Запад в по-други измерения. Вече се говори и пише официално да се премахне любимият израз на православните църкви-майки за нас, че все още сме „диаспора”. Родените в Америка особено имат вече самочувствието за една обща православна администрация, дори самостоятелна патриаршия. 

 

Всичко това влияе и на Българското православие в Америка. След като Светият Синод през 1990 год. взе генералното решение занапред да се издържаме финансово сами, с негово благословение ние продадохме собствеността му в Акрон и Вашингтон, преведохме му всичките пари и в трудности и лишения с Божия помощ си възстановихме чрез съд епархийската собственост в Ню Йорк и правото на съществуване, та сега – с епархия на два континента, в три големи държави, със света Митрополия и чудесна катедрала – да се чувстваме по-спокойни и по-доволни по отношение на духовния ни и материален растеж.

 

Нека се знае, че църковните общини, манастирите и мисиите ни в Америка, Канада и Австралия със знанието и благословението на Светия Синод притежават движимото си и недвижимо имущество и се грижат за неговата поддръжка.

 

За наша изненада обаче установяваме, че Изтокът възприема почти всичко материално, административно, политическо и просветно от Запада. Това ни изкушава и тормози духовното ни богатство и установената вековна традиция на Църквата. В това противопоставяне на западното влияние ние имаме повече опит на Запад и сме в по-изгодно положение от църквите-майки на Изток с традиционната им православна вяра и устройство. Разликата е, че, като архиерей, аз зная духовното и материално състояние на епархията, но трудностите и отговорностите не ги нося само аз. Църковният клир и миряните всяка година на епархийски събор решаваме общите проблеми, от каквото и естество да са те. Това се изисква и от устава на епархията, който е актуализиран от нас и одобрен от Светия Синод. Така че юридическата личност на всяко наше поделение, издръжката на клира и епархията и администрацията на диоцеза не са заплаха за съществуването и растежа ни занапред. Всички предложения са внесени в Събора от името на църковните общини, одобрени са от църковните им настоятелства, представят се на общо разглеждане и гласуване от всички делегати и се връщат като резолюции и решения след утвърждението им от Събора пак на църковния ни народ за уведомление и стриктно изпълнение. 

 

Всеки един епархийски събор ни уверява, че вярата ни е права, епархията ни – благословена, богослужението ни – богоугодно, учението ни – в абсолютен синхрон с мислите и чувствата на Господа Иисуса Христа, Който е същият, вчера, днес и вовеки, както и с постановленията на Неговата една, света, съборна и апостолска православна Църква.

 

Някои в страните с традиционно православно изповедание са на мнение, че ние, православните на Запад, включително и православните българи, не сме стриктни в живота си. Това е пресилено да се мисли. Най-добре знае състоянието на нещата този, който пази вярата си и живее според нея в среда, която е коренно различна, дори безразлична, даже и враждебна към него. Ето, в този ред на мисли, едно мое преживяване. На връщане от София в самолета пътувах с хубава млада жена, която се връщаше от Атина – през София – в Ню Йорк. Веднага разбра, че съм православен духовник, и пожела да сподели разочарованието си от различното вече поведение и начин на живот на собствената й стара майка, която й се похвалила, че е много доволна, дето в неделя сутрин телевизията излъчва светата Литургия от храма и тя може да следи богослужбата, без да ходи на църква. „Пия си кафенцето – казала доволната майка, – кръстя се, подпявам си и облегната на дивана, крак върху крак, дори по нощница, се черкувам.” „Майко – казала изненаданата дъщеря, – която приела светото Православие от нея, ами кога палиш свещи, къде целуваш иконите, пред кого се изповядваш и как се причастяваш?”

 

Така че едно е да си в България или Гърция, където се счита, че 86% от населението е православно, и новорегистрираните групи се смятат за секти, друго е в 285-милионна Америка само 5 милиона да сме източноправославни, поради което мнозина наричат правата ни вяра секта, а нас – сектанти. Да не говорим и за това, че дяволът почти не излиза из средата ни, поради което и общуването помежду ни много често не е на ниво. Всеки православен в Америка знае сентенцията на големия български приятел отец Георги Флоровски, че сме „Right Church, Wrong People!” – „Права църква, крив народ!”.

При все това Българското православие в Америка ще празнува през 2007 г. стогодишнината на първата българска енория в Граните Сити, щата Илиной, и шестдесет години регистрирана Българска епархия в САЩ.

 

Това значи, че не сме на изживяване, но сме в състояние на мисионерстване. И Бог благославя българската православна мисия. Ако изоставим или загубим това виждане, съществуването ни ще се трансформира в положение на неутралност. Затова правим всичко възможно духът на Евангелието да пребъдва в живота, та все повече и повече хора да заживеят с даровете на Светия Дух, като пребъдват в православно благочестие и чистота. 

 

Какво всъщност е Българското православие в САЩ, Канада и Австралия? Зависи от коя гледна точка ще го разгледаме. В догматическо отношение сме в унисон с учението на едната, света, съборна и апостолска Църква. От гледище на каноните нямаме различия. Участваме в Постоянната конференция на каноничните православни епископи в САЩ и Канада (СКОБА). Административно сме неразделна част от майката Българска православна църква и нейния Свети Синод. Във финансово отношение сме самостоятелни. Евхаристийно сме в общение с всички поместни православни църкви. Архитектурата на храмовете ни е различна, но в общите линии съответства на българския православен стил. Зографията също невинаги е изписвана както подобава. Богослужението е по българския типикон. Езикът на богослужението – според езиковите знания и предпочитания по места на народа ни. Пението във всеки храм е по възможностите на енорията и манастира. Светата Литургия пазим от съкращения, въпреки силата на американската поговорка „Short and Sweet!” (Кратко и сладко!”). По отношение на причастяването сме строги. Който е готов и желае да се причасти, може да стори това не един или четири пъти през годината, каквато е препоръката на Изтока, но по-често. За разлика от Българската православна църква в родината, с мое благословение в епархията ни имаме и църковни общности по стария календар. Това явление го има в почти всички православни юрисдикции в Америка, Канада и Австралия. И мисля, че никак не пречи. Напротив, заедно сме. При гостуване е приоритетен календарът на домакина.

 

Може би нашият читател леко ще се поусмихне или заклати глава, като прочете следващите редове, но, в интерес на истината, Православието на Запад е в по-окаяно състояние, отколкото в традиционните страни, откъдето е дошло. Да, и то в жадувания от мнозина свободен свят, в страните на демокрацията и неограничените възможности. Но свободата и демокрацията не са за всеки. Особено за онези, които все още не са познали истината и които не приемат даровете на Светия Дух. Такива имаме и в нашата епархия. Оттук идва и постоянното страдание на всички, които защитаваме истината, за да вървим по пътя на живота. А този път е с две врати: широка – за мнозинството и тясна – за малцината верни (Мат. 7:13–14).

 

Безразличните, разбира се, не са съгласни с думите на Господа Иисуса Христа за истината за тясната врата. Това ни кара постоянно да бъдем нащрек, за да избегнем отпадането на духовността и мъдро да защитим нашето разбиране за ролята й в нашия живот и за нашето спасение. 

 

Светите отци на Църквата ни съветват да намерим истината и приятелството с Бога чрез православното богослужение. Новото поколение черковници обаче не познава светата традиция на Православната църква, още повече Свещеното Писание. Често те посещават само светата Литургия, а още по-често само края й. Това, че богослужението е Божие желание, многократно изразено от светите отци, не може да се разбере от нашия народ. И понеже не участваме в пълнотата на вярата, ние нямаме и възможността да различим истината от лъжата. От Стария край сме пренесли типика и от баба и дядо още знаем, че трябва да храним душите си духовно, за да не станем мършави и слаби, но не постоянстваме във вярата, въпреки че трябва да знаем кой е нашият Бог и как да Му се молим, за да правим разлика от фалшивото учение на наемниците в овчи кожи (Мат. 7:15).

 

Характерно е убеждението на някои българи на Запад, че щом родовете им от памтивека са православни, това е достатъчно за тях. Други считат, че щом са кръстени в Православната църква, те не се нуждаят от нищо повече, и затова не правят усилия да са по-близко до Христа. А това е погрешно мислене. Без постоянна духовна храна лесно ще падаме в изкушение.

 

Малцината по пътя за тясната врата сме изпитали тези изкушения и затова се вслушваме във възванието на светите отци на Църквата от Седмия вселенски събор, което се повтаря на Православна неделя: „Така вярваме, мислим, даваме съгласието си и се подписваме: Тази е вярата на апостолите, тази е вярата на Православието, тази е вярата, която ще победи света (…). Който не мисли така, да стои далеч от Църквата”.

 

В съвременния свят на религиозни права и свободи, когато всяка религия изповядва, че притежава истината, това наше изявление може да се счете скандално. За нас в Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия обаче твърдението, че всяка религия съдържа истината или част от истината, е лъжа на века и реакция срещу истината. Ние не желаем да повтаряме греха на Адам и Ева и съгласно техния опит със собствени сили да отидем на небесата. Знаем и помним думите на Господа относно ония, които странят от Неговите пътища: „Затова възнегодувах против оня род и рекох: винаги се заблуждават в сърцето си и сами не познаха пътищата Ми. Затова се заклех в гнева Си, че те не ще влязат в Моето покоище” (Евр. 3:10–11).

 

Нещо повече: избягваме широкия път на греха и помним думите на св. апостол Павел, който казва: „Гледайте, братя, да не би у някого от вас да има лукаво от неверие сърце, та да отстъпи от живия Бог” (Евр. 3:12). Затова се молим: „Помилуй ни, Боже, по голямата Си милост не ни осъждай, бъди ни Защитник. Освободи ни от греха и ни спаси според човеколюбието Си, за да Те славим през всички дни на нашия живот. Защото на Тебе, Отца и Сина, и Светия Дух, подобава всяка слава, чест и поклонение, сега и вовеки”.

 

Марк Твен пише: „Когато забележиш, че си на страната на мнозинството, време е да спреш и да помислиш”. Ние, православните българи, сме малцина и затова не спираме, не се оглеждаме и не мислим иначе, освен както ни учи светата Църква, и не се боим, че сме малко стадо, тъй като Бог е с нас „до свършека на света” (Мат. 28:20). Божията воля е наша воля, а където има воля, има и път. Господ Иисус Христос е нашият Път. Неговите заповеди са наше задължение, Неговото бреме вече е на гърба ни, Неговото иго – в нашето съзнание, Неговите мисли – в главите ни, Неговото стадо – в нашата кошара, нашите живи пръчки отдавна са на Неговата лоза. Не се превъзнасяме. Макар да живеем в страната на демокрацията и суперсилата, на парите и на науката, разбираме, че всичко да имаме – без Христа умираме, а като притежаваме Христа – живи сме.

 

Вярваме, че Иисус Христос е Личност, по Негово подобие и ние сме личности, не идеи, защото идеята може да се контролира, но личността – не. Учим се ежедневно да можем да правим разлика, кое е добро и кое – зло. Кой, мислите, носи прогреса в живота? Господ. Всичко, което не расте, не е от Бога. Всичко, което ни разделя с Христа, е против Христа. Всичко, което ни прави роби, не е от Христа. От опит знаем – сърцето на Православието е общността, съборността, единението. Господ обича общността. Затова Господ милва Православието.

 

Като православни българи на Запад, ние вярваме, че Откровението на св. Йоан касае и нас в двадесет и първия век. То ни уверява, че има войни, омрази, природни бедствия, катастрофи, защото дяволът действа. Светата книга ни насърчава да преодоляваме трудностите и да останем верни на Господ дори до смърт. Щом паднем в изкушение и грях, злото се възражда. Дяволът не се ограничава със специален ден, дата или период от време. Лукавият е жив и напълно здрав, постоянен гост на списания, книги, филми, театри, магазини, концерти, футболни стадиони, на интернет, та даже на църквите и на епархийските ни събори. Хм. Знаейки това, ние не се боим, защото Господ победи злото и смъртта. Единствената сила, която сатаната има, е силата, която ние човеците му даваме. Затова гледаме да сме ангажирани – правим добро, молим се, четем Писанията, участваме в тайнствата, помагаме на ближните – неща, които обезсилват дявола и връщат Господа Иисуса Христа на земята.

 

Най-радостното нещо за нас е, че последната книга на светата Библия говори не толкова за края на света като историческо събитие, но за Господа Иисуса, Който ще дойде отново на земята. И колкото повече приемаме, следваме, прегръщаме и обнародваме Христа, толкова по-осезаемо и желано става повторното Му идване.

 

Ето това чувство дори и аз – като владика в служението ми на Изтока – не чувствах. А сега го преживявам на Запад по време на всяка света Литургия. И ако някой много желае да разгадае Откровението на св. Йоана, то нека да направи това в светлината на светата Евхаристия. О, да знае, че когато се причасти, той получава Господа, приема Иисуса Христа, Който е бил, е и ще пребъде.

 

Уверявам ви, досточтими читатели, с двадесет и пет годишния ми опит на Запад, че ако Светият Дух ви ръководи да следвате правдата и от сърце достойно участвате в Господнята вечеря на първия и осмия ден на седмицата, тогава вече сте преживели в себе си Христа и сте станали дори участници на вечния живот.

 

Не всички православни българи обаче са на това ниво. Имаме проблем с все още неоцърковените черковници. Шестдесет милиона американци освен това не са ангажирани с никоя религиозна общност. Цялото това население се нуждае от нашето непосредствено внимание и незабавно действие.

 

Като прибавим към това число и православните българи, които са индиферентни и не искат да се обвържат с църква, виждаме, че мисията ни не е лесна. Да, всички имаме свободна воля и всеки от нас определя своя път и начин на живот. Изборът, който правим, е наш, независимо дали е грешен, или приемаме най-важното за нас – нашия Господ и Спасител Иисус Христос. Макар че астрологията е популярна, Православието реагира пряко и навреме на всяко място. За всеки от нас е важен днешният ден. Господ ни го е дал да ползваме свободната си воля. Днес трябва да работим. Св. Йоан Кронщадски от Изток ни съветва: „Каква е нашата нужда – малка работа! Свърши я – и ще бъдеш доволен”. Днес трябва да постигнем целите си. Днес трябва да направим разликата. Изборът е наш. Днес трябва да започнем да пишем нашата книга. Св. Герман Аляски, дошъл от Изток, казал: „От този ден, от този час, от тази минута нека да се стараем да обичаме Бога над всичко и да изпълняваме Неговата воля”.

 

Голямо значение за успеха ни има единството. Св. Игнатий Богоносец изрично заявява: „Бог не обитава там, където има разделение”. И смисълът на служението ни не е да събираме пари, но да влагаме духовен и църковен смисъл на думата „менажиране”, т. е. да полагаме грижи за църковните дела и умело да се отнасяме с хората. Винаги приветстваме ревностния доброволен труд, похваляваме участието и въвлечеността в енорийските и епархийските дела. Духовното измерение изразяваме в следното изречение: „Ако обръщаме по-голямо внимание на духовния живот на нашата Църква, въпросите, или по-точно разногласията за парите и програмите, както и „църковната политика”, ще се изпарят”. Това по-лесно може да се осъществи, когато всеки от нас ходи на църква, и то преди началото на светата Литургия и другите богослужби.

 

Важно условие за успешен църковен живот в енорията е членовете на църковното настоятелство, ръководствата на братствата, младежките групи и прицърковните училища да са убедени, че служението на свещенослужителите е специално и те трябва да имат възможността „да се освежават” умствено и телесно чрез духовни събирания, свещенически конференции, срещи с духовното началство, уединения (оттегляне на молитва) в манастир за няколко дена през Великия пост. Редовните църковни събори според устава, както и гаранциите за обезателната медицинска осигуровка и старческа пенсия, наред със задължителния почивен ден с попадията и децата, също имат приоритет. 

 

На епархийския събор тази година заедно с Епархийския съвет и борд на църковните настоятели предложихме и получихме единодушното одобрение да създадем духовен център за семеен живот, където да подпомагаме нашите семейства, които се нуждаят от „духовно и физическо освежаване”.

 

Наистина, на първо място в грижите ни винаги стои въпросът за опазването на праотеческата вяра непроменена в този постоянно променящ се свят. И мисля, че правим това не с публикуване из вестниците и интернет на лични мнения и изказвания, а съборно. Защото знаем, че Църквата ни е съборна и съборите са „угодни на Светия Дух и нам”.

 

Според епархийския ни устав свикването на събора ни през юли всяка година е закон, независимо от здравето и личния живот на митрополита. И пред съборните уставни постановления всички в епархията навеждат глави. За тази многополезна придобивка заслуга имат пратениците на църквите и манастирите – делегатите на църковните ни общини, които са изразители на волята на църковния ни народ, добре знаят и усърдно изпълняват одобрените решения за изгода на църковните ни дела.

 

Хубавото при нас българите е, че не се втурваме сляпо по указанията на рекламите. Вече от опит знаем, че не всяко сладко, което ни се предлага, е захар и не всичко, което блести, е злато. Това важи и за духовния живот. Не можем лесно да подменим православната ни майка с чужденката, с която делим хляб. Не можем да наречем всяка група, където се молят, църква. Вярно, и ние при общи мероприятия съставяме кратки чинопоследования, но тогава стоим прави като свещи и предстоим пред Бога като пред Цар на Славата.

 

Особено важна за нас е душата. Измъчена или притеснена душа не може да се моли на Бога. Нужна е спокойна атмосфера, добросърдечие, благост, мир. Небесната благодат не може да върши нарушения. Необходим е църковен дух, благодатна обстановка, поради което не можем да си представим неделния ден без света Литургия.

 

Доста сили изразходваме при църковното възпитание на подрастващото поколение. Особено във възрастта, когато младите се чувстват силни и им се иска да бъдат уникални, единствени по рода си. Запазването на баланса у тях е първа наша грижа, за да не тръгнат по „широкия път”. В това отношение много ни помагат православната вяра и живот, както и съзнанието за Божието присъствие, когато всяка фибра на битието ни се подхранва от Божията благодат и чувства значението на всеки момент от нашия живот във вечността. Невъзможно е да намериш златна среда между нагаждането и индивидуалната уникалност. Затова препоръчваме православното благочестие като баланс. Знаем от думите на св. апостол Павел, че всеки орган на тялото ни има своя функция, своя служба, своя съдба, и в същото време всички тези органи са необходими един на друг. Ръката например не може да замести крака. Окото не може да каже на ухото: „Не ми трябваш! Нямам нужда от теб!” Те са свързани заедно с любов и формират едно тяло. Този проблем на уникалност не може да се разреши задоволително никъде, освен в Църквата, където дори младите намират своето място, служба в обществото и положение, при което те чувстват, че са желани от другите и нужни някому.

 

С усърдие учим православните българчета, които идват на църква, на идеалите на красотата и на християнска етика. Държим и родителите да си кажат тежката дума през първите им години. Защото, ако децата имат обични родители, които са ги научили стриктно на православната вяра и култура, тези деца, макар и временно изкусени от света, рано или късно, ако не ги пресираме, ще се завърнат. Много изискваме да знаят наизуст думите на св. апостол Павел, че може всичко да ни е позволено, но не всичко ни е полезно. Припомняме им също думите на отец Артемий Владимиров, който казва, че ако те, младите, са мили, сърдечни, разумни, любвеобилни, желаят да се молят, да се грижат за старите хора, ако се смиляват и имат милост към нещастните люде – след излизането им от дискотеката той ще се съгласи, че „дивата музика” е добро средство за моралния прогрес. Но ако ти се чувстваш като глупаво прасе, агресивен/агресивна си като тигър, отровен/отровна си като змия и се чувстваш силен/силна като крокодил – отговорът е отрицателен.

 

Един от големите проблеми на Запад, който засяга и нас, е, че най-вече младите ни хора се намират под непрекъснатото влияние на нехристиянските ценности на обществото и училището. Знаем, че силите ни са недостъпни, но, по съвета на св. апостол Павел, проповядваме на всички, та белким ни послуша някой. Работим при трудни условия, знаейки със сигурност, че ако 40% от хората ни чуят, поне 4% ще откликнат на нашите думи.

 

„Наказанието” на Изток не е „инструкция”, но Западът се старае да подмени твърдите методи с нещо, което е желателно да бъде като дисциплина и необходимост, но пълно с респект. Това е и основанието при подаден сигнал полицията на Запад да привиква родители – емигранти от Изток, които „съветват” децата си предимно с техните ръце.

 

Ние, православните българи, също полагаме усилия да изградим и поддържаме здрава морална среда най-вече в семейството, в което любовта към Бога и околните да действа като утринна роса на току-що разсадени растения. 

 

На Шестата младежка конференция тази година с шестдесет и осем младежи от петнадесет до двадесет и пет годишна възраст дискутирахме обстойно проблема: какво да правим, след като обърнем и другата страна и получим двоен удар и по нея. Договорихме се да изследваме себе си през годината и на следващата конференция да вземем решение. Всеки от нас трябва да установи дали нашите причини и нашите болки са по-осезаеми, отколкото чуждите причини и болки. И дали получената болка е по-силна от тая, която ние нанасяме. Също, може ли да бъде вярно, че нашите действия са оправдана реакция на чуждите? Нужно ли е да вярваме на мозъка, когато ни говори за другите, или трябва да вярваме повече на тях. Тази дискусия се проведе във връзка с конфликтите и омразата, алчността, измамата, нетърпимостта, които се утвърждават в резултат на човешките страсти. Всички поехме задължението следващата година да отговорим и на въпроса „Защо съжалението към един се счита жестокост към друг?”.

 

Венец на Българското православие на Запад бе общото ни единодушно решение на Тридесет и първия годишен епархийски събор през юли 2006 г.: Занапред всички православни българи – клирици и миряни – истински да обичаме Бога, да пазим заповедите Му и да практикуваме в живота си седемте духовни дела на милосърдието: 

 

1. Да съветваме изпадналите в грях.

2. Да въвличаме в работа безразличните.

3. Да укрепяваме колебаещите се.

4. Да се молим за ближните.

5. Да утешаваме скърбящите.

6. Да понасяме търпеливо неправдите.

7. Да изцеряваме нараняванията.

 

Поехме дълг да не изоставяме физическите дела на милосърдието:

 

1. Да храним гладните.

2. Да поим жадните.

3. Да обличаме голите.

4. Да освобождаваме затворниците.

5. Да приютяваме бездомниците.

6. Да погребваме мъртъвците.

7. Да посещаваме болните.

 

И накрая, досточтими читателю, помоли се: Тъй да светне светлината на православните българи на Запад, та всички, които видят добрите ни дела в САЩ, Канада и Австралия, да прославят Бога на небесата и изповядат с нас българската права вяра на земята.