В памет на отец Димитър Амбарев

Вчера, на 2 юли 2014 г., е починал един от най-последователните и рационални застъпници на свободата и истината в България. Отец Димитър Амбарев беше православен свещеник, репресиран от т. нар. „народна власт”, както мнозина от по-съвестните си събратя по служение и изобщо стотици хиляди български граждани. През осемдесетте и деветдесетте години на миналия век показва огромна последователност в нетърпимостта си към мимикриращата диктатура. На 20 май тази година, само месец и половина преди смъртта си, въпреки сериозно влошеното си здравословно състояние, отец Димитър присъства на отбелязването на 25-годишнината от злощастните Майски събития от 1989 в село Пристое, Шуменско. Думите му бяха за близост и приятелство, за памет и общо изправяне срещу сякаш вечната и еднотипна власт на престъпници, разделяща страната.

Той беше еднакво обичан и уважаван от онези българи и турци, които заедно с него са страдали при режима на БКП и помнят принципната му вярност към обикновената солидарност между хората, отвъд фалшивите рамки на безчовечната идеология и днешните изкуствени разделения. Недвусмислената му позиция винаги го е правела неудобен – в най-добрите традиции на християнската паресия, тоест безкомпромисна откровеност; неудобен за онези, които поставят личния си интерес пред обществения и за които моралът е нещо отвлечено.

Същевременно отец Димитър беше изключително мил човек без излишни претенции за величие, стабилно опрян на вярата, патерицата и трезвия си интелект. Беше достъпен, общителен и със свежа памет – рядко у нас качество, което почти винаги прави притежателя си нещо като бяла врана сред масово късопаметните ни съграждани. Участието му в документалния филм на Малина Петрова „Приключено по давност” от 2008 г. допълва картината на конспиративност и тревога в БКП/БСП по време на инсценираното от самите комунисти/социалисти подпалване на Партийния дом (и част от партийните архиви) през все по-далечната 1990.

Отец Димитър така и не измени на дължимата спрямо епископата почит по време на печалния разкол в Българската православна църква, но това не му пречеше да бъде силно критичен към нравствената развала и слабост на владиците – рядък случай на уравновесено, но и рисковано поведение, което му правеше чест като на християнин, свещеник и българин. Сега, когато какви ли не кресливи безобразия цинично ни се представят като „православие”, примерът и споменът за отец Димитър Амбарев са отрезвяваща възможност за сравнение с истинската, жива традиция на непримиримото християнство, което служи само на Бога, а не на земни власти. Отиде си един смел и честен човек. Вечна му памет!

Източник: mglishev.blog.bg