За прогреса

Източник: Списание за християнска духовна култура "ДАР", бр. 1, 1991 г.

В метафизиката на историята идеята за прогреса е централна идея. От края на XVII век и през целия XIX тя играе решителна роля в мирогледа на европейското човечество. Преди всичко обаче трябва да се изтъкне, че идеята за прогреса, макар и да е твърде нова, създадена в последния период на „напредничавото" човешко съзнание, всъщност има както всички истини древни и дълбоки религиозни корени. И доколкото е в съществена връзка със самата глъбина на историческия живот, дотолкова тя издава този свой древен произход.

Идеята за прогреса не бива да се смесва с идеята за еволюцията. Идеята за еволюцията предполага цел на историческия прогрес и разкриване смисъла на неговата зависимост от тази крайна цел. Ще кажа повече – идеята за прогреса предполага такава цел на историческия процес (и разкриване смисъла на неговата зависимост от тази крайна цел), която не му е иманентна, т. е. не лежи вътре в историята, не е свързана с никоя епоха, с който и да е период от миналото, сегашното или бъдещето, а се издига над времето и само затова може да признава като имащо смисъл онова, което е заложено вътре в историческия процес. Древните корени на тази идея са религиозно-месиански. Това е старинната историческа идея за месиянското разрешение на историята, за грядущия Месия, за земното разрешение съдбата на Израиля, преобразена в съдбата на всички народи, идеята за настъпването на Царството Божие, царството на съвършенството, царството на правдата и справедливостта, което рано или късно трябва да се осъществи. Тази месиянска и хилиастическа идея в учението за прогреса се секуларизира, т. е. губи своя явно религиозен характер и приема мирски, а дори и чисто антирелигиозен характер. Може да се каже с голямо основание, че учението за прогреса бе за мнозина религия, т. е. съществуваше религия на прогреса, която изповядваха хората през XIX век и тя заменяше за тях християнската религия, от която бяха отстъпили. Тази религиозна по своите претенции идея за прогреса трябва да се подложи на анализ, за да се разкрият нейните отровни вътрешни противоречия.

В последния период на човешкото съзнание вярата в прогреса бе подложена на съмнение, кумирите на прогреса бяха съборени и вече много бе направено за критиката на тази идея. Основното противоречие в идеята за прогреса, което трябва да се изтъкне, се състои в лъжливото отношение на учението за прогреса към проблема на времето — към миналото, настоящето и бъдещето. Учението за прогреса е преди всичко едно съвсем лъжливо, неоправдано нито от научно, нито от философско, нито от морално гледище обоготворяване на бъдещето за сметка на сегашното и миналото. Учението за прогреса представлява само по себе си религиозна изповед, вярване, тъй като едно научнопозитивно учение за прогреса не може да се обоснове научнопозитивно; може да се обоснове само теорията на еволюцията, а учението за прогреса може да бъде само предмет на вяра, на упование. Учението за прогреса е „разкриване на невидимата вещ" — бъдещето, „вест за уповаващите". И ето с тази вяра, с тази надежда свързана с учението за прогреса, не е възможно да се разреши най-трагическият проблем в метафизиката на историята — проблемът на времето. Аз вече обясних централното значение на проблема за времето за метафизиката на историята и се помъчих да разкрия порочната природа на времето, което се разпада на минало и бъдеще и което не може да се улови, в което всяка реалност е разсеяна, раздробена и разпокъсана. Учението за прогреса предполага, че задачите на всемирната история на човечеството ще бъдат разрешени в бъдещето, че в историята на човечеството, в съдбата му ще настъпи някакъв момент, когато ще бъде постигнато висшето съвършенно състояние — и в това висше съвършенно състояние ще бъдат примирени всички противоречия, с които са пълни съдбините на човешката история, ще бъдат разрешени всички задачи. В това вярваха и Кант, и Хегел, и Спенсър, и Маркс. Правомерно ли е подобно предположение? На какво основание можем ние да вярваме и ако дори бихме приели това основание, защо това да може да ни вдъхне ентусиазъм, защо трябва то да бъде за нас нравствено приемливо и защо подобна надежда може да бъде за нас радостна? За това няма никакви основание, освен едно, че в учението за прогреса е залегнало безсъзнателно, тайно живее някакво религиозно упование за разрешението на всемирната история. Това е надеждата, че трагедията на всемирната история ще има край. Разрешението на тази трагедия е целта на прогреса, но позитивните учения за прогреса са задушили и съзнателно изключили подобни религиозни вярвания и надежди. Обратно, вярата, надеждата и упованието в прогреса са противопоставяни от различни теоретици на този род религиозни вярвания, надежди и упования. Но ако от идеята за прогреса се премахне напълно това религиозно зърно, какво в същност ще остане от нея? Защо прогресът не може да бъде вътрешно приет? Прогресът разбиран позитивно, се състои в това, че в потока на времето, в което се извършват съдбините на човешката история, едно поколение сменява друго, човечеството се възкачва на някакъв невидим и чужд за мен връх, върви напред, върви нагоре, към онова висше състояние, за което всички предшествуващи поколения са само брънки, само средство, оръдие, а не самоцел. Прогресът превръща всяко човешко поколение, всяко лице, всяка историческа епоха в средство и оръдие за последната цел — съвършенството, силата и блаженството на бъдещото човечество, в което никои от нас не ще има дял. Вътрешно неприемлива, религиозно и морално недопустима е позитивната идея за прогреса, защото природата на тази идея е такава, че тя прави невъзможно разрешението на жизнените мъки, разрешение на трагичните противоречия и конфликти за целия човешки род, за всички човешки поколения, за всички времена, за всички някога живели хора с тяхната страдалческа съдба. Това учение преднамерено и съзнателно твърди, че за огромната маса, за безкрайния низ от човешки поколения, времена и епохи съществуват само смъртта и гроба. Те са живели в изключително страдалческо, пълно с противоречия състояние и само нейде на върха на историческия живот се явява върху прогнилите кости на всички предишни поколения най сетне такова поколение от щастливци, което ще се възкачи на върха и за което ще бъде възможна висшата пълнота на живота, висшето блаженство и съвършенство. Всички поколения са само средство за осъществяването на този блажен живот, на това щастливо поколение от избранници, което трябва да се яви в някакво незнайно и чуждо за нас бъдеще. „Религията" на прогреса разглежда всички човешки поколения, всички епохи като лишени от ценност и цел, лишени от значение сами по себе си, само като оръдие и средство за бъдещето. Това е основното религиозно и морално противоречие в учението за прогреса, което го прави вътрешно неприемливо и недопустимо. Религията на прогреса е религия на смъртта, а не на възкресението, не на възобновяването на всичко живо за вечен живот. Няма никакви вътрешни основания да се предпочита съдбата на това поколение което ще се яви някога на върха и за което ще бъде приготвено блаженство и щастие пред всички ония поколения върху чиято участ са паднали само страдания, мъки и несъвършенство. Никакво бъдещо съвършенство не може да изкупи всички страдания на предшестващите поколения. Такова подчинение на всички човешки съдби пред някакъв „Месиянски пир" на онова поколение, което ще сполучи да се изкачи на върха на прогреса, възмущава религиозно-нравствената съвест на човечеството. „Религията" на прогреса, основана на такъв род боготворене, е безпощадна към настоящето и миналото, тя съединява безграничния оптимизъм по отношение на бъдещето с безграничния песимизъм по отношение на миналото. Тя е дълбоко противоположна на християнското упование за всеобщо възкресение на всички поколения, на всички предци. Християнската идея е основана на убеждението, че историята ще свърши с изход от историческите трагедии и всичките й противоречия; в този изход ще вземат участие всички човешки поколения, живели някога, ще бъдат възкресени за вечен живот. Идеята за прогреса допуска на този незнаен пир само незнайното поколение щастливци, което се явява като вампир по отношение на всички предишни поколения.

Неразрешимостта на проблема за времето се явява основен порок на темата за прогреса, защото ако съществува разрешение на всемирната история и нейните основни противоречия, то тя е възможна само в победата над времето, т. е. в преодоляване на разрива между миналото, настоящето и бъдещето, в премахване раздробяването на времето на взаимно враждуващи и унищожаващи се елементи. Тази порочна природа на времето трябва да бъде победена окончателно, за да може наистина да бъде разрешена съдбата на всемирната история. Но никакви учения за прогреса на съдържат в себе си подобен род упования, не си поставят подобни задачи и нямат такъв смисъл. Теорията на прогреса не е обърната към разрешението на човешката история във вечността, зад самата история, а допуска разрешимостта на този проблем вътре във времевия поток на историята, в определени моменти от времето, които по отношение на всички останали се явяват всепояждащ вампир, защото бъдещето се явява опустошител на миналото, негов убиец. Идеята за прогреса гради своето упование върху смъртта, не вечния живот, не възкресението се оказва прогрес, а вечната смърт, вечното изтребление на миналото от бъдещето, на предишното поколение от следващото. Всеразрушаващото блаженство настъпва в някакъв момент от бъдещето, а всеки момент от време в бъдещето е разкъсан, дробен, е унищожаемо и унищожаващо — унищожаемо минало и унищожаемо бъдеще. Това противоречие на времето прави негодно и порочно цялото учение за прогреса. То отговаря на известна епоха и з него не съществува вечна истина, ако не се смята истината, безсъзнателно заключена в него, като едно извращение на религиозното упование за разрешаване съдбата на човешката история.