Църквата и гръкоримският свят

И все пак специфичният път за разпространението на християнството не е могъл да бъде друг, освен пътят на еврейското разсеяние. Започналата още преди АлександърМакедонски, но засилила се особено много в елинистическата епоха еврейска емиграция извън пределите на Палестина води в крайна сметка до това, че почти във всеки град на Империята възникват еврейски квартали, свързани чрез своите синагоги и чрез религиозната си организация със своя религиозно-национален център в Йерусалим.

При влизането си във всеки нов град св. ап. Павел е можел да бъде сигурен, че ще намери в него еврейско съботно събрание, в което ще може да проповядва за Христос според Писанието. Според изчисленията на отделни историци, в разсеяние по това време са живели не по-малко от четири милиона евреи, при общ брой на римското население около петдесет милиона. Въпреки безброй многото религиозни забрани и тяхното, продължаващо и в разсеяние, делене от нечистите, постоянният контакт с елинистическата култура не може да не доведе евреите до известен напредък. За разлика от палестинските равини, все повече заплитащи се в безплодни и дребнави „тълкувания” на Закона, евреите от разсеянието усещат необходимостта да обяснят на външния свят своята вяра и да го доведат до познаването на Единия и Истинен Бог – Творец на небето и земята. На тази им необходимост от страна на езичниците пък отговаря все повече засилващият се интерес към Изтока и неговите религиозни дълбини – духовната жажда, за която вече споменахме.

Пример за това сближаване можем да открием в лицето на гръцкия превод на Стария Завет, извършен в Египет около стотната година преди Рождество Христово и направил библейското Откровение достъпно за елинистичния свят, а по-късно – във философията на александрийския евреин Филон, в която същият се опитва да изрази вярата на своите отци в понятията на гръцката мисъл, да я направи разбираема за външните.

От друга страна, не са малко и езичниците, които се обръщат към религията на Израил, ставайки по този начин евреи, но вече не по кръв, а по вяра, по силата на онзи особен светоглед, в чийто център стои очакването на Месия и на Неговото Царство. Точно тази мрежа от синагоги, покрила цялата Империя, се оказва като че ли провиденциално приготвена за пътя на разпространението на християнската проповед. Тя е тази, която спомага, щото вестта за Христос, заедно със споровете и съблазните, свързани с Него, буквално за няколко години да успеят да обходят цялата икумена. Оттук и проповедта на Евангелието прониква в средите на близо стоящите до еврейството и откритите за неговото духовно влияние. Това са хората, различни по кръв, но обединени от необходимостта на новата вяра, от жаждата за прераждане и спасение, които съставят първите християнски общини. Как се е извършвало това обръщане? По този въпрос знаем много малко, пък и едва ли е възможно както проповедта, така и обръщането да бъдат сведени до един определен тип. Сега, както и винаги, религиозната криза, заставяща към приемане на новата вяра, е неизменно индивидуална и към нея могат да водят хиляди причини и пътища.

От посланията на св. ап. Павел виждаме как той променя методите на своята аргументация и към различните групи се обръща различно. Разбира се, винаги в центъра на всяка негова проповед – независимо от това към кого тя е обърната – стои проповедта (κήρυγμα): провъзгласяването на новия факт, вестта за Спасителя, донесъл в света избавление и мир. Проповедите на апостола не са нито масови, към тълпата, нито представляват привличане на народното любопитство с каквито и да било външни церемонии. Но огънят, който се е запалвал в един, се предавал на друг, а новата светлина, озарила техните лица, не е могла да се укрие от този, който вече я е търсел, поради което я е и видял. По-силно от всички думи, разбира се, служи самото християнство – това действително обновление на живота, което се проявява в християнската община и в крайна сметка самò е в състояние да докаже жизнената сила на Евангелието.

Беше време, когато търсеха първите християни в низините на обществото в Империята – в редиците на онзи международен пролетариат, изпълвал големите градове и особено техните порти, и в чиито среди, благодарение на бедността и социалното неравенство, изглеждаше, че е било лесно да процъфтят думите за любов, надежда и нов живот. И описанието на Коринтската църква при св. ап. Павел като че ли потвърждава подобно предположение: „Гледайте, братя – пише той до коринтяните, – какви сте вие, избраните: не мнозина сте мъдри по плът (т.е. образовани, бел. авт. А. Ш.), не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо (…)” (1 Кор. 1:26–28).

При все това не би било вярно да стилизираме ранната Църква в пролетарски тонове, да виждаме в нея само едно социално явление и едва ли не да я смятаме за продукт на класовата борба. Защото при същия св. ап. Павел срещаме да се говори за „Ераст, градския ковчежник” (Рим. 16:23), защото в Атина сам той обръща към вярата члена на Ареопага Дионисий, а в Солун има „немалко видни жени” (Деян. 17:4). Посланието на св. ап. Яков укорява богатите, а това означава, че и такива е имало в Църквата, а по-късно губернаторът на Витиния Плиний Млади ще донесе до вниманието на императора за наличието на множество християни от най-различни съсловия¹. Били ли са те наистина толкова много в началото? Към края на ІІ век, обръщайки се към гонителите, Тертулиан пише: „Ние съществуваме едва от вчера, а вече изпълнихме света и всичко ваше – градове, острови, крепости, муниципии, площади, лагери, триби, декурии, дори двореца, сената и форума… [Ако ние бяхме ваши врагове, с.м.] щяха да ви останат повече врагове, отколкото граждани”². Разбира се, тук имаме едно риторично преувеличение. При все това обаче – географски погледнато – християнството наистина се разпространява достатъчно бързо. Още през І век големи църковни общини съществуват в Сирия, Египет и Мала Азия, а може би дори и в Испания и Галия. Това обаче все още не означава, че християните са били толкова много. Във всеки случай, към момента на обръщането на св. Константин, т.е. към началото на ІV век, те все още не са били повече от една десета от общия брой на населението в Империята. Ето защо може да се твърди, че в продължение на дълго време Църквата е запазила размера си на малко стадо, преследвано от света на мнозинството.

Десетилетията, които отделят апостолското начало на Църквата от средата на второто столетие, са ни оставили съвсем малко паметници. Ние не знаем почти нищо за ръста на Църквата, за първоначалното развитие на нейната организация, учение и богослужение – факт, който позволява на всевъзможни „реформатори” на християнството, както и на „научната” критика, да строят по отношение на тази епоха всевъзможни хипотези, в които посвоему да я възстановяват и тълкуват. В нея на всяка цена са искали да виждат някаква „метаморфоза” на Църквата, разрив с отразената в Евангелието първоначална „идея” на християнството. Смята се, че организираната Църква, със своята йерархия, учение и дисциплина – такава, каквато я виждаме в средата на ІІ век, – е продукт на всички тези кризи и опити за „прилагане” към конкретните социални условия. Изглежда, като че ли все още неопределената вяра волю-неволю се отлива във формите на мисълта на тази епоха, „елинизира” се, отразява в себе си влиянието и потребностите на приелите я общества. В последно време обаче всички тези теории все по-очевидно откриват своята несъстоятелност. С все по-голямо внимание учените се вслушват в гласа на Преданието на Църквата, което дълго време им се е струвало тенденциозна, почти злонамерена измислица. Оказва се, че Евангелието не може да бъде отделено от Църквата – то е в нея и е написано за нея, то е свидетелство за вярата на Църквата, за нейния жив опит, и вън от този опит то не може да бъде разбрано. Откъсите от молитви, знаци и символи на стените на катакомбите, взаимните послания на църковните общини – всичко това сега оживява в нова светлина, разкрива се като единно развитие, а не като последователност от кризи и разриви. Незаписаното пък се оказва, че е могло тайнствено да живее и да се съхранява в непрекъсваната памет на Църквата, в самия неин живот, така че да бъде записано понякога дори столетия по-късно.

Така все по-очевидно става, че Църквата е именно първичната същност на християнството, че не е тя нещо, което има нужда от „възстановяване” и „оправдаване” въз основа на достигнали до нас откъслеци, а точно обратното – че само в нея, т.е. в признаването на нейната „първичност”, самите тези откъслеци придобиват смисъл и могат да бъдат изтълкувани правилно. Като започва с една унищожителна критика на Преданието на Църквата, науката постепенно достига до обратния резултат – потвърждава това Предание като най-надеждния и най-авторитетния източник на нашите знания за миналото на християнството.

А какво всъщност знаем за първите десетилетия, за тези църковни общини, които вече са разпръснати по цялата Римска империя? Отново, както и в най-първия ден в Йерусалим, ние виждаме преди всичко християни, събрани в Църквата – за Кръщение и Евхаристия; и това двуединно тайнство – на раждане от вода и Дух и преломяване на хляба – определя целия живот на Църквата и живота на всеки един от нейните членове. И това не е само един от „аспектите” на църковния живот, не е само богослужение, а източник, съдържание и връх на всичко в Църквата, самото сърце на първохристиянството.

Човек не се ражда, а става християнин – тези думи на Тертулиан ни обясняват защо малкото запазени паметници от ранната епоха ни говорят преди всичко за Кръщението и за Евхаристията. Защото хората са ставали християни, а това на свой ред означава, че в паметта на всеки от тях не е могло да не бъде запечатан онзи ден, когато след тайнственото възрастване на семето, посадено в душата чрез проповедта, след съмненията, проверките, мъченията той най-сетне е пристъпвал към кръщелната баня на тайнството. Там е умирал старият живот, за да започне новият. Там в един миг се е получавало всичко: опрощаване на греховете, единство с Христос, увереност в умирането на самата смърт, опитът на възкресението и тази вечна радост, която никой повече не е в състояние да отнеме. И всичко това не е било нито абстракция, нито „идеология”, а действителност – излизайки от светата вода, новокръстеният повече няма да е сам. Той влиза в братството, в единството на любовта и в непрестанното общение.

Такъв е вечният смисъл на Евхаристията – винаги с братята чрез Христос. Един Хляб и една Чаша – разделяни за всички и съединяващи всички в едно цяло; възпоминание, претворявано в действителност, и очакване, претворявано в присъствие.

И как тогава е трябвало да звучат словата на Благодарението, достигнали до нас от тази древна младост на Църквата, които предстоятелят е произнасял над принасяните Дарове:

Благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, което ни извести чрез Твоя отрок Иисуса. Слава на Тебе през вековете. Както тоя преломен хляб беше пръснат по хълмовете и събран, стана едно, тъй нека Църквата Ти се събере от краищата на земята в Твоето царство. (…) Помени, Господи, Църквата Си и я избави от всяко зло; направи я съвършена в любовта Ти и събери от четирите ветрове нея, осветена, в Твоето царство, което си ѝ приготвил.

(Дидахия, ІХ, 3–4; Х, 5)³

От неделя до неделя и от Евхаристия до Евхаристия – целият живот на кръстения вече е белязан от това очакване на събранието, на срещата и общението, на радостта от осъществяването на любовта. Макар външно всичко да остава постарому, макар, както и преди, животът да е изпълнен с дела и грижи, в опита на Кръщението и Евхаристията вече всичко е осветено в нова светлина, изпълнено с нов смисъл и преобразено от любовта. Всеки отделен ден и всяко дело, извършено в него, вече са само стъпки по пътя към последната победа на идущия Господ, а всяко събрание е вече предвкусване на окончателното единство в любовта: около трапезата в невечерния ден на Царството.

Ето защо единствено евхаристийното събрание, това средоточие на църковната община, е и факторът, който може в действителност да обясни самото устройство на Църквата, „организационния” аспект от нейния живот. Единствено в светлината на тайнството църковната организация се възприема от християните вече не като обикновена човешка организация – със свое началство и подчинени, авторитет и послушание, – а като жив организъм, напоен от Светия Дух. И всички човешки служения в него, и всички човешки взаимоотношения са проявления на Същия този Дух, служение на Самия Христос в лицето на Неговите братя.

Начело на общината стои епископът. Неговата власт е наистина особена. Поставен от самите апостоли или от техни приемници, други епископи, за своята църковна община той е образ на Самия Христос, на Главата и Източника на целия живот на Църквата. Без него в общината не трябва да се върши нищо, поради което и неговото служение, неговият особен дар се състои в това, щото да преобразява чрез тайнството събранието на християните в Тяло Христово, да съединява в едно неразривно единство новия живот. Той е този, който извършва Кръщението, принася Евхаристията и раздава Даровете в събранието. А с властта му да извършва тайнството неразривно е свързана и неговата власт да учителства – той поучава в събранието, но не от себе си, а само в Светия Дух; той е пазител на Преданието на апостолите и свидетел на вселенското единство на Църквата. Именно от него като от източник произтича и дарът на пастирството: епископът – както и Христос – има грижата за всички едновременно и за всеки поотделно; той е живо средоточие на братството и на взаимното общение на християните.

В самото начало на ІІ век св. Игнатий Богоносец призовава към покорство спрямо епископите: „(…) защото и Иисус Христос, несъмненият наш живот, е волята на Отец, както и епископите – определени из пределите [на вселената] – са по волята на Иисус Христос” (Ефесяни, ІІІ, 2)⁴. Така че „(…) никой да не върши без епископа нищо от нещата, които се отнасят до Църквата. Нека [ви] води онази сигурна Евхаристия, която [се отслужва] от епископа или от онзи, на когото той я е поверил. Където и да се яви епископът, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската Църква” (Смирненци, VІІІ, 1–2)⁵.

В управлението на Църквата епископът бива подпомаган от презвитерите – старейшините. Ако св. Игнатий уподобява епископите на Христос, то в лицето на презвитерите той вижда новите апостоли. Поставени, ръкоположени от епископа, те му помагат във всичко, предават на общината неговото учение, неговите грижи и разпоредби.

В началото християнството се разпространява почти изключително в градовете, поради което първите църковни общини са именно градските такива – събранието на християни на едно място около епископа. По-късно, когато броят на християните се увеличава и форматът на това събрание не може да продължава да бъде същият, градската община се преформулира в мрежа от подчинени на нея приградски общини или енории. Това е и времето, когато презвитерите започват да заменят епископите, като стават техни пълномощници – нещо като свързващи звена между тях и отделните енории. По този начин, посредством тайнството на епископското ръкоположение, всички общини запазват своята органична връзка с епископа като благодатен орган на църковното единство.

Епископите и презвитерите биват следвани от дяконите – служителите. Те са уши, ръце и очи на епископа, негова жива връзка с неговия народ. Днес почти е забравено общественото съдържание на църковната община. Днес единството на една енория се ограничава до едното богослужебно събрание. В ранната Църква обаче единството в богослужението е неотделимо от самата реална взаимопомощ – от братството, от общата грижа за бедните и за вдовиците, за погребването на братята и за сиротите. Не може някой да участва в Евхаристийното приношение, без да принася реално своя дар. Хлябът, претворяван в Тяло Христово, се отделя от насъщния хляб и от плодовете, които християните носят в събранието за общата трапеза и в помощ на онези, които нямат. И това в никакъв случай не е милостиня, нито някакъв вид благотворителност, а първо условие на самия християнски живот.

Именно дяконите са тези, върху които лежи грижата за разпределянето на даровете, за помощта за бедните, за организацията на агапите – вечери на любовта, т.е. за действителното единство на християните, което произтича от тяхното общение в тайнството. Ако обаче, по думите на св. Игнатий Богоносец, без епископа, презвитерите и дяконите няма Църква, това не означава, че в Църквата активна е само йерархията. Всеки член на Църквата има свое служение и всички те се допълват взаимно в едно неразторгаемо единство: Има различни дарби, но Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички.

Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза (…). И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло (…) и всички с един Дух сме напоени (1 Кор. 12:4–7, 12–13).

Ето го онзи идеал за цялото, в който то не подчинява на себе си личностите, а самата личност се разкрива, намира себе си само в служението на братята – това е идеалът на ранната Църква, в светлината на който трябва да бъдат разкривани различните форми на нейната организация.

Вече в посланията на св. ап. Павел думата църква се употребява, за да обозначи както всяка отделна община, така и въобще всички християни – т.е. вселенската Църква. А това е така, защото всяка община, колкото и малобройна да е тя, в единството на епископа, клира и народа се осъзнава като въплъщение на цялата Църква, на цялото Тяло Христово на съответното място, явяване и пребиваване на това място на Единия Христос. Всяка такава поместна църква е убедена в тъждествеността на своята вяра, учение и живот с вярата, учението и живота на всички останали църкви, разсеяни до краищата на вселената. Така че, където и да отиде християнинът, навсякъде намира същия преломяван Хляб, раздробяван, но не разделяем, чува същото благовестие, включва се в същото единство. Един и Същият Христос навсякъде събира братята и в цялата пълнота на Своя живот и Своите дарове присъства сред тях.

Всички църкви имат един източник и една норма – Преданието на апостолите, и могат, посредством своите епископи, да намерят корените си в първото явяване на Църквата в чудото на Петдесетница и в Йерусалимската първообщина. Така всяка църква поотделно и всички заедно имат един неразделен живот и са свързани с една любов. И това вселенско единство на всички църкви на свой ред се изразява в едно постоянно взаимно общение, в непрекъсната грижа на всички за всички.

В своите послания св. Игнатий Богоносец предупреждава всички останали църкви против възникващите лъжеучения. Св. Поликарп пише от своята Смирненска църква до филипийците и пътува до Рим, за да се опита да реши въпроса за празнуването на Пасхата. На свой ред римските християни са загрижени за умиротворяването на църковната община в Коринт и т.н. Навсякъде християните съзнават себе си като нов народ, събран изсред всички народи, но различен от всички тях: Те не обитават някъде свои градове, нито ползват някакъв отличителен говор, нито водят особено странен живот. (…) Но обитавайки градове, и елински, и варварски, както на всеки се е случило, (…) те показват по чудноват и наистина странен начин състоянието на своята държава. Обитават собствената си родина, но като пришълци. (…) Всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда. (Послание до Диогнет, V, 2–5)⁶

В тази мрежа от църковни общини от самото начало изпъква авторитетът на старшите църкви, които във всяка област играят роля на своеобразни центрове на църковното общение. Това са онези църкви, които повече от останалите са свързани с апостолите, по-древни са и са по-многобройни. Постепенно настъпва залезът на Йерусалимската църква. Еврейското въстание от 70 г. и разрушаването на града заставят християните да се изселят отвъд р. Йордан. През 135 г. имп. Адриан ще унищожи дори името на светия град⁷. Но този първи и единствен по своето историческо значение център на християнството е наследен от нови такива – апостолските катедри на Рим, Антиохия, Ефес, Александрия. Сред тях Римската, която е утвърдена от кръвта на апостолите Петър и Павел, е, по думите на св. Игнатий Богоносец, „първенствуваща в любовта”⁸. По-късно Рим ще претендира за вселенска власт на своя епископ и тази претенция ще раздели Църквата.

В тези ранни години обаче ние все още не чуваме нищо за подобни претенции. Никой не оспорва авторитета и значението на Римската църква – тя е първа и старша, но в единство и равенство, като средоточие на вселенското съгласие на всички църкви. Разбира се, все още сме далеч от окончателното оформяне на църковното устройство. В отделните църкви се употребяват отделни думи, наименования и определения. Но и зад тази словесна неустойчивост ясно се очертава стройният контур на католичната, т.е. вселенската и единна Църква. Тази Църква тепърва ще расте и ще се развива, но това ще бъде ръст на живота, прорастване на дървото от семе, хвърлено в земята, а не игра на исторически случайности, към каквато така често са се опитвали да свеждат развитието на Църквата⁹.

Откъс от Историческият път на Православието, „Омофор“, 2009, превод: Борис Маринов

Бележки