Досие в повече

„Аз знам, аз вярвам че си права, когато съгрешиш дори”… и така нататък, се казваше в едно стихотворение на Христо Радевски, посветено на Комунистическата партия. Парадоксът, превърнат от автора в поетическа фигура, трябваше да слисва и да покорява читателя с идеята за безусловното (или пък безогледно) доверие в Партията, носителка на най-висшата форма на живот – комунистическата.

Тази упоителна философия на безкритичното упование, насаждана с всякакви инструменти, включая поетическите, се оказа добре вкоренена в народната душа, за което все още можем да се поздравяваме. На мястото на грубо изскубаните от сърцата на цели поколения вяра и упование в Бога се явиха техните отровни двойници: упованията на идола, на Вожда – носител на съвършеното знание и власт. За тези нездрави упования си мисля винаги, когато стане въпрос (или по-скоро не стане) за досиетата на църковните ни йерарси и за това, дали са били тези църковни деятели доносници на миналата антицърковна власт, и защо.

Яви се тук един друг парадокс: обществото горе-долу лесно се събуди от полувековната приспивна партийна песен, обаче в църквата не се оказа дотам лесно това събуждане. Изглежда на места процесът е протекъл на по-дълбоки нива, отколкото обикновеното успиване. Защото ако е сравнително понятно защо светските хора жертват истината заради идоли, когато не знаят отговора на въпроса „Що е истина?”, непонятно е защо църковните хора, уж експерти по въпроса за истината, с готовност я подменят с всевъзможни други лоялности и им е по-трудно да скъсат с тях, отколкото на тия първите – със заблудите си.

И така, „парадоксът на Радевски” в църквата функционира с пълна сила, що се отнася до личността на духовника, който трябва да бъде възприеман като „прав”, „когато съгреши дори”. Така гласи някаква тайнствена догматико-канонична интерпретация, умело уплетена през последните години от клира, за да отбива претенциите на новосформиращия се Божи народ, съставен от неофити и невежи, каквито сме повечето новообърнати в зряла възраст пост-комунистически православни християни.

Оказа се, че през всичките години след смяната на режима, в разните сфери на обществения живот в България беше политически коректно да се очаква яснота по въпроса за личната принадлежност към бившия комунистически агентурен апарат. Изключение направи църковната сфера.

Навсякъде другаде – в науката, културата, образованието и каквото се сетим още, беше истинско и честно да се търси справедливата оценка за делата на всеки; да се взема в ръце този всеки и според прежните си дела да прекроява съдбата си. Според това бил ли е комунист, не е ли бил, бил ли е във властта, не е ли, работил ли е за властта и т.н. – да продължи трудовия си път, или рязко да го измени, като например от научен работник стане продавач на сергия. В църквата обаче, в тази институция, създадена да заквасява обществото с маята на истината, изведнъж, кой знае защо, се оказа неприлично да се говори и дори мисли по тия въпроси. Всъщност, всеки знае защо…

Но ето че днес има новини. В смисъл на официални новини, понеже в собствен смисъл те нито са новонастъпили факти, нито са новонаучени за доста хора в България. Да, днес стана нещо, дето толкоз години за определени църковни деятели беше в категорията „бай, бабо, да те не стига” – обявиха официално, че един от митрополитите, бивш депутат, е бил агент на Държавна сигурност. Агент Мишо. Ами сега?

Досега криво ляво се излизаше от положението, включително с обяснения от типа "то аз не помня бил ли съм агент, не съм ли бил", дадени от един друг митрополит. И нормално – забравя се, човешко е. Обаче сега комисията по досиетата припомни официално и на забравилите, и на тези които се интересуват, как точно стоят нещата. И дискредитира цяло едно учение, според което всички проблеми в църковния ни живот са плод на световния заговор. Оказва се, че сянка на такова обвинение е на път да падне и върху някои църковни личности, отговорни в една голяма степен – със или без сянка – за състоянието на църковния живот в България.

Свети Йоан Златоуст пише: „Греховете на простолюдието, извършвани като на тъмно, погубват единствено тези, които грешат, докато греховете на виден и известен на мнозина човек вредят на всички, защото карат бездейните да бъдат още по-мудни в усилията им към доброто, а онези, които искат да полагат грижи за себе си, подтикват към безразсъдство.”

Точно затова и тази новина е важна – заради безрасъдството. Безрасзъдството „да подтикваш онези, които искат да полагат грижи за себе си” към морална нищета. Духовната нищета, както се знае, е друго нещо. Безразсъдството да мислиш, че лъжата е средство за оцеляване; да се надяваш, че проблемът се решава с приклякане при поредния политически вятър, да караш хората да мислят че грешат против Църквата, когато говорят за теб и да мислиш, че това ще опази честта на митрата. Дори военните имат по-високи идеи за това как се пази честта на пагона.

Със сигурност не искам да съдя човека за това, че е бил агент. Не знам и няма да узная какво е неговото агентурно дело, а честно казано – и не искам. Но не искам и друго: да мисля и да се отнасям към този факт така, сякаш не се е състоял. Сякаш е все едно, дали свещениците на Църквата в България са плащали с живота си за своето служение по времето на комунизма, или са служели на комунистическите служби за борба с църквата. Сякаш няма значение, дали един селски свещеник е проливал потта и кръвта си за правото да служи в бащината си кирпичена къща, и дали един протосингел е бил агент на комунистическата власт и днес успешно архондисва бизнесмени и урежда партита на свинско и домашно вино, които впечатляват и Националната телевизия.

Не, не е все едно какво си правил. Трябва да не е все едно. И не заради тези хора – жертвените, горещите – и обидата към тяхната памет; тази памет не може да бъде накърнена, защото имената им „са написани на небесата”. А заради нас, заради начина, по който тази безкритичност и безпаметност обижда нас.

Има и още една обида, не по-малко притеснителна – тази която се пише на гърба на църковната институция в България. Защото не е все едно от чие име стоиш, нито разбира се – как стоиш. И ако така нареченото общество, което впрочем включва и православните хора в България, може да разбере, че човек е слаб, че човек греши, че духовникът също е човек…, то много е трудно да разбере защо човекът съзнателно избира да си стои в греха, да стои в лъжата и в лицемерието. При това – от името на Църквата; начело, един вид. Това е тъжното и просто недоумение, което, дори да се разреши в някакви половинчати обяснения, те едва ли ще зарадват някого.

Имаше време, когато все още изглеждаше възможна една искрена стъпка: да признаеш честно. Да поставиш картите на масата, с готовност да поемеш последствията – каквито даде Бог. Сантиментално ли звучи? Не вярвам. Тази стъпка е истинската, християнската. В нея има, струва ми се, достойнство, уважение към другия и … вяра. Но като че ли вече е късно за такива стъпки.

Късно ли е, наистина?