Въплъщение и Изкупление

„Словото стана плът”: в това се заключава висшата радост на християнската вяра. В това е пълнотата на Откровението. Същият Въплътил се Господ е съвършен Бог и съвършен човек. Истинското значение и основната цел на човешкото съществуване се откриват и осъществяват във и чрез Въплъщението. Господ снизхожда от Небесата, за да изкупи света, за да съедини човека с Бога вовеки.

„И стана човек”. Положено е началото на нова ера. От този момент изчисляваме anni Domini[1]. Както пише св. Ириней: „Синът Божи стана Син човешки, за да може човекът да стане син Божи”. Във Въплъщението не само се възражда и възстановява първоначалната пълнота на човешката природа. Не само човешката природа се връща към нейното, някога изгубено, общение с Бога. Въплъщението е също така ново Откровение, нова и по-нататъшна стъпка. Първият Адам бил жива душа. Но последният Адам е Господ от Небесата (1 Кор. 15:47). И чрез Въплъщението на Словото човешката природа не просто възприема помазание от преизобилния Източник на благодатта, но и встъпва в съкровено и ипостасно единство със самото Божество. В това въздигане на човешката природа към вечно общение с Божествения живот, св. Отци на ранната Църква единодушно виждат самата същност на спасението, началото на пялото изкупително дело на Христос. „Само това се спасява, което се съединява с Бога”, казва св. Григорий Богослов. И това, което не се съедини, никак не може да бъде спасено. Това е неговият главен аргумент, с който, против Аполинарий, той набляга върху пълнотата на човешката природа, възприета от Единородния при Въплъщението. Това е основният мотив в цялото ранно богословие – при св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и св. Максим Изповедник. Цялата история на христологичния догмат се определя от това фундаментално разбиране: Въплъщението на Словото като Изкупление. Във Въплъщението завършва човешката история. Осъществява се Божията вечна воля, „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му”. Дните на очакванията са приключили. Обещаният и Очакваният е дошъл. И от сега нататък – да си послужим с израза на св. ап. Павел – животът на човека „е скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3).

Въплъщението на Словото е абсолютно Богоявление. И преди всичко то е откровение на живот. Христос е Словото на живота „и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ни възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (I Йоан. 1:1-2). Въплъщението е оживяване на човека, възкресение на човешката природа. Но върхът на Евангелието е Кръстът, смъртта на Въплътилия се. Животът се разкрива в пълнота чрез смъртта. Това е парадоксалната тайна на християнската вяра: живот чрез смърт, живот от гроба и поради гроба, тайната на живоносния гроб. И ние се раждаме за истински и вечен живот само чрез нашата кръщелна смърт и погребение в Христос; ние се възраждаме с Христос в кръщелния купел. Такъв е неизменният закон на истинския живот. „Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре” (1 Кор. 15:36).

„Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16). Но Бог се е явил, не за да претвори света чрез проявлението на Своята всемогъща сила или за да го озари и преобрази чрез изумителната светлина на Своята слава. Това откровение на Бога се е извършило в най-дълбоко унижение. Божията воля не отменя изначално дадената на човека свобода или самостоятелност, тя не нарушава и не отменя ,древния закон на човешката свобода”.В това се проявява някакво самоограничение или кеносис на Божието могъщество. И нещо повече – кеносис на самата Божия любов. Божията любов като че ли се стеснява и ограничава себе си, за да съхрани свободата на творението. Любовта не налага изцелението чрез принуда, както би могло да се очаква. В това явяване на Бога няма никакво необоримо доказателство. Не всички познали Господа на Славата под образа „на раб”, който Той приема съзнателно. И тези, които действително са го приели, са сторили това не чрез някакво естествено прозрение, а чрез откровението на Отца (срв. Мат. 16:17). Въплътилото се Слово се явява на земята като човек сред хората. В този изкупителен акт Словото приема цялата човешка пълнота – не само на човешката природа, но и цялата пълнота на човешкия живот. Въплъщението е трябвало да се прояви в цялата пълнота на живота, в пълнотата на човешките възрасти, така че цялата тази пълнота да бъде осветена. Това е един от аспектите на идеята за „възглавяване” (рекапитулация) на всичко в Христос (recapitulatio), която св. Ириней възприема с такава подчертаност от св. ап. Павел. Това е „понизяване” на Словото (срв. Фил. 2:7). Но този „кеносис” не е ограничаване на Неговото Божество, което във Въплъщението пребивава неизменно. Напротив, това е въздигане на човека, „обожение” на човешката природа. Както казва св. Йоан Дамаскин, във Въплъщението „се извършват едновременно три неща: възприемане, битие и обожение на човешката природа от Словото”. Трябва да се подчертае,че във Въплъщението Словото възприема първоначалната човешка природа чиста, неопетнена и свободна от първородния грях. Това не нарушава пълнотата на природата, нито влияе върху сходството на Спасителя с нас, грешните хора. Защото грехьт не принадлежи на човешката природа, а е паразитно и патологично, анормално образувание. Тази мисъл енергично подчертават св. Григорий Нисийски и особено преп. Максим Изповедник във връзка с тяхното учение за волята като седалище на греха. Във Въплъщението Словото възприема първосъздадената човешка природа, сътворена „по образа Божи” и по този начин Божият образ отново се възстановява в човека. Това не е още възприемане на човешките страдания или на страданията на човечеството. Това е възприемане на човешки живот, а не още на човешка смърт. Свободата на Христос от първородния грях заключава в себе си и Неговата свобода от смъртта, която е „отплатата на греха”. Христос още от Своето раждане е чист от покварата и смъртността. И, както първият Адам преди грехопадението, Той е способен да не умира изобщо (potens non mori), въпреки че очевидно все пак може да умре (potens autem mori). Той е свободен от необходимостта на смъртта, защото Неговото човечество е чисто и безгрешно. Затова Христовата смърт може да бъде единствено доброволна – не по необходимостта на падналата природа, а чрез свободен избор и приемане.

Следва да се прави разлика между възприемането на човешката природа и взимането на греха от Христос. Христос е „Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света” (Йоан 1:29).[1] Но Той не взима греха на света във Въплъщението. Това е акт на волята, а не естествена необходимост. Спасителят понася греха на света (а не го възприема) чрез свободния избор на любовта. Той го понася така, че той не става Негов собствен грях и не нарушава чистотата на Неговата природа и воля. Той гo носи свободно; ето защо това „взимане” на греха притежава изкупителна сила като свободен акт на състрадание и любов.[4] Това взимане на греха не е просто състрадание. В този свят, който „лежи в грях”, дори самата чистота е страдание, тя е източник или причина на страдание. Затова праведното сърце скърби и се измъчва от неправедността, страда от несправедливостта на този свят. Животът на Спасителя, като живот на праведно и чисто същество, като живот свет и безгрешен, в този свят неизбежно е трябвало да се превърне в страдание. Доброто е тясно за този свят, и този свят е тесен за доброто. Този свят се съпротивлява на доброто и не обръща внимание на светлината. И той не приема Христос, отхвърля и Него, и Неговия Отец (срв. Йоан 15:23-24). Спасителят се подчинява на законите на този свят, проявява търпение и обгръща самата опозиция на този свят със Своята всепрощаваща любов: „Не знаят, що правят” (Лука 23:34). Целият живот на нашия Господ е един Кръст. Но страданието още не е цялата същност на Кръста. Кръстът е нещо повече, отколкото просто страдащо добро. Христовата жертва не се изчерпва с Неговото подчинение и търпение, въздържание, състрадание, всеопрощение. Едното изкупително дело на Христос не може да се разделя на части. Земният живот на нашия Господ е органично цяло и Неговото изкупително дело не може да се свърже изключително с някакъв конкретен момент от този живот. Но връх на този живот е станала смъртта. И Господ ясно свидетелства за това до самия смъртен час: „Затова и дойдох на тоя час” (Йоан 12:27). Изкупителната смърт е най-висшата цел на Въплъщението.[2]

Тайната на Кръста се намира извън пределите на нашето разбиране. Тази „ужасна гледка” е странна и непонятна. Целият живот на нашия Свет Господ е един велик акт на дълготърпение, милосърдие и любов. И целият той се озарява от вечното Божие сияние, макар това сияние да е невидимо за света на плътта и греха. Обаче спасението се завършва на Голгота, а не на Тавор, и дори на Тавор е предсказан Кръстът на Иисус (срв. Лука 9:31). Христос идва не само за да учи с авторитет и да съобщи на хората името на Отца, не само за това, за да извърши дела на милосърдие. Той идва, за да пострада и да умре, и да възкръсне отново. Той Самият неведнъж свидетелства за това пред учудените и озадачени ученици. Той не само предсказва приближаващите страдания и смърт, но и ясно говори, че Той трябва, че на Него подобава да пострада и да бъде убит. Той ясно казва, че „трябва”, не просто „предстои”. „И начена да ги учи, че Син Човечески трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне” (Марк 8:31; също така Мат.16:21; Лука 9:22; 24:26). „Трябва” не по законите на този свят, в който доброто и истината се преследват и отхвърлят, не по закона на омразата и злобата. Смъртта на нашия Господ била абсолютно свободна. Никой не може да отнеме живота Му. Той Самият принася душата Си чрез Своята върховна воля и власт. „Имам власт” (Йоан 10:18). Той пострада и умря, „не защото не можеше да избегне страданията, а защото избра да пострада”, както се казва в руския Катехизис. Избрал не просто в смисъл на доброволно подчинение или несъпротивление, не просто в смисъл, че допуснал да се излее върху Него яростта на греха и неправдата. Той не само допуснал, а искал това. Той „трябвало да умре по закона на истината и любовта. Разпятието ни най-малко не е пасивно самоубийство или просто убийство. То е жертвоприношение. Той е трябвало да умре. Това е необходимост не на този свят. Това е необходимост на Божията любов. Тайната на Кръста започва във вечността „в недостъпното за тварите светилище на Светата Троица”. И трансцендентната тайна на Божията премъдрост и любов се открива и изпълнява в историята. Затова наричаме Христос Агнец, „Който е бил предназначен още преди свят да се създаде” (1 Петър. 1:19-20), и дори „заклан от създание-мира” (Откр. 13:8). „Кръстът на Иисус, създаден от враждебността на юдеите и ожесточението на езичниците, е в действителност само земен образ и сянка на този небесен Кръст на любовта”. Тази „Божия необходимост” от смъртта на Кръста наистина надвишава всякакво разбиране. И Църквата никога не се е опитвала да даде някаква рационална дефиниция на тази върховна тайна. Библейските изрази са били и все още са най-адекватните. Във всеки случай етическите категории тук не са достатъчни. Нравствените, и още повече правните или юридически понятия, винаги ще бъдат не повече от едни бледи антропоморфизми.

Такова е дори разбирането за жертвата. Жертвата на Христос не може да се разглежда просто като приношение или самоотречение. Това не обяснява необходимостта от смъртта. Защото целият живот на Въплътилия се е едно дълго жертвоприношение. Защо тогава този най-чист живот се оказва недостатъчен за победата над смъртта? Защо смъртта е съкрушена само чрез смърт? И била ли е смъртта действително толкова ужасна за Праведника перспектива, за Въплътилия се — особено при върховното предзнание за наближаващото на третия ден Възкресение? Нали дори обикновените християнски мъченици приемат всички свои мъки и страдания, както и самата смърт спокойно и радостно, като венец и победа. Христос е първият сред мъчениците, техен Глава и Предобраз. И според същата „Божия повеля“, според същата „Божия необходимост“, Той е „трябвало“ не само да бъде екзекутиран и поруган, и да умре, но и да възкръсне на третия ден. Каквото и да е нашето тълкуване на агонията на Христос в Гетсиманската градина, едно е съвършено ясно. Христос не е пасивна жертва, а Победител дори в Своето най-дълбоко унижение. Той знае, че това унижение не е просто покорност или подчинение, а истинска пътека към Славата и окончателната победа. Тя не разкрива висшия смисъл на Кръстната жертва и идеята за наказваща Божия справедливост (justitia vindicativa). Тайната на Кръста не може адекватно да се изрази с езика на сделката, компенсацията или откупа.[3] Ако Божествеността на Христос прави Неговата смърт безкрайно ценна, същото се отнася и за целия Му живот. Всички Негови дела имат безкрайна ценност и значение като дела на Въплътилото се Божие Слово. И те наистина преизобилно покриват всички злодеяния и прегрешения на падналия човешки род.

Накрая, едва ли в страданията и смъртта на Господа може да има някаква наказателна справедливост, каквато вероятно понякога има в смъртта на някой човек, дори праведник. Защото това ме са страданията и смъртта на обикновен човек, милостиво подкрепен от Божествената благодат заради своята вярност и търпение. Става дума за страданията и смъртта на самия Въплътил се Божи Син, за страданията на безгрешната човешка природа, вече обожена чрез нейното въприемане в ипостаста на Словото.

Също така, нищо не обяснява и схоластическата идея за заместително удовлетворение (satisfactio vicaria). Не защото такова приемане на чужда вина е невъзможно. Христос действително е взел върху Си греховете на света. Но тъй като Бог не иска страданието на никого, Той скърби за тях. Как е могла кръстната смърт на Въплътилия се, пречист и непорочен, да отмени греха, ако самата смърт е отплатата за греха, и ако смъртта съществува само в греховния свят? Наистина ли „справедливостта“ ограничава любовта и милосърдието, и нужно ли е било Разпятието, за да се разкрие всепрощаващата Божия любов, която не е могла да се прояви иначе, бидейки ограничена! от наказващата справедливост? Ако имало изобщо някакво ограничение, то е било по-скоро ограничаване на любовта.

И справедливостта се осъществява в това, че Спасението се извършва чрез „кеносис“, а не чрез всемогъща сила.

Възстановяването на падналото човечество е възможно да ни се струва по-просто и по-милосърдно чрез непосредствено вмешателство на Божието всемогъщество. Колкото и да е странно обаче, пълнотата на Божията любов, която се стреми да съхрани нашата човешка свобода, се възприема от нас по-скоро като суров закон на трансцендентна справедливост, просто защото тази пълнота заключава в себе си призив за съдействие на човешката воля. По такъв начин спасението става задача и за самия човек, задача, която може да се изпълни само чрез свободно съдействие на човека. „Образът Божи“ се проявява в свобода. А самата свобода много често се оказва бреме за човека. И в известен смисъл тя наистина е свръхчовешки дар и търсене, свръхестествена пътека, пътеката на „обожението“, Нима не е самото това обожение бреме за едно самозатворено, себелюбиво и самодостатъчно същество? И въпреки това този тежък дар на свободата е основният белег на Божията любов и благоволение към човека. Кръстът не е символ на справедливостта, а символ на Божията любов. Св. Григорий Богослов изразява Всички тези съмнения с изключителна сила в своето забележително Пасхално слово:

За кого и защо е пролята тази излята за нас кръв, великата и драгоценна кръв на Бога, Първосвещеника и Жертвата?… Ние бяхме под властта на сатаната, предадени на греха, и чрез сластолюбие докарахме тази вреда върху себе си… Ако цената на откупа не се дава на някой друг освен на него, в чиято власт, сме държани, тогава питам: на кого и поради каква причина е платена такава цена?… Ако е на сатаната, тогава колко обидно е това! Разбойникът получава цената на откупа; получава го не само от Бога, но дори получава самия Бог. За своя деспотизъм той получава такава голяма цена, че за нея би било справедливо да ни пощади и нас… Ако на Отец, тогава първо, по какъв начин? Ние не сме били под Негово робство… И второ, поради каква причина? Поради каква причина кръвта на Единородния е приятна на Отец, Който не приел дори Исаак, когато бил принесен от неговия баща, а заменил жертвоприношението, вместо словесна жертва принасяйки агне?[4]

Като задава всички тези въпроси, св. Григорий Богослов се стреми да подчертае невъзможността да се изрази тайната на Кръста от гледището на наказващата справедливост. И той заключава: „От това е видно, че Отец приема (жертвата), не защото иска или се нуждае, а по икономия и защото човек е трябвало да се освети чрез човечеството на Бога“.

Изкуплението не е само прощаване на грехове, не е само помиряване на човека с Бога. Изкуплението е пълно премахване на греха, освобождаване от греха и смъртта. И Изкуплението е извършено на Кръста, „с кръвта на кръста Му“ (Кол. 1:20; срв. Деян. 20:28; Рим. 5:9; Еф. 1:7; Кол. 1:14; Евр. 9:22; 1 Йоан. 1:7; Откр. 1:5-6; 5:9). Не само чрез страданията на Кръста, а именно чрез Кръстната смърт. И окончателната победа се постига не чрез мъки и страдания, а чрез смъртта и Възкресението. Тук пред нас се открива онтологическата дълбочина на човешкото съществуване. Смъртта на нашия Господ е победа над смъртта и смъртността, а не просто прошение на грехове, не просто оправдание на човека или удовлетворение на някаква абстрактна справедливост. И самият ключ към тази тайна може да се намери само чрез съответно учение за човешката смърт.

Бележки

[1] „Господни години”. (Бел. ред.)
[2] Виж: Bishop Westcott. The Gospel according to St. John, I, 1908, p. 40. Срв.: Plummer, A. Commentary, 1913, p. 80. J. H. Bernard (Gospel according to St. John, I. 1928, p, 46-47) описва сегашното време „взима“ като бъдеще сегашно, „не само събитие във времето, но вечен процес“.
[3] Срв.: Bishop Westcott, ad locum, 11, 125: „Христос дойде, за да може да пострада, за да може да влезе в последна борба с греха и смъртта; и, излязъл победител в нея, умирайки да триумфира над смъртта“; Archbishop Bernard, 11, 437, превежда: „И сега, за самата тази цел, а именно, щото Неговото служение да бъде консумирано в страданието… Прославянето на Отца (5:28) се достига не само чрез послушанието на Сина, а по-скоро чрез осъществяването на крайната цел – победата на живота над смъртта и злото“.
[4] Свидетелството на Св. Писание в полза на идеята на откупа е твърде оскъдно.  „Λυτρον” наистина значи „откуп“, но думата се употребява в Новия Завет само веднъж – в паралелните места на Марк 10:45 и Мат. 20:28, като основния акцент тук изглежда е  върху „освобождаващия” ефект на Христовото месианско служение, отколкото върху някакво откупване в строг смисъл. Основното значение на глагола λύω е точно да „освободиш”, да направиш някого „свободен”. Думата αντιλυτρον се среща само веднъж в Новия Завет – в 1 Тим. 2:6. Формата λυτρουσθαι, както в Лука 24:21, така и в Тит 2:14 или 1 Петър 1:18 сл., не предполага по необходимост какъвто и да било „откупващ” мотив. λυτρωσιν в Лука 1:68 не е нищо повече от „спасение” (срв. 5:69, 71, 77). Също така и αιωνιαν λυτρωσι  (Евр. 9:12)не предполага никакъв откуп. Aπολυτρωσις в Лука 21:28 е също като λυτρωσιν  в 1:68 или 2:38 – избавящ месиански завършек. Св. Ап. Павел употребява тази дума със същото обичайно значение.
[5] Според Типика това слово е част от третата песен на Пасхалната Утреня. (Бел. ред.)

Превод: Емил Трайчев, Павел Павлов

Източник: Флоровски, Г. Творение и изкупление. Библиотека „Православен калейдоскоп“, София, 2008.
 Публикува се със съкращения

Поръчай книгата >>>