За архонтите – как една светска титла беше присадена на църковна почва

Произход, значение и употреба на думата „архонт”

Посвещава се на всички онези, които обичат и следват Истината

Повод за написването на тези редове са станалите печално известни у нас събития напоследък около поредното „произвеждане в архонт” и свързаните с това решения на Светия Синод от 14 и 20 юни т.г., породили множество дискусии (превърнали се вече в спорове) и съблазън сред вярващия народ. Написани са с болка от едно вярващо сърце, с убеждението, че ако църковните хора у нас знаеха повече за произхода, значението и употребата на понятието „архонт”, всички тези спорове и съблазън вероятно щяха да бъдат избегнати.

Произход и значение

Думата „архонт” произлиза от формата за мъжки род на сегашното деятелно причастие ἄρχων на старогръцкия глагол ἄρχω. Значенията на този глагол, според Старогръцко-български речник (съст. Мих. Войнов и др., С., 31943, с. 119), са следните (в деятелен залог): „1. пръв съм, вървя напред, предшествувам, водя […] 2. a) започвам, турям начало […] b) причина, повод, начало съм, предизвиквам […] 3. a) стоя на чело, заповядвам, господствувам, властвувам, царувам, управлявам, предводителствувам […] b) архонт, управител, сатрап, цар съм […]”. Според същия речник, значенията на субстантивираното причастие ὁ ἄρχων са следните: „цар, княз, началник, сатрап, управител, предводител” (към същата лексема), а на съществителното ὁ ἄρχων са: „вожд, управител, началник, княз; особ. архонт (най-високото длъжностно лице в Атина, архонтите са били 9); длъжностно лице, сатрап”. Подобни са значенията на думата ὁ ἄρχων и в други старогръцки речници (напр. в най-пълния руски речник – Древнегреческо-русский словарь на И. Х. Дворецкий, М., 1958, гръцкия Λεξικὸν Ἀρχαίας Ἑλληνικῆς Γλώσσης на Ἰωάννης Σταματάκος, Ἀθῆναι, 21999, σ. 183 и английския A Greek-English Lexicon на Henry George Liddell и Robert Scott, Clarendon Press-Oxford, 1996, p. 254). Към вече споменатите значения най-пълният речник на гръцкия език Μέγα λεξικὸν ὅλης τῆς ἑλληνικῆς γλώσσης на Δ. Δημητράκος (Ἀθῆναι, χ.ἔ., τ. Β’, σ. 1026), добавя следните: „4) също като титла на римските консули […]; 5) среднов. църк. ἄρχοντες – синоним на ἄ. ὀφφικιάλιοι вж. думата; 6) началник на юдейската синагога: НЗ Мат. 9:18; 7) по-ново знач. ἀνώτατος ἄρχων – упражняващият висшата държавна власт, цар или президент на републиката; 8) по-ново и нар. знач. благородник, произхождащ от благороден дом […]”. Значението на думата ὁ ὀφφικιάλιος – която, както видяхме, в едно от значенията се явява синоним на ἄρχων – според същия речник е следното: „следкласич. среднов. и по-ново знач., също и ὀφφικιάλης и ὀφφικιοῦχος [лат. officialis] във Византия – длъжностно лице, почетен с офикия архонт, притежател на офикия вж. думата, лице, изпълняващо някаква висша държавна служба […]” (п. там, т. 10, с. 5309), като следват съответните изворови посочки.

В същото време, английските Greek Lexicon of the Roman and Byzantine Periods на E. A. Sophocles (Cambridge Harvard University Press, 1914, p. 259) и A Patristic Greek Lexicon на G. W. H. Lampe (Oxford, 1961, pp. 241-242) извеждат няколко други специфични значения на думата, разглеждайки нейната библейска и църковна употреба. Така научаваме, че ὁ ἄρχων се използва както по отношение на Сатаната (напр. в Мат. 9:34; 12:24. Марк. 3:22. Лук. 11:15. Йоан. 12:31; 14:30; 16:11. Еф. 2:2¹ и у някои древни църковни писатели, като св. Игнатий Богоносец, св. Юстин Мъченик, св. Атинагор Атински), така и по отношение на Бог Отец, на Христос (напр. в Ис. 9:6 – ἄρχων εἰρήνης), ангелите, апостолите и епископите. Различни еретици – гностици, докети, манихеи – използват в своите съчинения думата ὁ ἄρχων, за да обозначат най-често творческата сила (еврейския Бог или ангел), създала видимия, материален свят, която отъждествявали с Дявола и по чийто образ бил сътворен човекът (п. там). Към споменатите значения Софоклис добавя още едно – думата е синоном на езическото божество Молох (вж. Септуагинта, Лев. 18:21).

При преминаването й в славянския (респ. в българския) език, думата ὁ ἄρχων се преобразува в архонт, както и други гръцки думи и имена по 3 склонение с основа на –ντ, напр. ὁ Ξενοφῶν (Ксенофонт). Според Речник на чуждите думи в българския език (съст. Ст. Буров и П. Пехливанова, В. Търново, 1995, с. 50) значенията на думата архонт са следните: „1. В стара Гърция – висше длъжностно лице. 2. Във Византия и средновековна България – военачалник”.

Употребата на ὁ ἄρχων през античността и средновековието
 
След като разгледахме произхода и значението на думата архонт, нека видим сега каква е употребата й в исторически контекст.

В древна Гърция архонт се нарича висшето длъжностно лице (магистрат) в различни гръцки полиси. В течение на гръцката история, терминът се използва в по-общ смисъл, като се започне от „водач на клуб” и „майстор на трапезите” в сисситиите, общите трапези у критяни и лакедемонци, до „римски управител”.

В Атина, още преди първата олимпиада от 776 г. пр. Хр., възниква институцията на архонтите, които отстраняват и изместват базилевса (царя). Това е нова форма на управление – т. нар. аристократична военна демокрация. Според гръцката традиция първите дванадесет архонти са Медонтидите, наследници на последния атински базилевс Кодр. През 711 г. пр. Хр. срокът за заемане длъжността архонт е ограничен на десет години, а от 683 г. пр. Хр. архонтите вече се избират за по една година. След 683 г. пр. Хр. длъжността на архонта става колегиална и се избират девет архонти: архонт епоним (ἄρχων ἐπώνυμος), чието име носи съответната година, нарича се и само архонт; архонт базилевс (ἄρχων βασιλεύς), наричан просто базилевс; архонт полемарх (ἄρχων πολέμαρχος) или само полемарх и шестима архонти тесмотети (θεσμοθέται). В правомощията на архонта са да решава семейни, родови и фратриални жалби. Въпросите, свързани с убийствата и с религиозните престъпления и обиди се разглеждат от архонта базилевс. Полемархът пък е върховен военачалник и съдия. Шестимата тесмотети (букв. „законодатели”) не се занимават със законодателство в собствен смисъл на думата, а само председателстват при гледането на съдебни дела, които са извън юрисдикцията на останалите държавни чиновници; тяхно задължение е също ежегодният преглед на законите и отстраняване на съществуващите в тях противоречия и недостатъци. Преди да поемат властта, архонтите преминават т. нар. δοκιμασία (изпитание), а след изтичане на мандата им представяли εὔθυνα (финансов отчетен доклад). Първоначално само граждани от двата най-богати социални слоя биват избирани за архонти.

Според The Oxford Dictionary of Byzantium (Kazhdan, Alexander, ed., Oxford University Press, vol. 1, 1991, p. 160) архонтите във Византия са синоним на мегистани и динати (равнозначни на слав. велможи); терминът обозначава всеки, който притежава сила. В словата на св. Симеон Нови Богослов архонти са тези, които имат чест (τιμή) и власт (ἀρχή); по-нататък той определя, че стратези и архонти са императорските слуги и приятели, които – за разлика от обикновените хора – контактуват лично с владетеля. Някои подчинени на висшестоящи власти (напр. стратези) също са наречени архонти.

В технически смисъл, продължава Каждан, архонт означава преди всичко владетел. Т. нар. „Тактикон на Успенски” (византийски извор от 9 в.) подрежда архонтите на Крит, Далмация, Кипър и т.н., докато върху печати от 10-12 в. се споменават архонти на различни градове, напр. Кратия и Клавдиуполис, Хрисополис, Атина, Панион и др.; съответно е въведен терминът архонтия, за да опише административния район на даден архонт. Терминът може да се отнася също към независими князе, например архонтът на Рус.

Владетелите на средновековна България също са наричани архонти. Така например в посланието на патриарх Фотий до княз Борис българският владетел е наречен ἄρχων (вж. Гръцки извори за българската история, т. 4, 1961, с. 50 и сл.). От публикуваните от В. Бешевлиев прабългарски надписи става ясно, че владетелите на Първото българско царство наричат и самите себе си архонти. Така например, на един от надписите около Мадарския конник се чете следното: „[…] чрез договор Тервел архонтът на императора даде […]” (В. Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници, С., 1981, с. 57). На друг надпис, под Мадарския конник, четем: „[…] беше отхранен (т. е. угостен?) […] развалиха и от Бога Омуртаг архонт […] изпрати […] помогни ми […]“ (п. там, с. 67). А ето как започва Хамбарлийският надпис на хан Крум: „Крум, архонтът сюбиги излезе с войската си срещу Адрианопол и брат му не го забрави, но излезе и той” (п. там).

Църковна употреба
 
От казаното дотук става ясно, че през цялото средновековие терминът архонт се отнася изключително до светски лица. Не е известна никаква негова църковна употреба чак до превземането на Константинопол през 1453 г. и последвалото унищожаване на последните носители на византийската държавна власт – Морея (1460 г.) и Трапезунт (1461 г.). В този смисъл не можем да се съгласим с мнението на Ар. Панотис, който в своя „Кратък разказ за институцията на отличията на Великата Църква” (Συνοπτική εξιστόριση (sic!) του θεσμού των αξιωμάτων της Μ. Εκκλησίας), поместен на сайта на Вселенската патриаршия² (http://www.ec-patr.org/gr/offik/Offikia.htm), изказва следното твърдение: „От 9 век обаче архонтите на Църквата се умножават и се разделят на действащи, тоест на такива, които по силата на своята офикия упражняват реална власт (?) и на такива, които носят офикията си само почетно”. Тук бихме искали да направим следната уговорка: приемаме принципно възможността през 9 в. миряни да са били почитани с различни офикии, които да са имали и почетен характер; но в никакъв случай техните носители не са били наричани архонти. Причината да отхвърлим горното твърдение е, че не познаваме нито един извор от епохата, който да свидетелства за църковна употреба на термина архонт. Наистина, в църковната книжнина от това време – агиографски произведения (жития на светии, патерици), творения на свети отци – няма нито един случай за подобна употреба, както впрочем и в богослужебните текстове. Търсенето в дигиталната библиотека за гръцка литература на Калифорнийския университет Thesaurus Linguae Graecae (TLG)³, включваща огромен брой гръкоезични автори и произведения от античността чак до 15 в., не даде нито един (!) резултат за църковна употреба на този термин. Факт е, също така, че литургистите не познават нито едно запазено последование „За възвеждане в архонт”, например. Нещо повече, църковна употреба на термина архонт е чужда и на основния каноничен сборник на Православната църква „Кормчая книга”. В гръцкото издание от св. Никодим Светогорец (Πηδάλιον τῆς νοητῆς νηὸς τῆς Μιᾶς Ἁγίας Καθολοκῆς καὶ Ἀποστολικῆς τῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησίας, ἤτοι ἅπαντες οἱ ἱεροὶ καὶ θείοι κανόνες, ἐν Ἀθήναις, 1886) има едва три (3) резултата за архонт (вж. азбучния показалец на с. 620), които също се отнасят до светски власти, а не до църковни лица (правило 3 на 7 Вселенски събор, с. 265; правило 76 на Картагенския събор, с. 407; правило 29 на св. Василий Велики, с. 493). Ако през 9 в. Православната църква разполагаше вече с обособен архонтски институт, то не е ли странно едно такова „мълчание”? Всъщност, църковната употреба на термина започва едва след 1453 г. и то в диоцеза на Вселенската патриаршия, която се явява наследница и пазителка на ромейството и, отново по думите на Панотис, функционира като „държава в държавата” в рамките на Османската империя. Именно, желаейки да продължи традициите на византийската светска власт, както и – на по-късен етап – да създаде едно пропатриаршеско лоби от архонти и офикиалии патриархът на Константинопол (и то само той, не някой от неговите митрополити!) започват да раздават чисто светски по своя характер звания на определени заслужили за делото на Патриаршията миряни. С други думи, говорим недвусмислено за едно нововъведение, породено от условията на времето, което в никакъв случай не може да бъде определено като еднозначно положително, както например случая с опростителните грамоти (συγχωροχάρτια), собствено индулгенции, издавани за дълъг период от време от Йерусалимските патриарси с цел изплащане на огромните дългове на патриаршията, натрупани през времето. Естествено, никой православен християнин не ще защитава латинското учение за индулгенциите и чистилищния огън, както впрочем не са го защитавали и Йерусалимските патриарси (напр. Доситей ІІ), но необходимостта на времето е налагала определени компромиси, ако не във вярата, то поне в църковната практика.

И ако примерът с Вселенската патриаршия е донякъде оправдан както от тежкото й финансово състояние през всичките години на робство, така и от факта, че още първият патриарх след 1453 г., Генадий Схоларий, е признат от новите управници за етнарх (народен водач) на християнските народи в империята, една де факто светска длъжност, то в никакъв случай това не може да се каже за Българската църква, която в продължение на повече от 550 години (1393-1945 г.) практически не съществува. При това, възстановената през 1953 г. патриаршия (призната от Вселенския патриарх Атинагор на 22 юли 1961 г.) има за свое седалище не старопрестолния Търновград (за да бъде спазена приемствеността), а новата столица София.

Накрая, нека обобщим:

1) През цялото средновековие терминът ὁ ἄρχων се използва изключително и само като титла за светски лица, предимно владетели – както византийски, така и чужди.
2) Църковната употреба на термина започва едва след 1453 г. и то в диоцеза на Вселенската патриаршия, която се явява наследница и пазителка на ромейството и функционира като „държава в държавата” в рамките на Османската империя.
3) Ако възвеждането на определени миряни в архонтство от Вселенския патриарх е оправдано от нуждите на времето и византийската държавна традиция, продължителка на която е патриаршията, същото съвсем не може да се каже за другите Православни църкви, в т.ч. Българската.
4) Недопустимо е титлата „архонт”, която е запазена марка за владетелите от Първото българско царство, да се използва по съвсем произволен начин – раздавана от църковните власти, и то дори не само от Патриарха, а от всеки митрополит – по отношение на обикновени български граждани, пък били те и с най-висок морал!

Алексей Стамболов е докторант по средновековен гръцки език в СУ „Св. Климент Охридски”

Бележки

¹ Пълен списък на НЗ стихове, съдържащи думата ὁ ἄρχων, може да се намери напр. в онлайн конкорданса на Strong – http://concordances.org/greek/758.htm.
² Български превод със заглавие Кратка история на църковните отличия (архонтство) на сайта на Св. Синод на БПЦ в две части (http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=322 и http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=323). Вж. също критичния анализ на горния превод в сайта „Двери на православието” (http://dveri.bg/kq99r). Пишещият тези редове няма намерение да дава оценка дали и доколко манипулиран е българският превод.
^3 Официален сайт: www.tlg.uci.edu