За природата на историко-религиозния факт



 

Заниманието с историко-религиозния факт е предмет на теоретично и философско усилие, което е възнаградено както от разширяването на кръга на нашите знания, така и от обстоятелството, че историкът трябва да има изградена представа за това що е исторически факт и как този факт се разполага в системата на знанията на историческата наука.

 

Често пъти се казва, че историята не е наука за регистрация на факта, а е наука, която иска да обясни и да разясни какво се крие зад факта и кои са рационалните и ирационалните двигатели на историческия факт. Затова при изследването на дадено събитие учените не се задоволяват само с неговото описание, нито само с правенето на заключение за това какво следва от дадена историческа постъпка, но и се опитват да надникнат по-надълбоко като изследват и теоретизират от една идеалистична или материалистична гледна точка за вътрешната тъкан на събитията и за невидимата страна на човешката природа и обществени взаимоотношения, благодарение на които се е появил историческият факт.

Така например историкът не се задовлява да опише събитията от българското Покръстване, което е много сериозен исторически факт и събитие не само с поместно, но и със световно и европейско значение. Ако се задоволяваше само с описание, ученият би преписал дословно византийските сведения за делото на св. цар Борис І и би се задоволил да прекопира житието на царя-светец от календара на Църквата. Историкът иска да обясни защо Покръстването се е случило, защо българското общество макар и след кръвопролитна братоубийствена война се е решило на тази стъпка и защо международните и дипломатическите условия на епохата са позволили щото българското християнизиране да се случи тъкмо през ІХ, а не през VІІІ или ХV в. Казано с други думи, историкът се опитва да обясни случилото се, като използва знанията си от други дисциплини, като прави аналогии, тълкува смисъла на събитията и създава опорен свод от знания, които са почерпани от една по-обща картина на историческа визия. Историкът прави нещо повече от простото фиксиране на факта, както често правят средновековните монашески хроники или кратки хронологични приписки към богослужебни книги.

В зависимост от това каква обяснителна верига предпочита да избере съобразно собствените си идеалистични или материалистични възгледи за света, историкът търси в Покръстването на българите различни обществено и личностно значими причини, за да обясни успеха на мисията на св.цар Борис І. Историкът гледа не само фактите, но и вътрешната сила на историческия акт зад тях, за да успее да убеди читателя в правилността на своите виждания и да каже защо православието е толкова успешна религия, която е запазила българската народност през изпитанията на турското робство (османското владичество). Ако историкът предпочита икономическите марксистки теории, той ще обясни Покръстването със социално-икономическото развитие на българския народ, със създадената класова структура на българското общество и с нуждата от нова форма на религия и религиозни вярвания, укрепващи със своя авторитет властта на богатите съсловия и на благородниците в средновековното българско общество. Ако ученият е идеалист и духовно ангажиран човек, той ще обясни Покръстването в контекста на европейския духовен климат през Средновековието, с истините на православната вяра и с неотменимостта на нейните догмати и църковни канони, с искрената вяра на св. цар Борис І и с подготовката от страна на християнските мисионери-славяни сред българите, които са посяли семето на Христовото слово сред поданиците на българския княз. Ако ученият предпочита политическите и дипломатическите обяснения на историческия факт, то той непременно ще обясни приемането на християнството от страна на българите през ІХв. като следствие от сложните дипломатически комбинации, които реално съществуват на картата на Европа заради съперничеството между Рим и Византия в областта на духовността и военното дело. Престрастеният към геополитическото рационално обяснение на събитията от бурния ІХ в. ще посочи картографския венец от християнски европейски държави, сключен политически около България тогава, и ще обясни Покръстването с дипломатическа игра, наложена от съвпадения на случайности и/или преднамерени ходове от страна на князе върху картата на политическото поле. Покръстването в тази обяснителна система ще се разтълкува като политически ход от страна на Борис І, за да може да издигне престижа на България и тя да бъде приета в семейството на християнските европейски държави през Средновековието. Любителят на военните теории ще посочи загубените сражения на българската войска и последвалият глад и природни бедствия, които са убедили българите да приемат християнството, за да имат непосредствена икономическа и политическа полза от това деяние. Психологическите обяснения развиват теорията на факта в посока на личността на княза –покръстител и във връзка с личностното влияние, което е упражнявала върху него неговата сестра-християнка, покръстена в Цариград(Константинопол) преди св. цар Борис І. И много други още обяснения могат да бъдат дадени от страна на логиката на историците и в зависимост от състоянието на обема от информационни данни за духа на Средновековието. Ние можем да приемем една или друга обяснителна верига за фактите, в зависимост от това дали сме марксисти, политолози, социолози, дипломати или просто искрено вярващи хора, които не се усъмняват в метафизичните и ирационалните доводи на българския владетел в сложния му избор при промяната на българската народностна и държавна религия през сложния ІХ в.

В едно обаче всички историци са категорични и това дори марксистите не можаха да го отрекат или затъмнят, ако се съди по добрата книга на проф.Васил Гюзелев “Княз Борис І”, издадена през 60-те години на ХХ в. Никой не може да оспори факта на християнизацията на българите, както и никой не може да обори факта, че българският народ и до ден днешен е православен и пази ревниво своите традиции, чието държавно и обществено-културно начало в свободни условия е поставено именно от Покръстването през 864 г. Както математиците и физиците мълчат и не могат да възразят на резултатите от правилно проведена математическа операция и да оспорят данните от математическите и физичните формули, така и историците и любителите на историческо четиво не могат да оспорят историческия факт, нито да го унищожат, защото истината рано или късно излиза и колкото повече се придържаме към естествения език на фактите, толкова повече имаме възможността да се доближим до правдивостта в историческото познание и да получим почтена и обективна информация за онова, което е било, а не за онова, което би се искало да бъде за някои недбросъвестни експлоататори на историческия текст.

Когато се говори за точното използване и приложение на историческия факт, следва първоначално да се каже какво представлява той. Историческият факт е събтие или явление, което се е случило реално и което няма алтернатива. В извършването на факта има еднопосочност на действието от далечно към близко, защото историкът гледа към историческата линейна времева ос в обърната перспектива: от нашето моментно положение – далеч назад във времето.

Исторически факт на български език означава свършено деяние или дело, постъпка в буквален превод от латински. В този смисъл фактът е деяние, което дадена историческа личност, определен народ или дадено общество са извършили през годините. Факт имаме при моментна или продължителна дейност, в зависимост от неговата характеристика. Например Покръстването през 864г. е еднократен акт с решение на владетеля, но християнизацията на българите е продължително събитие с измерения в повече от два века. Фактът не може да бъде резултат от историческо бездействие или помисъл. Един факт може да е свързан с произведение на духовността, с произведение на културната или политическата мисъл, но фактът по природата си изисква действеност. Затова когато съобщава или коментира исторически факт историкът или ученият-хуманитарист всъщност коментира извършените дела и постъпки на хората, които си е избрал да проучва и чиято разностранна дейност си е избрал да описва.

За историка-идеалист факт може да бъде появата на ново философско или религиозно учение в историята. Това означава, че изследователят като книжовно просветен и грамотен човек се интерсува от състоянието на идеите в историята, от тяхното развитие и разпространение. Едно учение може да е незначително по своите последици и да бъде периферно за историята на народа и обществото, каквото например е богомилското учение за развитието на българската народопсихология и духовна култура, но въпреки тази незначителност то е факт, и като такова историкът се интересува от него. Или например – марксисткото учение е един детайл от европейските и световни икономичеки теории, като разглежда само една част от обществените отношения, каквито са отношенията между наемния труд и собствеността върху средствата за производство. Но марксизмът е оказал влияние върху мисленето на милиони хора и като такъв той не може да се пропусне от историка в неговата проучвателска работа върху човешките идеи и фактите, които тези идеи са породили. Същото се отнася и за християнския историк, когато изследва развитието на ересите и на нетрадиционните за православието религиозни секти. Техните верови принципи и догми са отхвърлени от вселенските събори и са оборени от православните богослови, но ересите и сектите са били и те са факт, към който историкът не може да остане безучастен и да се потопи в мълчание по въпроса.

Природата на факта може да бъде различна – от политическо дело или военно предприятие до създаването на материални останки и предмети, към които любителят на старината може да храни интерес. Например за материалиста-историк и за археолога по дефиниция на обекта на неговите научни търсения факти могат да бъдат достигналите до нас вещи, направени от човешки ръце. Ако за един идеалист и/или духовно ориентиран историк важното в иконата или в произведението на изкуството е философията на нейния образ, както и нравственото, духовно и интелектуално послание, което този образ излъчва и предава към поколенията, то за материалиста факт няма да бъде философското послание и нравствения завет, а материята, боите, дъската или метала, от който са изработени произведенията на изкуството. За материалиста важно е фактът да бъде материален и като такъв той го приема за историчен. Измерването на количеството факти за веществено мислещият човек става по броя на видимите предметни останки от археологията или от етнографията, като вниманието се съсредоточава върху чисто технически параметри на факта – стил на изработка, материал, дължина и широчина на находката, ценност на метала и степен на използваемост на намерения предмет в годините, когато е бил създаден и когато е функционирал в обществото. Затова в интерпретацията на факта между историческата теория на идеалиста и материалиста съществува чувствителна разлика, която се отразява на сложността и дълбочината в изследвания от него обект на научни проучвания. Идеализмът изисква повече начетеност, анализ и проницателност, докато материализмът се ограничава до констатация и технически описания.

Историческият факт сам по себе си може да бъде оценъчен или безоценъчен.

Историческите факти, а те се увеличават с развитието на историята, с нарастването на броя на историческите школи и с развитието на методолигията, могат да бъдат степенувани по скалата на ценности, които са завещали на поколенията или по скалата на ценности, които философският прочит на историята ни дава. Така например в подредбата на значимите исторически факти ученият изхожда в редица случаи от едно нравствено убеждение и от правилата за морално и логическо поведение, което неговото общество е приело да спазва и следва упорито. Въз основа на тази своя предубеденост, дори на моменти предразсъдък, историкът оценява историческия факт, отделя го от групата факти, които знае, и така го експонира на първенстващо място, за да приравни останалите факти по неговата стойност. Например ние сме учени, че държавата и държавността е висша политическа и морална ценност за българите и тя има почти свещени измерения в нашата народпсихология и манталитет. Следователно българският историк, ако следва традицията ще отдели историческите факти около образуването на българската държава, ще потърси други факти, свързани с държавността и ще прави историческа оценка на събитията в по-широка перспектива със съзнанието, че важният факт е държавообразуването и държавостроенето в българското минало. Съответно делата на българските владетели и царе ще бъдат оценявани по степента на държавните им приноси, по държавни приноси ще бъдат оценявани българските политици и по позицията им по отношение на държавата ще бъдат ознаменувани големите исторически периоди.

Ние казваме, че периодите на чуждо владичество и робство са тъмни и мрачни периоди, не защото българинът е живял икономически лошо тогава – напротив, понякога в условията на византийска власт и османско владичество българите са имали по-големи богатства, отколкото в по-модерин времена. Ние казваме, че периодът на чуждо владичество е тъмен, защото е бил бездържавен за нас. Съответно хората, които са се борили за възстановяването на българската държавност, ще бъдат светли личности в историята и ние ще оценяваме положително деянията на Асеневци по възстановяване и укрепване на българската държава от 1185 г. до края на ХІІІ в. и ще издигаме в ранг на почит делата на Иван Асен ІІ, при когото българската държавност достига своя най-голям разцвет след епохата на византийското владичество.

Ценността на факта зависи и от много други предпоставки, пряко касаещи методологията и методиката на изследване на историческите извори. Примерът с оценъчното поставяне на факта за запазване на българската държавност от страна на историците може да бъде разширен с примери от съвкупността на религиозните факти, като Покръстването, унията с Рим при цар Калоян и връщането към православието при Иван Асен ІІ. Фактът на защита на държавността може да бъде допълнен с културни факти като приемането на старобългарската азбука и създаването на старобългарската и новобългарската литература. Те могат да бъдат разширени с факти от националното битие на българите като идеологията на езическата държава и проявите на национално самосъзнание по време на антивизантийските и антиосманските въстания. Националният оценъчен момент на факта може да бъде разширен от изследването на събитията около избухването и провеждането на българската национална революция през 1876 г. и т.н. Важното е да се подчертае, че изборът на факти, т.е. на свършени дела в историята е избор на нравствената и логическата ни оценъчна стълбица от добродетели и съответно представи за добро и зло, които човек притежава по своето възпитание и биологичната си предразположеност. Затова изтъкването на един или друг факт в поредица от обяснения, записи на хартия и исторически анализи е резулатат от представата за историческа оценка, която е построена на морални и логически принципи. Затова и историята е поучително четиво – ние живеем с разбирането, че историята е философско сито на послания за добро и зло, че положителните примери и отрицателните случаи на историческото развитие ни служат за морален образец, който според обичайните европейски схващания за добри и зли постъпки ние трябва да следваме, за да бъдем добродетелни и т.н. Добродетелта и положителните качества на човешката дейност са главно условие за разпознаване на историческия факт и неговото действие в съзнанието на читателя след прочита му на исторически текст. Затова оценъчната история за европееца е тази, която посочва добрите и лошите факти, различава едните от другите и се изказва положително за доброто и правилното и съответно прави отрицателни оценки за злото и вредното. Например един исторически факт на избухване и провеждане на световна човекоубийствена война е отрицателен пример в историята, защото ние като християни отричаме човекоубийството и не приемаме национална или световна идеология, която поощрява унищожението на човешки същества.

Но ако ние сме съпричастни към каузата на доброто и справедливото, разбирано като добро и справедливо в един метафизичен смисъл на неизменим вселенски порядък и очевиден свръхестествен ред, то ние не даваме отрицателни оценки на войни, които са резултат от отбранителни действия или са предизвикани от мотива не за власт и материални богатства, а от желанието за защита на човешкия живот и достойнство. За такива войни историята дава оправдателна и дори положителна оценка не с оглед на това, дали войната е довела човечеството до материален или морален прогрес – такова мислене е абсурдно, а защото войната се води в името на справедлива цел и със защитни намерения, благодарение на които обществото и народа са се запазили от погибел. Пример за такава защитна война и справедлива война е Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Висшата ценност за човека, в това число и за историка, е истината и ако интерпретацията на един факт и неговото обективно историческо значение са в полза на истината, за която мнозина учени и мислители са жертвали дори живота си, то и историкът прави положителни оценки на тези факти.

Оценъчната характеристика на факта е необходима, за да има подредба и строга йерархия както при писменото летописно изложение, така и при системата на предаване на мисли чрез слово. Европейските азбуки и книжовни нагласи са се сложили така, че написаното да следва предходното, като след встъплението се прави заявка за началото на разказа и този разказ е последователен като изреченията следват по смисъл едно след друго и така се върви до крайното изложение на писмения текст. Смисълът на текста и неговото разбиране зависи от точността на фразата и нейната последователна взаимообвързаност с другите изречения, като се държи сметка за смисъла и текста от началото и края. Така е и при историческото изложение, където началото, средата и края трябва да са обвързани в една последователна логическа непротиворечива системна зависимост, при която след “а” следва, “б”, след “б” следва “в” и т.н. При подобно изложение и последователност на историчедския текст трябва да има и йерархия на фактите, за да могат те да бъдат най-добре разбрани и осмислени от читателите.

Фактите не могат да бъдат равнопоставени един на друг и да бъдат равномерно изложени. Важността на факта и неговото значение обикновено изисква най-значимото и най-важното да бъде изтъкнато подобаващо в историческото проучване. Важният факт се подчертава по различни начини от автора на историческата монография или научна статия. Тъй като историята се занимава с хронологична подредба и в класификацията на фактите е взета под внимание като водеща подредбата на времето по години от началото на разумен човешки живот до наши дни, то и последователното подреждане на фактите следва механичното деление на времеви периоди в последователност от далечно и старинно към близко и съвременно. Оценката на историка за факта обаче проличава или в увода на неговия текст, или в различни части на изложението, където се излагат директно или се коментират косвено ценни за описанието исторически факти. Писателят непременно отделя повече внимание върху важното за него и по такъв начин изтъква ценността и значението на историческия факт, който е подробно описан и подробно представен от описателно изложение, коментар, анализ, съпоставки и сравнения и от теоретични предпоставки за функцията на факта в историческото битие. Заедно с факта се дават оценки за неговото значение спрямо положителното или отрицателното историческо знание. Често пъти обаче за един важен факт се знаят повече неща, отколкото за маловажни, защото във възгледа на историка едно събитие е било по-ценно от друго, а всъщност нас като читатели ни интересуват по-малко осветлените моменти от историята. Затова в историографията съществува неравномерност и от затискането на важни факти чрез вторична, несъществена или детайлизирана информация важното послание в историческото четиво се губи. Оттам се затормозява и правилното ни разбиране на историческия факт, както се предопределят и малкото ни знания за него. Което е голям проблем на историята и много съществена опасност за правилното и добросъвестно формиране на исторчески знания у любители и професоналисти.

Пренасянето на свойства на детайла върху цялото и на частни маловажни характеристики върху съществени и серизони явления е за съжаление често срещана грешка и тя присъства както в ученическите и студентските исторически представи, така и в разбиранията на професионалин историци, които не са прочели документите на науката си и са слабо подготвени философски и теоретично. Извеждането на маловажни факти пред съществени явления и събития от миналото често се дължи на липса на достатъчно информация, както и на естеството на историческите извори, зависи от настроенията и възгледите на техния съставител и от неговата житейска философия или религия. Например в османските исторически документи се пишат малко и несъществени неща за българите в годините на бездържавното им съществуване, не защото тогава българската история не е изобилствала с факти и събития, а защото мюсюлманският историк се е интересувал от събитията в султанския двор, от развитието на нещата в Османската империя, от икономическото състояние на раята в нея, от социалното положение предимно на мюсюлманите и от значението на исляма за развитието на турската държавност и въобще за разпространението на исляма по света като една от трите световни религии. При такъв поглед османският летописец естествено ще пропусне състоянието на християнската религия, защото за него тя е несъществена и друговерска, т.е. по-малко ценна от исляма. Османският историк няма да каже вищо за състоянието на българското национално самосъзнание и за проявите на национално самоопределение или за проявите на национален характер у българите през годините на робството (османското владичество), османският учен няма и да се сети да търси факти и доказателства за ранната българска история, нито ще цитира християнски, славянски и български исторически документи, освен ако в тези документи не се възнася слава на султана и на мюсюлманския Бог. Затова и данните за българите през османския период са малко и обикновено те са детайлизирани и несъществени справки за икономическото и социалното положение на нашия народ според казаното в турските данъчни и финансови регистри.

Народите и религиозните общности обикновено пишат първо за себе си и за своите философски и научни възгледи, като преценяват явленията в света, в това число и историята, от собствената си културно-философска нагласа. Затова и българите, ако искат да научат данни предимно за себе си през османския друговерски политически период, трябва да потърсят ако не свои документи и исторически извори, то поне християнски и балкански такива на първо място, а след това да търсят по правилото на кръговете за близост исторически сведения за делата и постъпките на нашите предци. Защото българите са водили пълнокръвен живот и то много достоен през годините на бездържавно съществуване, но не е имало кой да ги опише, както отбелязва и Мавро Орбини в своята история за царството на славяните. Славяните, казва Орбини, са славен народ, но никой не им е записвал историята и затова те и до днес тънат в неизвестност.

От подреждането на фактите съгласно нашата общофилософска или религиозна нагласа зависи и периодизацията. Затова, ако изхождаме от главните факти в българската история, ние можем да кажем, че големите периоди са съответно езическият, християнският и и атеистичният период в историята. Тези три големи дяла образуват тъканта на българския исторически път и всеки, които се интересува от религия и история, би следвало да съобрази с тях при изграждането на своята концепция за миналото.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

Notice: Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...