Самоубийството на мисълта

Г. К. Честъртън

Широко употребяваните изрази са не само убедителни, но и доста прецизни. Тяхната метафоричност често улавя неназовимото и го дефинира. Фрази от рода на „блед като смъртник“, „провесил нос“ и други спокойно биха могли да се наредят сред върховните достижения на г-н Хенри Джеймс¹, постигнати след дълго и мъчително търсене на точен изказ. Едва ли има по-ясно формулирана истина от често употребяваното „падна му сърце на място“. Този израз съдържа в себе си идеята за нормална пропорция – нещо не само че съществува, но и заема правилното си място по отношение на други неща. Отрицанието на израза би описало много точно нездравото милосърдие и извратена нежност на повечето ни знатни съвременници. Ако аз например трябваше съвсем честно да характеризирам г-н Бърнард Шоу, най-вярното нещо, което бих могъл да кажа, би било, че сърцето му е безкрайно щедро и епически голямо, но не си е на мястото. Същото може да се каже и за всички типични представители на нашето време. Съвременният свят не е зъл свят – в някои отношения е дори прекалено добър. Той гъмжи от некултивирана, пропиляна добродетел. Когато едно религиозно построение рухне (както това стана с християнството по време на Реформацията), се освобождават не само пороците. Пороците наистина се отприщват, разпиляват се и навличат беди. Отприщват се обаче и добродетелите, а те се разпиляват още повече и навличат още по-ужасни беди.

Съвременният свят изобилства със загубила разсъдъка си християнска добродетел. Загубила е разсъдък, защото се е изолирала и се е заскитала сама. Някои учени са загрижени само за истината, но тяхната истина е жестока, а определени хуманитаристи вярват в милостта, но тяхната милост (съжалявам, че трябва да го кажа) е често престорена. Г-н Блачфорд например напада християнството само защото се е отдал изцяло на една-едничка християнска добродетел – абсолютно мистичната и ирационална добродетел на милосърдието. Завладян е от странната идея, че греховете ще се опрощават по-лесно, ако кажем, че няма грехове и следователно няма какво да се прощава. С това той не само че се идентифицира с ранните християни, но и представлява единствения ранен християнин, когото лъвовете наистина трябва да разкъсат. Обвинението в езичество би било напълно оправдано в неговия случай. Милосърдие от подобен род би създало истинска анархия. Г-н Блачфорд е враг на човешката раса именно поради прекалената си човечност.

Другата крайност би се представлявала от мрачния реалист, който съзнателно е убил у себе си всяка човешка радост от приказките с щастлив край или изцелението на сърцето. Торквемада е мъчил хората телесно в името на моралните закони. Зола мъчеше хората морално в името на телесните закони. Но по времето на Торквемада съществува и система, която да накара праведността и душевното спокойствие да се целунат. Сега те дори не биха се поздравили.

Много по-убедителен пример за разликата между истина и милосърдие е забележителният случай на криворазбраното смирение. Тук ни интересува само една страна на смирението. Целта на смирението, най-общо казано, е да обуздае човешката надменност и ненаситност. Човек винаги е намирал полученото за недостатъчно, защото нуждите му не спират да растат. Неутолимата жажда за наслада е унищожила половината му радости. Търсейки удоволствия, той е загубил най-голямото си удоволствие – изненадата. Оттук става ясно, че ако човек иска да уголемява своя свят, той трябва непрестанно да смалява самия себе си. Дръзките видения, високите градове, олюляващите се кули са все творения на смирението. Гигантите, които тъпчат цели гори, като да са стръкчета трева, са пак творение на смирението. Кулите, които се губят високо в небето, зад последната звездичка, са също творение на смирението. Защото за да знаем, че кулите са високи, трябва да вдигнем погледа си към тях. За да наречем гигантите гиганти, те трябва да са по-големи от нас. Цялото това гигантообразно въображение, което е може би едно от най-големите удоволствия на човечеството, в същността си е безкрайно скромно. Без смирение е невъзможно да се насладиш на каквото и да било, дори на гордостта. Това, от което си патим днес, е криворазбраното смирение. Скромността се е отделила от амбицията. Скромността се е сляла с убеждението, а мястото ѝ не е там. Човек трябва да се съмнява в себе си, а не в истината. В наши дни се получава точно обратното. Днес изтъкваме именно тази част от себе си, която не би трябвало да се изтъква – себе си. И се съмняваме точно в това, в което не трябва да се съмняваме – Божествения Разум.

Хъксли проповядва смирение, на което му стига да се учи от природата. Новият скептик обаче е толкова смирен, че се съмнява дори в това дали би могъл да се учи от нещо. С други думи, ако направим прибързания извод, че смирението е чуждо на нашето време, той ще се окаже погрешен. Истината е, че за съвремието ни е характерен определен вид смирение, но то на практика е по-вредно и от най-крайното изтощение на аскета. Някогашният тип смирение приличаше на шпора, която тласка човека напред, а не на пирон в обувката, който не му позволява да ходи. Някогашният тип смирение заставяше човека да се усъмни в усилията си и така го подтикваше да работи още по-усърдно. Съвременното смирение заставя човека да се усъмни в целта си и по този начин го отклонява от всякаква мисъл за работа. На всеки ъгъл чуваме хора убедено да заявяват светотатственото „Може и да не съм прав“. Всекидневно попадаме на някой, който прави уговорката, че мнението му вероятно не е правилно. Разбира се, че е правилно – как иначе ще бъде негово мнение! На път сме да създадем нова човешка раса, толкова скромна по отношение на разума си, че да не вярва и в таблицата за умножение. Има опасност да срещнем философи, които се съмняват дали законът за гравитацията не е плод на собственото им въображение. Ако някогашните неверници са били прекалено горди, за да бъдат убедени в нещо, то настоящите са прекалено скромни, за да повярват. Защото смирените ще наследят земята, но съвременните скептици са прекалено смирени дори да претендират за наследство.

Именно тази интелектуална безпомощност е вторият ни проблем. Предходната глава отбеляза едно наблюдение – факта, че нездравото у човека е плод не на въображението, а на разума му. Силата на разума не бива да се оспорва, а да се защитава, защото се нуждае от защита. Целият съвременен свят воюва с разума. И кулата вече се поклаща. Често казват, че мъдреците не могат да намерят отговор на загадката, наречена религия. Бедата на днешните мъдреци обаче не е в това, че не могат да намерят отговор, а в това, че не могат да формулират дори въпроса. Те приличат на глупави деца, които не биха усетили нищо парадоксално в игривото изявление, че вратата всъщност не е врата. Съвременните свободомислещи например говорят за авторитета на религията така, сякаш не е съществувала нито причина в него, нито причина за него. Могат да отделят философската основа, но не могат да съзрат дори историческата причина за съществуването му. Религиозната власт несъмнено е била често потисническа или зле обоснована – така както всяка правна система (и най-вече настоящата) се характеризира със студенина и безразлична жестокост.

Разумно е да атакуваме полицейщината, славно е дори. Но съвременните критици на религията приличат повече на хора, които нападат полицаите без да знаят, че на този свят има и крадци. Съществува наистина една огромна и реална опасност за човешкия разум. Опасност, не по-малка от кражба с взлом. А религиозната власт е създадена – правилно или не – като бариера срещу нея. Ако расата ни иска да избегне своя упадък, такава бариера трябва да бъде непременно издигната.

Опасността е следната: човешкият интелект е свободен да се самоунищожи. Точно както едно поколение може да направи невъзможно съществуването на следващото, ако всички постъпят в манастир или се хвърлят в морето, тъй и дадена група мислители може да направи самото мислене донякъде невъзможно, ако втълпи на следващото поколение, че никоя човешка мисъл не е валидна. Безсмислено е да се говори само за алтернативата разум – вяра. Самият разум е един вид вяра – акт на вяра, утвърждаващ връзката на мислите ни с действителността. Ако човек е просто скептик, той рано или късно си задава въпроса: ,,Как можем да сме сигурни, че нещо е достоверно, дори да става дума за наблюдението или дедукцията? Откъде накъде добрата логика да е по-малко подвеждаща от лошата логика? Нали и двете са мозъчен продукт на една объркана маймуна?“. Младият скептик казва: „Имам право да разсъждавам от своя гледна точка.“ Старият, завършеният скептик казва: „Нямам право да разсъждавам от своя гледна точка. По принцип нямам никакво право да разсъждавам.“

Има тип мислене, което убива мисълта и това е единственият тип мислене, на което трябва да се попречи. То е истинското зло, срещу което се възправя цялата религия и което възниква само в края на упадъчни епохи като нашата. Г-н X. Дж. Уелс вече е развял страшния му байрак с финия продукт на скептицизма „Съмнения в инструмента“. В това си произведение той поставя под въпрос дори човешкия мозък и се опитва да изключи реалността от всички свои съждения – минали, настоящи и бъдещи. Първоначално създадените религиозен ред и строга дисциплина се противопоставят именно на подобна заплаха. Системата на подчинение и кръстоносните походи, йерархиите и ужасните преследвания са били организирани не за да задушат разума, а за да го защитят, колкото и трудно да е това. Човекът е усещал инстинктивно, че ако започне да поставя всичко под въпрос, то разумът ще бъде подложен първи на съмнение. Властта на свещениците да опрощават грехове, властта на папите да определят що е власт и дори властта на инквизиторите да всяват ужас са само тъмни преградни стени, издигнати около една централна власт – най-трудно отличимата и най-свръхестествената от всички: властта на човека да мисли. Когато скептицизмът руши един след друг старите кръгове на властта, разумът се залюлява върху трона си. Отиде ли си религията, отива си и разумът. Те са еднакво първостепенни по значение и еднакво повелителни. Те са методи на доказателство, недоказуеми по същността си.

Унищожавайки идеята за Божествената Власт, ние почти убиваме и идеята за тази човешка власт, която ни позволява да смятаме уравнения. Дълго и упорито дърпахме, за да снемем митрата на епископа и накрая му откъснахме главата.

За да не ни обвинят в празнословие, би било желателно, макар и отегчително, да разгледаме набързо основните течения на мисълта, които са на мода сега. Материализмът, както и възприемането на всяко нещо като плод на илюзия упражняват подобен ефект. Ако умът действа механично, мисълта не би вълнувала никого кой знае колко, а ако космосът е нереален, не си струва да размишляваме за него. В посочените примери въздействието е непряко наблюдаемо. В други случаи обаче то е съвсем очевидно, най-вече в случая с тъй наречената „еволюция“. Теорията за еволюцията е добър пример за съвременния начин на мислене, който, ако премахва нещо, то е на първо място себе си. Тя, от една страна, може да бъде разглеждана като невинно научно описание на това как са възникнали някои форми на земен живот. От друга страна, ако претендира за нещо повече, тя е атака срещу мисълта. Ако унищожава нещо, то е не религията, а рационализма. След като еволюцията твърди, че нещото, наречено маймуна, много бавно и постепенно се е превърнало в нещото, наречено човек, тя е безвредна по отношение на християнството. Един Бог би могъл да твори и бързо, и бавно, особено ако е извън времето, какъвто е християнският Бог. Но ако има скрито значение, то е, че няма такова нещо като маймуна, която да се видоизмени, както и човек, в когото да се превърне. Или с други думи, няма го нещото само по себе си. В най-добрия случай има само едно – постоянна промяна на всичко и всички. Това не е атака срещу вярата, а срещу разума. Не можеш да мислиш, ако няма предмет на мисълта ти. Не можеш да мислиш, ако не си отделен от този предмет. Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам“. Философът еволюционист обръща мисълта и я прави отрицателна. Той казва: „Не съществувам, следователно не мога да мисля“.

Има я противоположната по характер атака срещу мисълта – тази, подета от г-н X. Дж. Уелс, който твърди, че всяко отделно нещо е „единствено по рода си“ и няма никакви категории – едно не по-малко деструктивно твърдение. Да мислиш означава да правиш връзки между нещата. Ако тези връзки се прекъснат, прекъсва се и мисленето. Едва ли е нужно да се отбележи, че забранявайки мисълта, този тип скептицизъм забранява и речта. Човек не може да си отвори устата, без да влезе в противоречие с него. Ето защо, когато г-н Уелс казва (не си спомням точно къде): „Всички столове са коренно различни“, той не само че изрича невярно твърдение, но и влиза в чисто терминологично противоречие. Ако всички столове са наистина различни, не можеш да кажеш „всички столове“.

Фалшивата идея за прогрес се родее с подобни схващания. Тя поддържа тезата, че ние не се опитваме да издържим изпитанието, а да променим неговия характер. Често чуваме познатото: „Това, което е било добро за една епоха, бива отхвърляно от следващата“. Звучи напълно разумно, ако подразбираме, че съществува определена цел, методите за постигане на която се променят с времето. Жените, които желаят да са елегантни например, се стремят да бъдат по-пълни или по-слаби в зависимост от вкуса на епохата си. Не може да се твърди, че те ще се усъвършенстват, ако престанат да желаят да са елегантни и започнат да се стремят да изглеждат като правоъгълници, примерно казано. Промени ли се мярката, не можем да го- ворим за усъвършенстване, понеже като понятие то винаги предполага определена съотносимост.

Ницше въведе нелепата идея, че някога хората са търсели като добро това, което сега наричаме зло. Ако е така, не можем да твърдим нито че сме ги задминали, нито че сме изостанали от тях. Как можеш да изпревариш Джоунс, ако вървите в различни посоки? Възможно ли е да се спори дали някои хора са успели повече в начинанието да бъдат страдалци, отколкото други в начинанието да бъдат щастливци? Все едно да се питаме дали Милтън е бил повече пуритан, отколкото е дебело едно прасе. Вярно е, че човек (глупавият човек) може да превърне в своя цел или идеал самата промяна. Но превърне ли се в идеал, промяната става непроменлива. Ако поклонникът на промяната желае да прецени собствения си напредък, той трябва да се придържа строго към идеала за промяна, а не да флиртува безгрижно с идеала за монотонност. Прогресът не може да прогресира.

Струва си да се отбележи мимоходом, че когато Тенисън възторжено и доста немощно приветства идеята за непрестанното изменение на обществото, веднага прибягва до метафора, която предполага затворническа скука. Той пише: Нека този свят се все върти по звънки релси на промяна.. Той мисли за самата промяна като непроменливи релси и е напълно прав. Промяната е може би най-тясната и трудна за следване бразда, по която може да тръгне човек. Главното за разбиране тук е, че идеята за фундаменталната промяна на мярката е едно от нещата, които правят мисленето за миналото или бъдещето просто невъзможно. Теорията за съвършеното изменение на прилаганата мярка ни лишава не само от удоволствието да почитаме дедите си. Тя ни лишава и от модерното, аристократично удоволствие да ги презираме. Това бегло обобщение на разрушителните към мисълта сили на съвремието ни би било непълно, ако не споменем прагматизма. Макар и сам да съм използвал прагматичния метод, който винаги бих защитил като предхождащ постигането на истината, трябва да кажа, че съществува едно негово, изведено до крайност приложение, което предполага липса на каквато и да било истина.

Съгласен съм с прагматиците, че нищо не свършва с очевидната, обективна истина, че има нужда да се вярва в насъщните нужди на човешкия разум. И все пак твърдя, че една такава необходимост е именно вярата в обективната истина. Прагматикът учи човека да мисли според нуждите си и да не обръща внимание на абсолюта. Такава философия води до словесен парадокс. Прагматизмът е част от човешките нужди, а една от първите човешки нужди е да не останеш само прагматик. Крайният прагматизъм е не по-малко нечовешки от яростно атакувания от него детерминизъм. Детерминистът (който, ако трябва да бъдем честни, не претендира да е човек) прави на пух и прах човешката потребност от реален избор. Прагматикът, който претендира конкретно, че е човек, прави на пух и прах човешката потребност от реален факт. В обобщение можем да кажем, че най-характерните съвременни философски течения са не леко, а самоубийствено маниакални. Задаващият въпроси бие главата си в стената на човешката мисъл и си я разбива. Затова са безплодни предупрежденията на християните и хвалбите на прогресивно мислещите относно опасното юношество на свободната мисъл. Това, което наблюдаваме, е не юношеството, а старините и края на свободната мисъл. Безсмислено е епископите и набожните първенци да обсъждат ужасите, които биха последвали от развихрянето на скептицизма. Той вече се е развихрил. Безсмислени са сладкодумствата на атеистите за великите истини, които ще бъдат открити, ако започнем да разкрепостяваме мисълта. Разкрепостяването е извършено. Свободната мисъл изчерпа въпросите си и накрая постави под въпрос самата себе си.

Едва ли можете да си представите нещо по-нелепо от град, чиито жители се питат дали са хора. Едва ли можете да измислите по-скептичен свят от този, в който хората се усъмняват в съществуването на света. Упадъкът със сигурност би настъпил по-бързо и безболезнено, ако не бе слабо задържан от приложението на непростителните богохулствени закони или от абсурдната претенция, че съвременна Англия е християнска. Така или иначе, упадъкът щеше да настъпи. Войнстващите атеисти още биват несправедливо преследвани, но това се дължи на факта, че са по-скоро някогашно, отколкото съвременно малцинство. Свободната мисъл изтощи свободата си. Умори се от собствения си успех. Ако някой свободомислещ нетърпеливец приветства сега зората на философската свобода, той би приличал на онзи герой на Марк Твен, който иска да види изгрева, но се показва увит в одеяла точно навреме, за да не изпусне залеза. Ако подплашен курат² започне да твърди, че ще е ужасно да се разпространи тъмата на свободомислието, можем да му отвърнем единствено с достойните и силни думи на г-н Белък: „Умолявам Ви, не се тревожете от нарастването на отпадащите сили. Представата Ви за нощ Ви е подвела. Вече е утро“. Нямаме повече въпроси.

Търсихме въпроси и в най-тъмните кътчета, и по най-непристъпните върхове. Намерихме всички въпроси, които могат да бъдат намерени. Време е да оставим въпросите и да потърсим отговори. Има още нещо. В началото на това горчиво встъпление казах, че умственият ни срив бива предизвикван не от необуздано въображение, а от необуздан разум. Човек не полудява, задето е направил статуя, висока една миля, но може да полудее, ако я замисли в квадратни инчове. Някои философи са проумели това и намират оправдание за стремежа на света към здравето на езичника. Те разбират, че разумът унищожава, но смятат, че волята твори. Най-голяма власт според тях има волята, а не разумът. Важното е не защо човек иска дадено нещо, а фактът, че го иска.

Тук не мога да се разпростра нашироко върху философията на волята. Мисля, че тя дойде с Ницше, който проповядваше така наречения „егоизъм“. Е, това е опростенческо твърдение, защото Ницше отрече егоизма тъкмо с това, че го проповядва. Да проповядваш каквото и да е означава да се отречеш от него. Егоистът първом нарича живота безпощадна война, а после полага невъобразими усилия, за да обучи врага си. Да проповядваш егоизъм означава да извършваш алтруизъм. Но както и да е започнало всичко, възгледът е достатъчно разпространен в съвременната литература. Главното оправдание за подобни мислители би било, че те не са мислители, а занаятчии. Те твърдят, че изборът сам по себе си е нещо божествено. Г-н Бърнард Шоу се нахвърли върху древното схващане, че действията на хората произхождат от желанието им за щастие. Според него човешките действия се ръководят не от този стремеж, а от диктата на волята. Човек не казва „Мармаладът ще ми достави удоволствие“, а „Аз искам мармалад“. Г-н Шоу има доста ентусиазирани последователи. Г-н Джон Дейвидсън – един забележителен поет – така се въодушеви от всичко това, че се почувства задължен да започне да пише в проза. Той публикува кратка пиеса с няколко дълги предговора. Това би било естествено за един Шоу, чиито пиеси не са нищо друго освен предговори. Г-н Шоу (подозирам аз) е единственият човек на света, който не е съчинил нито стих. Фактът, че г-н Дейвидсън (който може да твори блестяща поезия) се е впуснал да пише многословни трактати в защита на доктрината на волята, наистина показва, че тази доктрина въздейства на хората. Дори г-н X. Дж. Уелс заговаря на нейния език, когато казва, че човек не бива да преценява действието като мислител, а като артист: „Чувствам, че извивката е добра“, „Тази линия трябва да се спусне така“. Всички са въодушевени и има защо. Те мислят, че чрез тази доктрина за божествената власт на волята ще се измъкнат от обречената крепост на рационализма. Мислят, че ще могат да избягат. Но не могат да избягат.

Чистата възхвала на волята стига до същата разруха и празнота, до които води следването единствено на логиката. Точно както съвършено свободната мисъл включва съмнението в самата мисъл, приемането на „желанието“ само по себе си парализира желанието. Г-н Бърнард Шоу не е разбрал истинската разлика между старата, утилитарна идея за удоволствието като пробен камък (тромава и често тълкувана неправилно) и тази, която той защитава. Истинската разлика между щастието и волята се изразява просто в това, че щастието може да бъде пробен камък, а волята – не. Можете да спорите дали действието на човек, скочил от скала, е целяло щастие, но не можете да дискутирате върху това дали то е произхождало от волята му или не. Защото то може да бъде разглеждано само като плод на волята му. Възможно е да оцените едно действие, като кажете, че то е целяло изпитването на удоволствие или болка, откриването на истината или спасението на душата. Невъзможно е обаче да оцените едно действие като проява на лична воля. Да го определите като такава проява би означавало просто да кажете, че е действие. Възхвалявайки само волята, не сте в състояние да предпочетете една постъпка пред друга. И все пак изборът на една постъпка като по-добра в сравнение с друга е самата дефиниция на волята, която възхвалявате. Обожанието на волята е отрицание на волята. Да се възхищаваш просто от избора е отказ да направиш избор. Ако г-н Бърнард Шоу дойде при мен и ми каже: „Поискай нещо“, то ще е все едно да каже: ,,Все ми е едно какво ще поискаш“, което, от своя страна, означава: „Моята воля не означава нищо“. Човек не може да се възхищава от волята изобщо, защото същината на волята е в нейната частност.

Един блестящ анархист като г-н Джон Дейвидсън се чувства раздразнен от обикновения морал и призовава волята – воля за каквото и да е. Той иска човечеството да иска нещо. И човечеството иска. То иска обикновения морал. Анархистът въстава срещу законите и ни казва да си пожелаем нещо – каквото и да е. А ние вече сме си го пожелали. Ние сме пожелали закона, срещу който той въстава. Всички волеобожатели – от Ницше до г-н Дейвидсън – са всъщност доста изпразнени откъм желание. Те не могат да желаят. Едва ли имат и предпочитания. Ако някому е необходимо доказателство за това, ще го намери лесно. Достатъчен е фактът, че винаги говорят за волята като за нещо, което разтваря и освобождава. На практика е точно обратното. Всеки волеви акт е акт на самоограничение. Да желаеш дадено действие означава да желаеш ограничение. В този смисъл всяко действие е акт на саможертва. Избереш ли нещо, ти се отричаш от всичко останало. Аргументът, използван от философите от тази школа, за да заклеймят брака, би заклеймил всъщност всяко действие като необратим избор, изключващ останалите възможности. Когато предприемеш определена поредица от действия, ти се отказваш от всички други възможни – точно тъй, както когато встъпваш в брак с една жена, отхвърляш останалите жени. Ако станеш крал на Англия, не можеш да бъдеш и глашатай в Брамптън. Ако се установиш в Рим, жертваш възможността за богат и разнообразен живот в Уимбълдън. Именно тази отрицаваща или ограничаваща страна на волята прави повечето приказки на анархистично настроените волеобожатели смешни. Г-н Джон Дейвидсън например ни учи да се стремим да нямаме нищо общо с „Не прави това и това“, но очевидно е, че „Не прави това и това“ е едно от естествените следствия на „Аз искам“. „Аз искам да ида на градското увеселение и ти не трябва да ме спираш.“ Анархизмът ни заповядва да бъдем смели творци, да не обръщаме внимание на законите и ограниченията. И все пак невъзможно е да си творец и да не те е грижа за закони и ограничения. Изкуството е ограничение. Същината на всяка картина е в рамката. Рисуваш ли жираф, трябва да го нарисуваш с дълъг врат. Ако смелият творчески подход ти подскаже да го изобразиш с къс врат, ще откриеш, че не си достатъчно свободен, за да нарисуваш един жираф. Влезеш ли в света на фактите, влизаш в света на ограниченията. Можеш да освободиш нещата от чуждите за тях случайно наложени закони, но не и от законите на собствената им природа. Ако пожелаеш, можеш да освободиш тигъра от клетката му, но не и от ивиците на козината му. Не освобождавай камилата от тежката ѝ гърбица, защото има опасност да я освободиш от това да бъде камила. Не демагогствай, насърчавайки триъгълниците да се освободят от затвора на трите си стени. Откопчи ли се триъгълникът от трите си страни, го чака край, достоен за съжаление. Някой беше написал произведение, наречено „Любовта при триъгълниците“. Никога не съм го чел, но съм убеден, че ако триъгълниците са били обичани когато и да е, то е било именно защото са тристранни.

Така е със сигурност и при творческото съзидание, което по определен начин е най-яркият пример на изчистена воля. Творецът обича налаганите му ограничения: те съставляват създаваното от него нещо. Художникът се радва, че платното е гладко. Скулпторът харесва безцветната глина. Ако не съм се изяснил докрай, бих използвал един исторически пример. Френската революция бе героично и решително дело, защото якобинците желаеха нещо определено и ограничено по мащаб. Желаеха не само свободите, но и забраните на демократичното общество. Искаха да имат право на глас и да няма титли. Републиканството прояви аскетичния си характер при хора като Робеспиер и Франклин, както и многообхватността си при хора като Дантон и Уилкис. Те следователно са създали нещо здраво и ясно определено – постановката за социалното равенство и по-високия жизнен стандарт на селянина във Франция. Оттогава насам обаче революционният или разсъждаващият разум на Европа залиня – започна да избягва всяка идея поради ограниченията, заложени в нея. Либерализмът деградира до либералност. Хората се опитаха да превърнат глагола „революционизирам“ от преходен в непреходен. Якобинецът бе в състояние да посочи не само системата, срещу която би въстанал, но (а това е най-важното) и системата, срещу която не би въстанал, системата, на която би се доверил. Новият бунтар е скептик и не би се доверил изцяло на каквото и да е. Той не може да бъде предан и следователно никога не може да стане истински революционер. Фактът, че се съмнява във всичко, му пречи дори и когато се опитва да отрече всичко, тъй като всяко отричане предполага някаква морална доктрина. А съвременният революционер се съмнява не само в институцията, която отрича, но и в доктрината, чрез която отрича. Той например пише книга за това как империалистическият морал унищожава женската чистота, а след това съчинява друга книга (върху сексуалните проблеми), в която сам я омърсява. Кълне султана заради това, че християнските девойки губят девствеността си, а после се нахвърля върху г-жа Грънди, която ги учи да я пазят. От гледната точка на политик тръби, че войната е загуба на живот, а от позицията на философ – че целият живот е загуба на време. Един руски песимист би заклеймил стражаря, който е убил селянин, а после би доказал чрез най-висши философски принципи, че селянинът всъщност е трябвало да се самоубие. Друг би обявил брака за лъжа, а след това би критикувал аристократичната разпуснатост, която тълкува брака именно като лъжа. Съвременният бунтар нарича знамето дрипа, а после обвинява потисниците на Полша или Ирландия за това, че са си присвоили дрипата. Такъв човек отива първо на политическа сбирка, където негодува, че с диваците се отнасят като с животни, а сетне си взима шапката и чадъра и се прехвърля на научна сбирка, където доказва, че те наистина са животни. С една дума, съвременният революционер, бидейки завършен скептик, е вечно зает с това да подкопава собствените си устои. В книга върху политиката критикува хората, задето тъпчат морала, а в книга по етика критикува морала, задето тъпче хората. Ето защо в наши дни бунтарят е станал съвсем безполезен за целите на който и да било бунт. Борейки се срещу всичко, той е загубил правото си да се бори в името на каквото и да е.

Струва си да се добави, че същата пустота и недостатъчност се забелязват във всички агресивни и отблъскващи литературни писания и най-вече в сатирата. Сатирата може да е разюздана и анархистична, но тя винаги предполага всепризнатото превъзходство на някои неща над други, предполага модел. Когато момченцата на улицата се подиграват на дебелия изтъкнат журналист, те несъзнателно се съотнасят към идеала на древната гръцка скулптура. Позовават се на мраморния Аполон. Странното изчезване на сатирата от нашата литература е доказателство за жестокия упадък поради липсата на какъвто и да било принцип, способен да се опълчи срещу себе си. Ницше имаше някакъв вроден саркастичен дар – можеше да се присмива, макар и да не умееше да се смее. В сатирата му обаче има винаги нещо безформено и кухо просто защото не е закрепена на никакъв общоприет морал. Ницше е по-абсурден от всичко, което отрича. И все пак трябва да признаем, че той представлява отлично неуспеха на абстрактното насилие. Размекването на мозъка, което го сполетя накрая, не е случайност. Дори и да не бе стигнал до лудост самият той, ницшеанството неминуемо би се изродило в лудост. Размишлението в изолация и гордост те превръща в идиот. Всеки човек, чието сърце не се размеква, ще получи в крайна сметка размекване на мозъка. Този последен опит да се избегне интелектуализмът води именно до интелектуализъм и – следователно – до смърт. Атаката се е провалила. И безграничното обожание на беззаконието, и материалистическата преданост към законността водят до същата пустота. Ницше се катери по непристъпни зъбери, но се озовава в Тибет. И сяда до Толстой в земята на нищото и нирваната. Двамата са еднакво безпомощни – единият, защото към нищо не бива да посяга, а другият, защото нищо не бива да изпусне. Волята на Толстой е замразена от будисткия инстинкт, че всяко преднамерено действие е зло. Волята на Ницше е замразена от убеждението му, че всяко преднамерено действие е добро, защото ако това е така, то никое действие не е преднамерено. Двамата стоят на кръстопът. Единият мрази всички пътища, другият обича всички пътища. Резултатът? Е, някои неща лесно се преценяват – те стоят на кръстопът. Тук приключвам (и слава Богу) с първата и най-досадна част на изложението си – бегъл преглед на съвременната мисъл.

Сега започвам да нахвърлям една представа за живота, която може и да не заинтересува читателя, но със сигурност живо интересува мен. Пред себе си съзирам купчината съвременни книги, които съм разлиствал – купчина умни неща, купчина безполезни неща. Като гледам колко малко ме впечатляват, си правя сам извода за неизбежния крах на философи като Шопенхауер и Толстой, Ницше и Шоу. Този крах е ясно определим като влакова катастрофа, погледната отгоре. Те всички пътуват към пустотата на приюта за душевноболни. Лудостта може да се определи и така – чрез умствено действие да се постигне умствена безпомощност; безпомощност, до която те се доближават. Който мисли, че е направен от стъкло, мисли в ущърб на мисълта, защото стъклото не е способно да мисли. Тъй и този, който не иска да се отрече от нищо, желае унищожение на волята, защото тя не е само избор на нещо, но и отричане на всичко останало. Докато се ровя из всички умни, превъзходни, уморителни и безполезни съвременни книги, погледът ми попада на „Жана д’Арк“ от Анатол Франс. Веднага се сещам за „Животът на Иисус“ от Ренан. Използван е същият странен метод на почтителния скептик, разбулващ тайната на невероятните истории, които се крепят на нещо, чрез замяната им с простички истории без никакво основание. Тъй като не можем да повярваме в делата на един светец, можем да се преструваме, че знаем много добре как се е чувствал. Нямам намерение да критикувам двете книги. Просто случайната комбинация на имена извика у мен два ярки примера за здрав разум, които направиха на пух и прах останалите книги. Жана д’Арк не е спряла на кръстопът, отричайки всички пътища, подобно на Толстой, или приемайки всички тях, подобно на Ницше. Тя си е избрала пътека и се е пуснала по нея като светкавица. И все пак, като си помисля за Жана, виждам, че е имала у себе си всичко истинско от ученията и на Толстой, и на Ницше, всичко, което си е струвало да се вземе от тях. Замислих се за всичко благородно у Толстой – удоволствието от простичките неща, земните радости, уважението към бедните, достойнството на превития гръб. Жана д’Арк е притежавала всичко това плюс нещо много важно – тя не само е почитала бедността, тя я е изпитала. А Толстой е типичен представител на аристокрацията, стремящ се да открие тайната ѝ. После се замислих за всичко гордо, смело и страстно у бедния Ницше и неговия бунт срещу празнотата и плашливостта на епохата ни, за екзалтирания му призив да не се избягва опасността, за копнежа му по вихъра на големи коне, за вика му „На оръжие!“. Е, Жана д’Арк е била точно такава, с тази единствена разлика, че тя не е прославяла битката, а е участвала в нея. Ние знаем, че не се е бояла от цяла армия насреща ѝ, а Ницше, доколкото е известно, се е плашел и от най-обикновена крава. Толстой възхвалява селяните, тя е била истинска селянка. Ницше възхвалява воините, но истински воин е била тя. Жана д’Арк е надминала антагонистичните идеали и на двамата – била е по-свята от единия и по-борбена от другия. При все това е била съвсем реална личност, която е направила нещо, а те си остават празни фантазьори. Бе невъзможно да не ми мине през ума, че в нея и вярата ѝ може би е имало някаква тайна, съчетаваща прагматизма с моралната цялост, която вече е изгубена. Това ме наведе на по-дълбоката мисъл за колосалната фигура на нейния Учител. Съвременното затруднение, замъглило представата на Анатол Франс, е упражнило подобно влияние и върху Ернест Ренан. Ренан също прокарва разделителна черта между милосърдието и войнствеността на своя герой. Той представя дори справедливия гняв в Йерусалим като обикновен нервен срив след идиличните очаквания в Галилея. Като че има противоречие между това да обичаш човечеството и да мразиш безчовечността! Алтруисти с тънички гласчета обявяват Христос за егоист. Егоисти (с още по-тънички гласчета) Го отричат, задето е алтруист. Подобни препирни са напълно разбираеми от гледна точка на съвременната ситуация. Любовта на героя е по-ужасна от омразата на тиранина. Омразата на героя е по-великодушна от любовта на филантропа. Има един своего рода героичен и всеобемащ здрав разум, от който съвременниците ни намират само останките. Има един гигант, от който виждаме единствено ръцете му, които се размахват, и нозете му, които вървят. Разкъсаха Христовата душа на лентички с етикети „егоизъм“ и „алтруизъм“. Озадачава ги както непонятното Му величие, тъй и непонятното Му великодушие. Разделиха си дрехите Му и за облеклото Му хвърлиха жребий³, макар и дрехата да не бе шита, а изтъкана цяла от горе до долу.

Откъс от Ортодоксия на Г. К. Честъртън, Омофор 2018, превод: Филипина Филипова

Бележки