Sola Scriptura (“Единствено Писанието”)


От мига, в който аз се обърнах в православната вяра от протестантизма, често забелязвах, че сред хората, родени и възпитани в православието, самият факт на обръщането на един протестант предизвиква удивление. И това е така, съвсем не поради факта, че те се съмняват в правотата на своята вяра; просто на тях им се струва невероятно, че известното на всички протестантско упорство би могло да бъде разколебано в собствените му заблуди.

В края на краищата аз разбрах: болшинството от православните имат твърде смътна и ограничена представа за това, какво представлява протестантизма и какви са неговите корени. Така, когато изконно православните спорят с протестанти, те обикновено не се разбират помежду си, дори, когато употребяват едни и същи думи, – понеже говорят на различни богословски езици; с други думи, у тях няма общ богословски фундамент, който би им позволил да обсъждат това, което ги отличава един от друг. Разбира се, ако вземем под внимание факта, че понастоящем съществуват повече от двадесет хиляди различни протестантски деноминации, чиято единствена обща черта се състои в това, че всяка от тях претендира за единствено правилното разбиране на Библията, то тогава само можем да съчувстваме на този, който иска да се ориентира в тази ситуация. Но въпреки всички препятствия, които се намират на техния път, за протестантите без съмнение все още има надежда да достигнат до Истината. Със своя стремеж към богословско знание, към истинско богопочитание и автентичната древнохристиянска вяра, те фактически хлопат по дверите на нашата църква. Разбира се, за този, който е равнодушен към този проблем, подобно твърдение звучи странно. Противоречивостта и неустойчивостта на религиозния живот на протестантска Америка повече не ги удовлетворява. Но преди да разтворим дверите пред тези изпълнени с въпроси люде, ние трябва да се подготвим по съответния начин.

Действително тези хора има на какво да се научат от православните! Мнозина от тях са протестантски пастори или добре образовани по отношение на религиозните въпроси редови вярващи. Те искрено търсят истината, но на тях ще им се наложи отново да учат много, и тогава ще им е необходима помощ от страна на достатъчно добре подготвени теоретически православни, които добре разбират както същността на протестантизма, така и това, което може би е по-важно – в какво вярват те самите. По ирония на съдбата или, може би по Божий промисъл, вълната от интерес към православието сред американците от протестантските вероизповедания съвпадна по време с безпрецедентния натиск върху православното население в Русия и други източни държави от страна на едва ли не всички възможни религиозни секти и групировки, станал възможен благодарение на падането на “желязната завеса”. Преди всички се отправят в настъпление американските “евангелисти” и “харизматици”, които се надпреварват да се хвалят един пред друг с това, че са съумяли да завоюват позиция дори сред “безбожните руснаци”. Така в настоящия момент ние православните сме поставени пред двоен проблем, изискващ неотложно решение: от една страна, наш мисионерски дълг е да свидетелстваме за вярата сред протестантите тук на запад, а от друга – ние трябва сериозно да се борим с разпространението на ереси сред православните, както тук, така и в традиционно православните страни. При всички случаи ние трябва своевременно да се въоръжим с необходимите знания и с осъзнаването на предстоящите ни задачи.

Може би, най-обезкуражаващата черта на протестантизма, на която протестантите дължат своята репутация на несговорчиви и упорстващи хора, се явява неговата раздробеност на множество враждуващи помежду си секти и направления, подобно на митичната хидра, чиито “глави” непрестанно се умножават. И макар да няма съмнение, че разбирането и анализа на всички протестантски секти са необходими, то не тук следва да търсим ключа към победата. За да можем да разберем вярванията на всяко от неговите разклонения, се изисква познаване на общата история на протестантизма, щателно изследване на всички основни направления в протестантското богословие и богопочитане, а също и запознаване с многотомната съвременна протестантска литература, позволяваща да се вникне в същността на най-новите течения на протестантската мисъл и практика, като например, либералната или диалектическа теология или “религията на сърцето”. Но дори овладяли всички налични материали, вие не можете да се надявате да сте в течение на особеностите на все новите и нови деноминации, възникващи едва ли не ежедневно. Обаче, при всичките им различия, у тях има нещо общо, позволяващо ни да приведем този аморфен конгломерат от хиляди различни групировки под една обща категория: “протестант”. Всички протестантски общности (с известни вариации) вярват, че именно тяхното разбиране на Библията е правилното и, макар между тях да съществуват разногласия относно това, което казва самото Св. Писание, всички те, обикновено са съгласни в едно: тълкуванието на Библията трябва да се осъществява със своите собствени сили без помощтта на църковното Предание.

Ако осмислите този пункт от тяхната вяра, в какво се състои неговата погрешност и какъв трябва да бъде правилният подход към Писанието, вие можете да започнете дискусия с протестант от което и да е направление. Колкото по-скоро схванете този съществен момент, то ще ви стане ясно, че даже такива деноминации като баптистите и свидетелите на Йехова, на практика не се отличават толкова една от друга, както може да ви се стори отстрани. Действително, ака някога ви се е случвало да чуете как спорят за Библията баптист със свидетел на Йехова, вие бихте забелязали, че в крайна сметка те просто си се замерят с цитати от Писанието. И ако са на приблизително едно и също интелектуално ниво, никой от тях не ще може да удържи победа в спора, понеже те и двамата имат еднакъв подход към Библията и не подлагат на съмнение присъщото за тях цитиране на Библията. Никой от тях не разбира, че проблемът се състои тъкмо в погрешния им подход към Писанието. Именно в това се крие сърцето на многоглавата хидра на ересите – поразете го, и тогава нейните многобройни глави ще паднат безжизнено на земята.


Защо “единствено и само Писанието” е авторитетно?

Ако искаме да разберем, какво мислят протестантите по този повод, ние първо трябва да разберем, защо те вярват в това, в което вярват. В действителност, ако ние се опитаме да се поставим на мястото на реформаторите – като например на Мартин Лутер – ние ще можем да разберем причините, които са ги принудили да издигнат тезата, че само Писанието се явява безпогрешен източник на християнското вероучение. Необходимо е да вземем под внимание моралното разложение, царящо в Римската църква, порочните идеи, които тя издигала, и това извратено разбиране за Преданието, което тя защитавала, и още – ако имаме пред вид факта, че Западът в течение на няколко столетия е бил отрязан от своите православни корени, то трудно е да си представим как човек, като Лутер, намирайки се при подобни обстоятелства, би могъл да постигне по-добри резултати. Лутер не могъл да се обърне към Преданието като средство за борба със злоупотребите, доколкото това предание, както всички считали в латинския Запад, се въплъщавало от същото това папство, което и било главният виновник за злоупотребите. За Лутер това предание било погрешно, и, като искал да реорганизира църквата, той трябвало най-напред да я постави на твърда основа, като се обърнал за това към Свещеното Писание. Всъщност Лутер никога не възнамерявал напълно да се откаже от Преданието и самият той никога не се ползвал “единствено и само” от Писанието. Но той действително се опитал да използва Писанието, за да се избави от тази част от римското предание, която била изопачена. За съжаление, неговата риторика се оказала по-силна от неговата практика, и по-радикалните реформатори довели до нейния логически край идеята за “единствено само Писанието”.

Проблеми, произтичащи от учението за “единствено само Писанието”

Това учение се основава на ред погрешни предпоставки. Предпоставка е това, което ние изначално приемаме като нещо разбиращо се от само себе си. Ако предпоставката е правилна, тогава всичко е на ред, лъжливата обаче, предпоставка неизбежно води към погрешен извод. Ако човек, осланяйки се на невярни предпоставки, стигне до погрешен резултат, все още можем да се надяваме, че той ще си зададе въпроса: в какво се състои неговата изначална грешка? Протестантите, които желаят да дадат честна оценка за настоящето състояние на протестантския свят, би трябвало да се запитат: ако протестантизмът и неговото основополагащо учение за Свещеното Писание (като единствен заслужаващ доверие източник) са богоугодни, то защо това доведе до появата на повече от двадесет хиляди различни направления, които не са в състояние да се споразумеят помежду си за това, кои са основните идеи, произтичащи от Писанието, и какво значи “да бъдеш християнин”? То защо тогава, ако е достатъчна единствено само Библията и не е необходимо Свещеното Предание, и баптистът , и свидетелят на Йехова, и харизматикът и методистът, заявявайки вярата си в Библията, нито един от тях не е съгласен с другите относно това, какво именно казва тя? Очевидно е, че тази ситуация свидетелства против протестантите. За съжаление, повечето от тях винят за това печално положение почти всичко, с изключение на самия корен на проблема. Идеята за това, че вярата се основава изключително на Свещеното Писание, е дотолкова непоклатима за протестантизма, че поставянето й под съмнение е равносилно за тях на своеобразно отричане на Бога. Но, както е казал Господ: “Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошото дърво дава лоши плодове” (Мат. 7:17). Ако ние трябва да съдим за правилността на принципа, утвърждаващ, че Свещеното Писание се явява единствения източник на християнското вероучение, по неговите плодове, то не ни остава нищо друго освен да стигнем до заключението, че това “дърво” трябва да бъде отсечено и хвърлено в огън (Мат. 7:19). Първата невярна предпоставка: предназначението на Библията е да бъде най-висш авторитет по въпросите на вярата, благочестието и богослужението. Учи ли някъде самото Писание, че то е “самодостатъчно”?

Най-очевидната предпоставка, намираща се в основата на учението за Писанието като единствен източник на християнското вероучение, се състои в това, че Библията съдържа в себе си всичко, необходимо и достатъчно за истинската вяра, благочестивия живот и правилното богопочитане. В потвърждение на това преди всичко се привежда следното място от Новия Завет: “пък ти и от детинство знаеш свещените писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:15-17). Тези, които обикновено използват този цитат в защита на становището, че Св. Писание е единственият източник на вярата, твърдят, че тук се говори за самодостатъчността на Писанието, защото “ако Писанието може да направи благочестивия човек…съвършен, то…за да се достигне пълнотата на съвършенството, не е нужно Преданието”. В крайна сметка, какво следва от приведения по-горе новозаветен текст? Преди всичко трябва да се запитаме, какво точно св. апостол Павел разбира, когато говори за писанията, които Тимотей знаел още от дете? Можем с пълна увереност да кажем, че Павел няма предвид Новия Завет, понеже когато Тимотей бил дете, Новият Завет не бил още написан – и който фактически не бил завършен дори тогава, когато Павел писал това послание до Тимотей: все още не съществувал в цялата си пълнота този новозаветен канон, който ние сега познаваме. Очевидно е, че тук, както и на много други места от Новия Завет, където св. ап. Павел употребява думата “писание”, се подразбира Стария Завет. Затова, ако те искат да използват дадения откъс за установяване на границите на това, което се явява боговдъхновен авторитет, то би трябвало да отхвърлят не само Преданието, но също и самия този откъс и въобще целия Нов Завет. Второ, ако ап. Павел тук е искал да изключи Преданието, като нещо безполезно, то само можем да се дивим, защо самият той в същата тази глава използва небиблейско устно предание. Имената Ианнний и Иамврий не се срещат в Стария Завет, при все това във 2 Тим. 3:8 ап. Павел казва, че те “се противили на Мойсей”. Тук той се позовава на устното предание, което гласяло, че имената на двамата най-видни египетски влъхви, упоменати в повествованието за излизането на израилтяните от Египет (глави 7-8), били “Ианний” и “Иамврий” (Илюстрирана библейска енциклопедия. Произведение и издание на архимандрит Никифор. Москва, 1891. Репринтно издание. М. Терра, 1990. с. 314.”Иамврий”). И това не е единичен случай, когато в Новия Завет се употребява небиблейски източник. Най-известният пример за това намираме в посланието на свети апостол Иуда, който цитира книгата на Енох (Иуд. 14:14; ср. Енох 1:9). Когато Църквата официално утвърдила канона на свещените книги от Стария и Новия Завет, основна цел на едно такова постановление била защитата на Църквата от апокрифните книги, които претендирали за апостолско авторство, а в действителност били написани от еретици (напр. Евангелието от Тома). Еретиците не можели да основат своето учение на Свещеното Предание, защото ученията им възникнали извън Църквата; затова единственият способ, чрез който те можели да положат надежден базис за своята ерес, било да се изопачи смисъла на Свещеното Писание и да се прибавят към него нови книги, като че написани от самите апостоли или някои други ветхозаветни светии. Църквата се защитавала от еретическите учения, позовавайки се на апостолския произход на Свещеното Предание, доказвано от апостолското приемство, т.е. с това, че епископите и учителите на Църквата могат исторически да засвидетелстват своята пряка приемственост от апостолите, и опирайки се на вселенскостта на православната вяра, свидетелстваща, че тя е именно тази същата вяра, към която православните християни са се придържали винаги и навсякъде през време на цялата нейна история. Църквата оградила себе си от лъжливите и еретически книги чрез узаконяването на авторитетен списък на свещените книги, приемани от Църквата за боговдъхновени, които влезли в състава на Ветхия Завет или имали апостолски произход. Установявайки канона на свещените книги, Църквата нямала намерение да утвърждава, че в тях се съдържа цялата християнска вяра и всичко необходимо за църковното богослужение и поведение. (В действителност този списък няма претенциите да обхваща абсолютно всички книги, които Църквата е съхранила от древни времена и които тя счита за част от много по-обширното църковно предание. Например, макар книгата на Енох да се цитира в каноническите книги, самата тя не била причислена към библейския канон. Каквито и да били причините за това, Църквата поискала да съхрани тази книга, макар да не счела за нужно тя да се чете на богослужение, нито дори да бъде включена в състава на каноническите книги). Безспорен се явява също факта, че по времето на установяването на канона на Свещеното Писание от Църквата, тя – в своята вяра и богослужение – била съвършено идентична с Църквата от по-късните периоди; това е исторически достоверно. Що се касае до структурите на църковната власт, то известно е, че въпросът за канона се решавал от събор на православни епископи; така, както включително и до този момент се процедира в Православната Църква, когато е необходимо да се реши някой въпрос относно учението или църковната дисциплина. Каква била целта на новозаветните писания? В протестантските ръководства за това, как трябва да се чете Библията, се говори, и аз считам това за правилно, че при изучаването на Библията е необходимо да се отчита и литературния стил, към който принадлежи една или друга библейска книга. Както различните стилове трябва да се интерпретират различно, така също е необходимо да се отчита предмета и целта на книгата или откъса, с които вие имате работа. В Новият Завет се срещат четири литературни стила: Евангелието, историческото повествование – Деяния, посланията и апокалиптическата книга – Откровение. Евангелията са написани, за да свидетелстват за живота на Иисуса Христа, Неговата смърт и възкресение. Библейското историческо повествование разказва историята на Божия народ и за живота на известни личности, а така също показва действието на Божият промисъл в историята. Посланията са написани, преди всичко, като отзвук на конкретни проблеми, възниквали в различните църкви. По такъв начин, това, което се считало за общоприето и понятно за всички, като цяло, не намерило в тях детайлно осветление. Вероучителните разсъждения, обикновено се отнасяли до спорни и не толкова понятни въпроси. (Например, тук не се разглежда подробно въпроса за непогрешимостта на Писанието, доколкото това не било нужно. Днес, с нарастването на религиозния скептицизъм, този проблем станал актуален, и ако посланията биха се писали в наши дни, то те със сигурност биха го засегнали, поради това, би било нелепо да се прави извода, че доколкото този въпрос не се обсъждал, древните християни не го считали за важен или пък го отричали); за богослужението се говори само във връзка с обсъжданите проблеми например – 1 Кор., глави 11-14). Апокалиптическите писания – Откровението били включени в Новия Завет с цел да покажат окончателната победа на Бога в историята. Нека отбележим преди всичко, че нито в един от представените литературни жанрове, срещащи се в Новия Завет, не се разглежда богослужението в качеството на главна тема и не се привеждат никакви подробности относно това, как трябва да се извършва богослужението в Църквата. В Стария Завет има подробни описания на богослужението, извършвано от Израилския народ (книга Левит, Псалтир); в Новия Завет се съдържат само оскъдни намеци за характера на богослужението на първите християни. Защо това е така? Без съмнение не поради това, че техните служби нямали строго установен порядък – специалистите по литургика потвърждават, че първите християни извършвали богослуженията, следвайки изцяло чина на иудейските богослужения, унаследен от апостолите (Шмеман А. Протоиерей. Въведение в литургическото богословие. Париж, Имка-Пресс, 1961, С.67). Но дори малкото указания в Новия Завет, отнасящи се за богослужението в древната църква, показват, че новозаветните християни съвсем не наподобявали неорганизирана тълпа от “свободни” харизматици, но извършвали литургическо богослужение, както това правели техните бащи и прадеди: те спазвали определени молитвени часове (Деян. 3:1), службите се провеждали, както в храма, така и в синагогите (Деян. 18:4). Необходимо е също да отбележим, че нито един от литературните стилове на Новия Завет няма за своя цел изчерпателно да изложи учението на християнската вяра: там вие не ще намерите нито наставленията от катехизиса, нито от систематическия курс по богословие. Ако всичко, което ни е нужно е именно единствено и само Библията, то защо в нея не се излага вероучението в неговата пълнота? Представете си само, колко лесно биха се разрешили множеството богословски спорове, ако Библията отговаряше ясно на всеки богословски въпрос! Обаче, колкото и да ни се иска, в книгите на Библията ние не ще намерим нищо подобно. Казаното по-горе трябва да бъде правилно разбрано. Ние ни най-малко не омаловажаваме Свещеното Писание – Боже опази! Православната Църква вярва, че Свещеното Писание е напълно Боговдъхновен, безгрешен и достатъчно авторитетен източник на Божественото откровение. Но в дадения случай става въпрос за това, че Библията не съдържа в себе си отговор на всички важни за Църквата въпроси. Както вече споменахме, в Новия Завет богослужението не е описано подробно, макар последното да е нещо съвсем не маловажно. Още повече, че Църквата, която съхранила и ни предала Свещеното Писание – това е същата тази Църква, от която ние сме получили установените форми на богослужението. Ако ние не се доверяваме на тази Църква в това, че тя вярно е съхранила до днес апостолското богослужение, то ние също не сме длъжни да и се доверим и по отношение на въпроса за надежното съхранение на Писанието” (Фактически протестантската наука постъпва точно така. Макар в основата на протестантизма да е залегнала идеята, че Библията се явява единствен източник на християнското вероучение, в съвременната протестантска наука господстват модернистите, които не вярват нито в боговдъхновеността, нито в непогрешимостта на Свещеното Писание. Последните гледат на Библията от високо и подбират от нея само тези текстове, които са им необходими, а останалите считат за “първобитна митология и легенди”. Единственият авторитет за тях са самите те). В такъв случай явява ли се Библията “самодостатъчна”? Протестантите често заявяват, че те просто “вярват в Библията”. Но при по-внимателно разглеждане на тяхното отношение към Библията, възникват редица въпроси. Например, защо протестантите пишат толкова много книги, посветени на тяхното вероучение и въобще на християнския живот, ако в действителност, всичко което е нужно, – е само Библията? Ако единствено Библията би била достатъчна, за да я разбираме, то защо протестантите не се задоволяват с разпространението единствено на Библията? И ако тя се явява самодостатъчна, то защо четенето на Библията не довежда до еднозначен резултат, т. е. защо всички протестанти не вярват по един и същи начин? Каква е целта на множеството протестантски изследвания на Библията, ако всичко от което се нуждаем, е самата Библия? Защо те разпространяват своите безбройни трактати и други материали? Защо те въобще обучават на нещо или проповядват нещо? Защо просто не четат Библията на хората? Отговорът се състои в това, че (макар те обикновено да не си признават това, но инстинктивно го чувстват) Библията, взета сама по себе си не може да бъде напълно понятна. И фактически всяка протестантска секта има собствено предание, макар то и да не се нарича по този начин. Не е случайно, че всички свидетели на Йехова вярват в едно и също нещо, както и всички “южни баптисти” повече или по-малко вярват по един и същ начин, но вярата на първите съществено се различава от вярата на вторите. Нито свидетелите на Йехова, нито баптистите са достигнали до своите възгледи самостоятелно в резултат на независимо четене на Библията; по-скоро те били научени да вярват така съгласно общоприетото – в една или друга секта – предание. Следователно, на практика въпросът не се състои в това, дали ние вярваме само в Библията или използваме също и преданието, а в това – от кое предание се ползваме при тълкуването на Библията. На кое предание може да се доверим – на Апостолското Предание на Православната Църква или на еклектичните предания на протестантизма, нямащи дълбоки корени и възникнали едва по време на протестантската реформация?

Втора невярна предпоставка:

“Древната Църква се позовавала само на Свещеното Писание, докато Преданието възникнало доста по-късно и представлява отражение на човешките заблуждения”. Сред повечето протестанти, особено сред евангелистите и харизматиците думата “предание” или “традиция” носи пренебрежителен нюанс, и да бъде наречено нещо за отнасящо се към преданието е равносилно на това, то да бъде определено като “плътско”, “духовно мъртво”, “деструктивно” или “законническо”. И когато те четат Новия Завет, на тях им се струва очевидно, че Библията рязко осъжда преданието като нещо противоположно на Писанието. Древните християни, според тяхното разбиране, твърде приличат на евангелистите или харизматиците от 20 век. На тях им се струва невероятно това, че християните през първи век след Рождество Христово са имали литургическо богослужение или, че са се придържали към някакво предание. Те мислят, че подобни неща са навлязли в църквата по-късно, “когато тя била подложена на развала”. А когато протестантите започват сериозно да изучават древната Църква и писанията на раннохристиянските отци и виждат една съвсем друга картина, различна от тази, която те навикнали да си представят, това за тях било равностойно на шок, както това беше така и за мен навремето. Оказва се, например, че първите християни не носили със себе си своите Библии всяка неделя, за да ги изучават в църквата; на практика било толкова трудно човек да се сдобие с копие на макар и някаква част от Писанието (за нейната направа се изисквало време, голям труд и специални материали), тъй че твърде малко хора разполагали със свои собствени екземпляри. Най-често отделни екземпляри на Писанието се съхранявали у специално определени за това членове на Църквата или в място, където хората се събирали на богослужение. При все, че повечето от църквите не разполагали с пълния състав на книгите на Стария Завет и още повече на Новия, който даже не бил завършен почти до края на първото столетие. Това не означва, че древните християни не са изучавали Свещеното Писание. Те го изучавали много сериозно, само че не индивидуално, а колективно. И през по-голямата част на първи век християните се ограничавали с изучаването на Стария Завет. Но как те се изучавали Евангелието, живота и учението на Христа, въобще това Кой е Христос, реда на богослужението и т.н.? Те разполагали само с устното Предание, което получили от апостолите. Разбира се, мнозина в древната църква чули тези неща непосредствено от самите апостоли, но много повече били тези, които не са ги слушали от тях, особено към края на първи век, когато всички апостоли вече не били живи. Следващите поколения имали достъп до писанията на апостолите посредством Новия Завет, но, по отношение на християнската вяра, Древната Църква почти напълно се опирала на устното Предание. Тази зависимост от Преданието е очевидна и в самите новозаветни текстове. Например, св. апостол Павел предупреждава солуняните: “И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15). Тук думата “предание” се явява превод на гръцката дума paradosis, която, макар да се превежда по различен начин в някои от протестантските версии на Библията, представлява по своята същност същата дума, която православните гърци употребяват, когато говорят за Преданието, и малцина библеисти оспорват това нейно значение. Думата буквално означава “това, което е предадено”. Това е същата дума, която се употребява в отрицателен смисъл, когато става въпрос за лъжливите учения на фарисеите (Марк 7:3-8), а също когато се говори за авторитетността на християнското учение (1 Кор. 11:2, 2 Сол. 2:15). От друга страна, апостол Павел като говори за християнското Предание, утвърждава: “Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията (paradosis) тъй, както съм ви ги предал (paredoka)” (1 Кор. 11:2). Православната Църква се позовава именно на тези думи, когато говори за апостолското Предание: “…за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуд. 3). Нейният източник е Христос, тя била предадена на апостолите лично от Него посредством всичко това, което Той говорил и правил, и ако за всичко това би се писало подробно, “и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан. 21:25). Апостолите предали своето знание на цялата Църква, а Църквата, бидейки пазителка на това съкровище, по такъв начин станала “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15).

По този повод свидетелството на Новия Завет не оставя никакви съмнения: древните християни имали, както устни, така и писмени предания, които те получили от Христа посредством апостолите. Първоначално в качеството на писмено Предание те разполагали само с отделни фрагменти от него: една поместна църква имала някое от посланията, друга, вероятно разполагала с Евангелието. Постепенно всички тези писания били съединени заедно в един сборник и в края на краищата образували Новия Завет. Но как древните християни знаели, кои книги са автентични, а кои – не (понеже, както вече отбелязахме, имало множество фалшиви послания и евангелия, за които еретиците твърдяли, че те били написани от апостоли)? Именно апостолското Предание помогнало на Църквата да направи този избор. Протестантите се противопоставят рязко срещу Свещеното Предание просто поради факта, че единствената негова форма, с която те се сблъскват, това е извратеното Предание, присъщо на римския католицизъм. За разлика от римо-католическата гледна точка спрямо Преданието, което за тях се олицитворява от папството и допуска въвеждането на нови догмати, неизвестни по-рано на Църквата, православните не считат, че Преданието може да расте или въобще някак да се изменя. Естествено, когато Църквата се сблъсква с ерес, тя е принудена по-точно да определи границата между истината и заблудата, но самата Истина не се променя. Може да се каже, че в известен смисъл Преданието се разширява. Доколкото Църквата съществува в историята, тя не забравя опита, натрупан от нея по историческия й път, помни своите светии и съхранява писанията на този, който е бил точен изразител на нейната вяра, но самата вяра е била “веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуд. 3). Как можем да сме уверени, че апостолското предание се е съхранило в Църквата неповредено? Кратко може да се отговори, че Бог го е съхранил в църквата, защото Той обещал да направи това. Христос казал, че Той ще съгради Своята Църква и портите на ада няма да й надделеят (Мат. 16:18). Глава на Църквата е Сам Христос (Еф. 4:16), а Църквата е Негово тяло (Еф. 1:22-23). Ако Църквата е изгубила или изопачила апостолското Предание, то Истината би престанала да бъде Истина – понеже Църквата е стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15). Общата протестантска концепция за църковната история, която гласи, че, започвайки от времето на Константин, Църквата изпаднала във вероотстъпничество и се намирала в такова състояние чак до настъпването на Реформацията, обезсмисля всички тези и много други библейски истини. Ако Църквата би престанала да съществува макар и само за един ден, в същия този ден адовите порти биха я надвили. А ако това беше така, то Христос, като описва ръста на Църквата в притчата за граховото зърно (Мат. 13:31-32), обезателно би споменал за това, че израсналото първоначално растение било отсечено и на негово място било посято ново семе. Вместо това, Той използвал образа на граховото зърно, което отначало бидейки малко, след това израства повече от всички стъбла и става дърво. Що се отнася до твърдението, че съществувало някакво общество от истински вярващи протестанти, които се криели някъде в пещери в продължение на хиляди години, то къде има свидетелство за това? Валденсите (секта, основана в 12 век от Пиер Салдо, до известна степен предшественица на реформацията. Заради преследванията от страна на Римо-католическата църква членовете на сектата се заселили в планинските райони на северо-западна Италия. С настъпването на реформацията валденсите попаднали под влиянието на това движение и се вляли в него. В началото не малко протестантски историци твърдяли, че валденсите по своята същност представляват остатък от “истинските” християни, водещи своето начало от константиновските времена, макар че, понастоящем нито един уважаван историк не би направил такова безотговорно твърдение. Много фундаменталисти и секти от рода на свидетели на Йехова, продължават да претендират за своята приемственост от древната Църква чрез валденсите, въпреки че валденсите съществуват и до днес и съвсем не се отъждествяват със свидетелите на Йехова), на които се позовават всички секти от петдесетниците до свидетелите на Йехова, не са съществували преди 12 век. Най-малкото, трудно е да се повярва, че тези “истински вярващи”, които мъжествено са понесли яростните преследвания на римляните, са се скрили, щом християнството станало законна религия. Но дори това предположение изглежда по-вероятно в сравнение с идеята, че такова общество е могло да просъществува хиляди години, без да е оставило и сянка от някакво историческо свидетелство, потвърждаващо неговото съществувание. Могат да възразят също, че в църковната история са известни примери, когато едни хора са учили едно, докато в същото време други учили противоположното, – но как да се определи, в какво именно се състои апостолското Предание? И по-нататък, ако Църквата е тръгнала по неправилен път, то как би могло да се различи този път от правилния, апостолския? Протестантите задават тези въпроси, защото в Римо-католическата църква действително се зародили лъжливи предания, но това се случило, понеже латинският Запад усвоил извратеното разбиране на същността на Преданието. Православната гледна точка, възприемана по-рано на Запад и съхранила се в Православната Църква, счита, че Преданието по своята същност, си остава неизменно и се разпознава по своята вселенскост, или католичност. За достоверността на апостолското Предание свидетелства историческата последователност и съгласуваност на църковното учение. Проследете, в какво е вярвала Църквата винаги и навсякъде, през време на цялата своя история, и вие ще намерите Истината. А ако може да се докаже, че някакво вярване не е било приемано от Църквата в известен период от нейната история, то знайте – това е ерес, макар че трябва да се има предвид, че ние говорим именно за Църквата, а не за разколническите групировки. Разколници и еретици, отцепили се от Църквата са съществували още в периода на написване на Новия Завет и от тогава техните редици постоянно се попълват, понеже, според словото на апостола, “трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1 Кор.11:19).

Трета погрешна предпоставка:

“Всеки човек може да тълкува Писанието самостоятелно, без помощта на Църквата”.

Макар да има вероятност много протестанти да не се съгласят с такава формулировка, при все това именно тази предпоставка е играла главната роля, когато реформаторите за пръв път издигнали тезиса за Писанието като единствен източник на християнското вероучение. При това техните аргументи се състояли в това, че Писанието само по себе си е достатъчно ясно и всеки може да го разбере. По такъв начин било отхвърлено твърдението, че за четенето на Библията е необходима помощта на Църквата. За това ясно се говори от тюбингенските (лутерански) богослови, в разменените писма между тях и Константинополския патриарх Йеремия ІІ, тридесет години след смъртта на Лутер: “Може би, някой ще каже, че макар, от една страна, Писанията да са абсолютно безгрешни, но от друга – в тях се съдържат много неясни места, които не бива да се разбират, без преди това да се прибягва към тълкуванията на духоносните отци…Между впрочем вярно е също, че казаното под вид на намек на едно място в Писанието, се оказва явно и напълно ясно изразено на друго, така че може да бъде разбрано дори и от най-обикновените хора”.

Макар тези лутерански учени да заявявали, че използват светоотеческите писания, те възразявали против необходимостта да се обръщат към тях и в тези случаи, когато, както им се струвало, че няма съгласие между Писанията и светите отци, считали за нужно мнението на отците да се пренебрегва. Всъщност учените твърдяли, че ако светоотеческото тълкувание не съвпада с тяхното лично мнение по повод на Писанията, то техните лични възгледи трябва да се считат за по-авторитетни, отколкото мнението на отците на Църквата. Вместо да бъдат зачетени отците, които се показали като праведни и святи, предпочитание се отдава на съжденията на простосмъртни. Същата тази (човешка) причина е довела повечето съвременни лутерански богослови до отхвърляне на почти цялото библейско учение (включително Божествеността на Христа, Възкресението и т.н.) и даже до отричане на боговдъхновеността на самата Библия, върху която за първите лутерани, според думите им, се основавала цялата им вяра.

В своя отговор патриарх Йеремия ІІ разкрил истинския характер на тези учения: “И тъй, да приемем църковното Предание с чисто сърце, а не с много разсъждения: понеже “Бог направил човека прав, но човеците се пуснали в много мъдрувания” (Екл. 7:29). Нека не се учим на нова вяра, като отхвърляме преданието на светите отци, понеже божественият апостол казва: “който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Гал. 1:9, пак там с.198).

Протестантското учение, признаващо единствено и само Свещеното Писание, не удовлетворява собствения си критерий.

Би могло да се предположи, че такава система от вярвания, като протестантизма, основаваща се на твърдението, че само Писанието има тежест по въпросите на вярата, би трябвало да се погрижи за това, нейните главни постулати да удовлетворяват собствените й критерии. Би могло да се очаква, че протестантите ще се запасят със стотици доказателства “от Писанието”, потвърждаващи техния главен тезис, върху който се основава всичко, в което те вярват. Най-малкото би могло да се надяваме, че ще бъдат приведени два – три солидни текста, от които ясно следва същността на тяхната доктрина, – доколкото и в самото Писание се казва: “от устата на двама или трима свидетели ще се потвърди всяка дума” (2 Кор. 13:1). Обаче, подобно на момчето от Андерсеновата приказка, обявило на всеослушание, че “кралят е гол”, аз съм длъжен да удостоверя, че в цялото Свещено Писание няма нито един стих, който да потвърждава учението, че Писанието е единствения източник на вярата. Няма даже нито един стих, който макар и някак да се доближава до тази идея, и аз ще се радвам, ако някой ми докаже обратното. Да, в Библията на много места, се говори за нейната боговдъхновеност, авторитетност, полезност, – но в Библията няма нито едно място, където да се съобщава , че Писанието се явява единственият авторитет за вярващите. Ако такова учение се съдържаше в Библията макар и в скрит вид, то първите отци на църквата вече биха учили същото. Но кой от светите отци е внушавал някога нещо подобно? По този начин, основополагащият принцип на протестантзма сам се опровергава, бидейки вътрешно противоречив. Протестанското учение за изключителния авторитет на Библията просто отсъства в самата Библия; фактически то й противоречи (нещо, които ние указахме по-горе), доколкото Библията учи, че Свещеното Предание също се явява необходим и задължителен източник на християнската вяра (2 Сол. 2:15; 1 Кор. 11:2).

Несъстоятелността на протестантските методи на тълкувание на Библията

Още в първите дни на Реформацията на протестантите им се наложило да се сблъскат с факта, че при наличието на дадената ни Библия и при ограничеността на човешкия разум хората не могат да постигнат съгласие помежду си по най-важните въпроси на вярата. Още докато Мартин Лутер бил жив възникнали десетки различни групировки, всяка от които претендирала за това, че просто вярва в Библията, но нито една от тях не била съгласна с никоя друга по отношение на това, което казва Библията. Навремето Лутер се държал мъжествено пред имперския сейм във Вормс, като заявил, че “ако не му представят свидетелства от Свещеното Писание или други ясни и неопровержими доказателства, то той не ще се отрече от своите съчинения”. По-късно, когато анабаптистите, които не били съгласни с лутераните по ред въпроси, молили към тях да бъде проявена аналогична търпимост, били подложени на жестоки репресии от страна на лутераните – хиляди от тях били осъждани на смърт въпреки провъзгласеното от Лутер право на свободно тълкуване на Свещеното Писание.

Въпреки очевидните проблеми, възникнали във връзка с това учение за Свещеното Писание като единствен източник на вярата, довело до роенето на протестантизма на множество секти, протестантите, не желаейки да признаят своето поражение пред папата, свели всичко до това, че несъгласните с тях просто неправилно четат Библията. Тогава в качеството на решение на проблемите бил предложен цял набор от способи за тълкуване на Библията. Разбира се, все още се налагало да се открие рецепта, позволяваща да се избегне безкрайното раздробяване на различни секти и течения, и протестантите през цялото време били заети с търсене на метод или ключ, който би им помогнал да решат и този проблем. Нека разгледаме най-популярните подходи, прилагани до момента при тълкуването на Библията, всеки от които, както по-рано се използва от едно или друго направление на протестантизма.

Първи подход: Библията трябва да бъде разбирана буквално – текстът й е ясен.

Това, без съмнение е бил най-ранният подход, засвидетелстван от реформаторите, макар твърде скоро те да разбрали, че по този начин доктрината за “авторитетността единствено на Писанието” не може да бъде защитена. Макар този подход да бил неоснователен от самото начало, той и до сега е популярен сред необразованите евангелисти и харизматици. От тях често може да се чуе: “Библията казва това, което има предвид, и има предвид това, което казва”. Но когато се касае за конкретни текстове от Писанието, с които протестантите не са съгласни, например, мястото, където Христос дава на апостолите правото да прощават грехове (Мат.20:23), или когато Той казва за Евхаристията: “това е Моето тяло…това е Моята кръв” (Мат. 26:26, 28), или когато св. апостол Павел поучава, че жените трябва да си покриват главата, когато се намират в храма (1 Кор. 11:1-16), тогава изведнъж се оказва, че Библията вече не казва това, което има предвид: “Е, това не трябва да се приема буквално…”


Втори подход: Светият Дух ни дава правилното разбиране.

Когато многобройните течения, възникнали под флага на Реформацията, не съумяли да постигнат съгласие помежду си относно тълкуванието на Свещеното Писание, като второ решение на този проблем се явило твърдението, че Св. Дух ръководи благочестивите протестанти, та да могат те правилно да изтълкуват Писанието. Разбира се, всеки, който е несъгласен с този “благочестив протестант”, не може да бъде ръководен от същия този Дух, тъй че в резултат всяко протестантско направление е длъжно да престане да счита за християни всички, които се отличават от него.Ако такъв подход е правилен, то в целия протестантизъм е останало всичко на всичко едно направление, което правилно тълкува Свещеното Писание, – но кое именно от няколкото хиляди съществуващи деноминации? Разбира се, отговорът ще зависи от това, с представителя на кое направление ще разговаряте, но можете да бъдете уверени, че той ще назове това направление, към което сам принадлежи.

Днес, обаче (макар това да зависи от факта, с коя от разновидностите на протестантизма вие си имате работа), вие по-скоро ще срещнете протестант, който ще се позове на относителността на истината, отколкото такъв, който ще настоява на изключителната правота на своите единомишленици. С появата на все нови и нови протестантски конфесии от всякакъв вид става все по-трудно да се поддържа твърдението, че само те правилно разбират Писанието (макар, че такива да срещат предостатъчно). Затова стана обичайно притъпяването на различията между конфесиите и мнението за несъществеността на различията. Счита се, че всяко направление притежава само частица от истината, но, че никой не владее пълната Истина. Именно на тази почва се родила ереста на икуменизма.

Много протестанти дори са склонни да твърдят, че истината в една или друга степен принадлежи на всички религии. Техните доводи се състоят в следното. За да получи пълната истина всяка конфесия трябва да хвърли своята частица “истина” в общия котел, след това всичко трябва да се смеси – и ето ви готовата “истина”. Но това вече ще бъде религията на антихриста. Съгласно Писанието, Църквата винаги е била и е стълб и крепило на Истината (1 Тим. 3:15). Затова или Църквата пребивава в Истината, или това не е тази църква, която е основал Христос.


Трети подход: неясните места следва да се тълкуват посредством помощта на ясните.

Явно, това е най-добрият метод, който позволява да се реши проблема с тълкуването на Библията с нейна помощ: въз основа на понятните текстове да бъдат обяснени неясните. Логиката на такъв подход е проста: ако в някое място от Писанието истината е изразена неясно, то несъмнено има и друго място, което да твърди същото, но по-ясно. Използвайте ясните места като ключ – и ще ви се разкрие значението на тъмните места. Именно за това писали тюбингенските богослови при първата размяна на писма с патриарх Йеремия ІІ: “затова няма по-добър способ Писанието да бъде тълкувано, от това да се търси обяснение в самото Писание. Понеже цялото Писание е продиктувано от един и същи Свети Дух, Който най-добре от всички знае Своята воля и по-добре от всички може да определи вложения от Самия Него смисъл” (пак там с. 115).

Колкото и многообещаващ да изглеждал този метод, той бързо показал своята неспособност за решаване на проблема на протестантските разделения. Трудността се заключава в това, кои именно места да се считат за ясни, а кои-за неясни.

Баптистите, които твърдят, че християнинът не може да бъде лишен от спасение, щом той вече е “спасен”, виждат ред места, които по тяхно мнение, напълно ясно свидетелстват за вечното спасение. Например: “Божиите дарове и призванието са неотменни” (Рим. 11:29); “Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми, и Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми” (Иоан. 10:27-28). Но когато баптистите срещнат стихове, от които следва, че спасението може да бъде загубено, като например: “праведността не ще спаси праведника в деня на престъплението му” (Йез. 33:12), тогава те започват да използват “ясните” места за обяснението на “неясните”. Методистите, които считат (напълно справедливо), че човек може да загуби спасението, ако той се отвърне от Бога, не намират тези места за неясни и, напротив, разглеждат приведените по-горе текстове, използвани от баптистите за доказване истинността на своето учение в светлината на други откъси, които им се струват ясни. По такъв начин, методисти и баптисти жонглират с цитати от Библията, като се удивляват, че другите не виждат това, което на тях им се струва очевидно.

Четвърти подход: Историко-критическа екзегеза.

Затъвайки в морето на субективните мнения, протестантите се захванали за привидно обективния метод на разсъждението. С напредването на времето и умножаването на разделенията, протестантите все по-често започнали да се обръщат към “науката”, посредством която протестантските учени се надявали да примирят различните тълкувания на Библията. Този “научен” подход, който придобил превес в протестантската библеистика (а през това столетие станал водещ и в римо-католическата библеистика), обикновено бива наричан историко-критически екзегезис. Протестантските учени започнали да прилагат философията и методологията на светските науки към богословието и Библията през така наречената епоха на Просвещението, когато мнозина считали, че науката е способна да разреши всички световни проблеми. Те се заели с изучаването на Библията, изследвайки всевъзможните й аспекти: историята на написването й, ръкописите, достигнали до нас, библейските езици и т.н.

Като се отнасяли към Свещеното Писание като към археологическа реликва, тези учени се опитвали да проанализират всеки негов фрагмент, всяка “костилчица”, прилагайки най-новите методи и способи, които само науката могла да предложи. Честно казано, трябва да признаем, че това довело до много полезни резултати. За съжаление, подобна методология понякога причинявала грешки по сериозни, фундаментални въпроси, макар тя да била обвита в такъв ореол от “научна обективност”, че и до днес мнозина са очаровани от нея. Ето защо, необходимо е подробно да разгледаме указания по-горе метод, като анализираме неговия философски фундамент.

Този метод, подобно на всички други протестантски подходи, също се опитва да тълкува Библията, като игнорира църковното Предание. Макар да не съществува някакъв специфичен протестантски екзегезис, в крайна сметка той разчита на това, че “Писанието трябва само да говори за себе си”. Но проблемът се състои в това, че учените, осмелили се да бъдат библейски рупор, прекарват текста на Писанието през филтъра на своите изходни протестантски предпоставки. Като претендират за обективност, те въпреки всичко тълкуват Свещеното Писание в съответствие със своето предание и своите догми (било то фундаменталисти – рационалисти или либерални рационалисти). За да охарактеризирам дейността на протестантските учени, ще си позволя да перефразирам изказването на Алберт Швайцер: в търсежа на смисъла на Библията те надникнали в бездънен кладенец и създали по този повод огромно количество блестящо написани томове, но, за съжаление, в този кладенец те видяли единствено собственото си отражение. Грешката на протестантските учени (както на либералите, така и на консерваторите) е в това, че те (съобразно по-голямата или по-малка степен на своята нетърпимост) прилагали емпирическия метод в сферата на богословието и библейските изследвания. Когато използвам термина “емпирически”, аз го употребявам в широкия му смисъл, като имам предвид рационалистическия и материалистическия мироглед, завладял множество умове на Запад и, подобно на раков тумор, продължаващ да се разпространява по целия свят. Позитивистките системи (една от които е именно емпиризма) се опитват да се опрат на някакво “определено” знание (думата “позитивизъм” произлиза от френската positif, което значи утвърдителен, потвърждаващ. Този термин за пръв път бил въведен от Огюст Конт. Позитивистките системи се основават на предположението, че така наречените “факти” представляват основа на знанието. Във философията на Конт фактът – това е опит или чувство – усещане; така Конт станал предшественик на съвременния емпиризъм. Вж. Кратка философска енциклопедия. М. 1994. С. 348, “Позитивизъм”). Емпиризмът, строго погледнато е вяра в това, че всяко знание е основано на опита, и със сигурност могат да бъдат познати само тези неща, които се установявани посредством научно наблюдение. Ръка за ръка с методите на научното наблюдение и опита върви и принципът на методологическия скепсис, пръв пример за който се явява философията на Рене Декарт, който издигнал твърдението, че всичко във вселената може да бъде подложено на съмнение с изключение на нашето собствено съществуване, и върху тази единствено непреходна истина (“мисля, следователно съществувам”) той се опитвал да изгради своята философска система. Отначало реформаторите били доволни от тезата, че Библията се явява фундамента, върху който се основават богословието и философията, но с оглед на това, как хуманистическият дух на просвещението набирал сила, протестантските учени насочили своите рационалистически методи към самата Библия, опитвайки се да изяснят, какво може да се извлече от нея с тяхна помощ. Представителите на либералната теология завършили този труд и, като отхвърлили всичко, което било възможно, утвърдили само своите собствени мнения и чувства като основа на вярата.

Консервативните протестанти, за щастие, били доста по-непоследователни в своя рационалистически подход и по такъв начин съумяли да запазят в своите среди уважение към Свещеното Писание и вярата в неговата боговдъхновеност. Въпреки всичко техният подход (даже сред най-убедените фундаменталисти) все още се корени предимно в същия този рационализъм, който е присъщ и на либералите. Пръв пример за това са фундаменталистите – диспенсационалисти, които се придържат детайлно към разработената теория, считаща, че на различни исторически етапи Бог се отнася с човека по различен начин в зависимост от периода, така наречената “диспенсация” (съответстваща на определен договор на Бог с човека). Историята на човечеството включва следните периоди: Адамов, Ноев, Мойсеев, Давидов и т.н. В това се съдържа известна истина, но по-нататък тази теория учи, че днес ние се намираме в период, различен от новозаветния, и затова, макар в епохата на Новия Завет да са ставали чудеса, днес те вече не се извършват. Това е много интересна гледна точка, която позволява на фундаменталистите (при липса на солиден базис в Свещеното Писание) да не отричат библейските чудеса и едновременно с това да бъдат емпирици във всекидневния живот. Така, макар на пръв поглед да изглежда, че третирането на този подход изразява само академичен интерес и няма нищо общо с реалния живот на средния протестант, фактически даже обикновения средно благочестив консервативен протестант – мирянин неизбежно се оказва под влиянието на този род рационализъм. Дълбинната погрешност на този, така наречен “научен” подход към Свещеното Писание се състои в неправилното приложение на предпоставките на емпиризма към изучаването на историята, Писанието, богословието. Емпирическите методи ще дадат добри резултати тогава, когато се прилагат конкретно към естествените науки, но когато биват използвани там, където те са неприложими – например, при изучаването на историята, която не може да се повтори и не се поддава на експериментална проверка, те не могат да дадат каквито и да било положителни резултати. Например, един от методите за определяне на реалността на минали събития, употребявани от учените от емпирическото направление, се явява принципа на аналогията, доколкото знанието се основава на опита, то един от начините да се разбере нещо непознато – това е да го сравним с нещо познато. Под вид на исторически анализ тези учени изчисляват вероятността на дадено предполагаемо събитие в миналото (например, възкресението на Иисус Христос) въз основа на това, което ни е известно от нашия опит. И тъй като тези историци никога не са наблюдавали нищо свръхестествено в своя живот, от тяхна гледна точка, всяко чудесно събитие, описано в Библията, те възприемат като мит или легенда. А доколкото за емпирика “чудото” означава нарушаване на естествените закони, то ето защо чудеса няма (по определение), тъй като естествените закони се определят от нашите наблюдения над това, което имаме като опитност. Ако пък емпирикът се сблъска с чудо в съвременната действителност, той не би го разгледал като чудо, тъй като, от негова гледна точка, тогава не би имало нарушения на естествените закони. По такъв начин, не трябва да казваме, че емпириците фалшифицират трансцеденталната реалност; по-скоро, техните изходни предпоставки предварително отричат нейното наличие. Вж. G. E. Michalson “Pannenburg on the Resurrection and Historical Method”. Scottish Journal of Theology, 33, April, 1980, P. 354-359). На учените все още им предстои изобретяването на “телескоп”, способен да проникне в духовния свят. Но днес вече протестантските богослови твърдят, че в светлината на науката съществуването на бесовете или сатаната не се потвърждава. Но къде са доказателствата за това? Даже ако самият сатана застане пред емпирика с триони в ръцете си и в кърваво – червен плащ, то това би било акуратно обяснено от последния, в контекста на съществуващия у него мироглед. Макар такива емпирици и да се гордеят със своята отвореност към правдата и истината, на практика те са заслепени от собствените си изходни предпоставки до такава степен, че не могат да видят нищо, което се явява в разрез с тяхната представа за действителността. Последователното приложение на емпиризма би поставило под съмнение всяко знание (включително и самия емпиризъм и неговите методи), но емпиризмът позволява на своите привърженици да бъдат непоследователни, “защото неговото безмилостно изопачаване на човешкия опит му създава такава висока репутация на научна строгост, че неговият престиж не позволява да бъдат забелязани дефектите на неговия фундамент” (Rev, Robert T. Osborn. “Faith as Person Knoweledge. Scottish Journal of Theology, 28, February, 1975 P. 101-126). Връзката между крайностите, до които са стигнали съвременните либерални протестантски учени от една страна, и по-консервативните фундаменталисти от друга, е неясна за мнозина и почти незабележима за консервативните фундаменталисти. Макар тези “консерватори” да се считат за опозиционери по отношение на протестантския либерализъм, те при все това по същество използват същите методи при изучаването на Писанието, както и либералите, а заедно с тези методи се проявяват и намиращите се в тяхната основа философски предпоставки, за които консерваторите с неохота говорят. По такъв начин, разликата между либерали и консерватори фактически не е разлика в изначалните предпоставки, а по-скоро, тя се изразява в това, докъде стигат те в своите логически заключения, отправяйки се от общите предпоставки. Подобно на гадаринските свине, те – всички заедно – безрасъдно, се носят към края на пропастта; макар възможно е, либералите вече да са престъпили този край, когато в същото време консерваторите се предвижват в същото направлние, но още не са стигнали тъй далеч.

Тези протестантски общини, които сега ръкополагат за църковнослужители хомосексуалисти, столетие назад са били считани за консерватори; по-консервативните деноминации вървят по същия път.

Ако протестантският екзегезис беше истински научен, за какъвто той самият се атестира, той би водил до истински резултати. Ако неговите методи бяха просто определени “технически” прийоми, неосноваващи се на никакви предпоставки, то не би имало значение, кой ги използва, – те винаги биха довеждали до едни и същи резултати. Но какво виждаме при по-обстоятелствено разглеждане на сегашното състояние на протестантските библейски изследвания? Според оценката на самите “експерти” протестантската библейска наука изпитва криза (Gerberd Hasel. Old Testament Theology: Basic Issues in the Current Debate. Grand Rapids, 1982. P.G). Действително, тази криза се илюстрира възможно най-добре от признанието на известния протестантски учен, специалиста по Стар Завет Герхард Хезел ( в неговия синопсис (обзор) по история и съвременно състояние на богословието на Ветхия Завет): в седемдесетте години на нашето столетие възникнали пет нови тълкувания на Стария Завет и “нито едно от тях не се съгласува с никое друго по своя подход и метод” (пак там с. 7). И наистина удивително е (ако вземем предвид високото научно ниво на протестантските библейски изследвания), че за всеки набор от заключения почти по всеки въпрос е възможно да се намери подходяща научна обосновка. С други думи, вие можете да стигнете до какъвто и да е желан от вас извод и винаги ще се намери някакъв доктор по философия, който да бъде негов защитник. Следователно, тук няма нищо общо с такива науки като, да кажем, математиката или химията! А значи, ние имаме работа със сфера от познанието, която претендира за това, че е обективна наука, но която фактически се явява псевдонаука, криеща в своите недра голямо разнообразие от взаимно противоречиви философски и богословски гледни точки. Дотогава, докато учените не изберат инструменти, годни за изследване на Бога, обективното научно богословие или тълкувание на Библията е невъзможно. Не бива да твърдим, че в протестантските библейски изследвания няма нищо поучително или полезно, но протестантските методи на изучаване на Библията, състоящи се в стандартните форми на историко – лингвистическия подход, опериращи с някакви мъгляви “технологии” и отразени в огледалата на псевдонауката, се явяват едновременно продукт и подкрепа на протестантските богословски и философски предпоставки и, подобно на маркучи на помпа, се пълнят с това, което се напомпва в тях. (Аз разгледах либералното направление на протестантизма само, за да демонстрирам дефектите на “историческия” екзегезис. Православният християнин по-често може да срещне консервативен фундаменталист или харизматик още повече поради факта, че последните приемат своята вяра достатъчно насериозно, като се опитват да обърнат в нея другите. Либералните протестантски деноминации са твърде заети с това, да задържат своите енориаши, и затова не проявяват усърдие към мисионерстване). Със субективност, която превъзхожда най-спекулативните методи на фройдистките психоаналитици, протестантските учени умишлено подбират факти и свидетелства, съответстващи на техните възгледи, и след това започват (при което изводите по същество са предопределени от изначалните предпоставки) да прилагат своите методи по отношение на Свещеното Писание, като при това не престават да се считат за безпристрастни учени (по-задълбочена критика на крайностите на историческо-критическия метод вж. в: T. Oden. Agenda for Theology: After Modernity What? Grand rapids, 1990. P. 103-147). И доколкото съвременните университети не присъждат степента доктор по философия на този, който просто констатира очевидната истина, тези учени се стараят да се превъзвисят един друг, издигайки все нови и нови, най-невероятни теории. И в това е самата същност на ереста: нововъведения, самонадеяност и самоизмама.

Православният подход

Когато по Божията милост аз открих православната вяра и се изцелих от описаната по-горе богословска “шизофрения”, напуснах Содом, когато огънят и сярата вече го поглъщаха, у мен нямаше желание да се обръщам, за да хвърля към него прощален поглед. Но, за съжаление, аз установих, че протестантските методи и предпоставки са успяли да засегнат със своето влияние някои кръгове дори вътре в Православната Църква. Както беше посочено по-горе, причината се крие в това, че протестантският подход към Свещеното Писание определя себе си като наука и затова на някои православни учени им се струва, че те оказват на Църквата голяма услуга, като въвеждат този погрешен подход в нашите семинарии и енории. Но в това няма ншщо ново, ереста винаги е действала така, желаейки да измами верните, както е казал св. Ириней, когато в навремето той повел атака срещу ереста: “При това те със специални изкусни словесни игри увличат простите хора в любознателност, а в същото време погубват тях нещастните, които не могат да различат лъжата от истината, като възбуждат в тях богохулни и нечестиви мисли…Понеже заблуждението не се разкрива в своята същност, та да не би като се яви в своята голота, то да се изобличи само, но, като хитро се е нагиздило в съблазнителна одежда, то постига това, че по своя външен вид изглежда за неопитните по-истинно от самата истина (Св. Ириней Лионски. Изобличение и опровержение на измамното знание (против ересите), М. 1871. Книга 1, Предговор).

За да избегна грешки и недоразумения, аз направо ще заявя, че православният подход към Свещеното Писание не се основава на обективното научно изследване, неговото разбиране на Свещеното Писание не се базира на най-новите археологически данни, а се корени в особените взаимоотношения с Автора на Писанието. Православната Църква е Тяло Христово, стълб и крепило на истината и едновременно се явява оръдие, посредством което Бог (с ръцете на нейните членове) написал Свещеното Писание, и средство, с помощта на което Бог е съхранил Писанието. Православната Църква разбира правилно Библията, защото съществува единно живо Предание, идващо още от Адам и достигнало през всички времена до съвременните й членове в плът. Тази истина не може да бъде доказана в лаборатория; убедеността в нея се дава от Светия Дух и от опита, произлизащ от живота в Бога и Църквата. Тук протестантът би задал въпроса: а кой може да докаже, че православното Предание е правилно и че въобще съществува някакво правилно предание? От самото начало Църквата е вярвала в това, че съществува само една Църква. Никейският символ ясно изразява тази вяра: “Вярвам…в една свята, съборна и апостолска църква”. Това твърдение, което се признава от почти всички протестантски изповедания, никога не се е изтълкувало в смисъл на съществуване на някаква невидима Църква, членовете на която не могат да стигнат до взаимно съгласие нито в един пункт от своето учение. Съборите, установили този символ (също, както и канона на Свещеното Писание), са анатемосали тези, които са били извън Църквата, било то еретици като монтанистите, или разколници като донатистите. Те не са казали: “Ние не сме съгласни с учението на монтанистите, но те са такава част от Църквата, както и ние”. Напротив, монтанистите били лишени от църквно общение, до тогава, докато те не се върнат в Църквата и не бъдат отново приети чрез свето кръщение и миропомазание (в случаите с еретици) или само миропомазание (в случаите с разколници) (ІІ Вселенски Събор, канон 7). Дори се забранявало – и се забранява до днес – съвместна молитва с тези, които се намират извън Църквата (Апостолски правила 55, 56). За разлика от протестантите, които провъзгласяват за герой този, който скъса с една групировка и създаде друга – своя собствена, в древната Църква подобно нещо било считано за един от най-тежките грехове. Както св. Игнатий Антиохийски (ученик на апостол и евангелист Иоан) предупреждавал: “Не се прелъстявайте, мои братя! Който последва причиняващия разкол, такъв не ще наследи Царството Божие. Който се придържа към чуждо учение, такъв не съчувства на Христовото страдание” (Към Филаделфийците 3:5).

Протестантското движение било причинено от папските злоупотреби, но до момента, когато латинците не скъсали с православния Изток, такива злоупотреби не е имало. Неотдавна множество съвременни протестантски богослови отново се обърнаха мислено към това първо хилядолетие на “неразделеното християнство”, като постепенно започват да откриват за себе си това велико съкровище, което било загубено от Запада, в резултат на което мнозина от тях стават православни (издаденото неотдавна тритомно систематическо богословие на Т. Оден фактически се базира на предпоставката, че “всеобщото съгласие” се явява норма за богословието на първото хилядолетие. Ако Оден последователно продължи да се придържа към своята методология, неизбежно е той също да стигне до Православието). Очевидно е, че справедливо се явява само едно от следните три положения:

1. Истинското предание не съществува, портите адови са победили Църквата и следователно Евангелието и Никейският символ на вярата са погрешни;
2. Истинската вяра се удържа от папството, от неговите променящи се или нововъвеждащи се догмати, които се определят от безгрешния наместник на Христа;
3. Православната Църква е единствената Църква, която е била основана от Христос и е съхранила Апостолското Предание невредимо и в пълнота.

Следователно, протестантите са изправени пред следния избор: релативизъм, римокатолицизъм или Православие.

Повечето протестанти, поради това, че техният основен богословски принцип, признаващ “единствено и само Писанието”, би могъл да доведе само до разединение и спорове, отдавна са се отказали от идеята за истинското християнско единство. Твърдението, че истинската вяра може да бъде само една, бива възприемано от тях като смешна хипотеза. Когато те се сблъскват с такива строги доводи относно единството на Църквата, като приведените по-горе, те се възмущават и обвиняват, че липсва християнска любов. Оказвайки се извън истинското единство, те се стремят да създадат привидно единство в лицето на съвременната ерес на икуменизма, в която се осъждат само тези изповедания, които претендират за изключителното притежаване на истината. Но тук действа не любовта, така, както я разбира Църквата, а просто една хуманистична сантименталност. В основата на църковното единство е положена любовта. Христос се въплъти не, за да учреди нова философска школа, но, както Той Сам е казал, за да създаде Своята Църква, на която и портите адови не ще надделеят. И това ново общество, наречено Църква, представлява по своята същност “не механично обединение на вътрешно разделени личности, а едно органическо единство” (Архимандрит Иларион (Троицки). Без Църквата няма християнство. М. Православна беседа, 1992. С. 18). Това църковно единство е възможно само благодарение на новия живот, даруван от Светия Дух и мистически вкоренен в живота на църквата. “Християнската вяра съединява верните с Христа и по такъв начин образува от всички тях единно стройно тяло. Христос сътворява това тяло, приобщава към Себе Си всеки и му дарува действено, осезателно благодатта на Духа…Ако бъде прекъсната връзката с тялото на Църквата, то отделната личност, обособявайки се и изолирайки се в своето самолюбие, ще бъде лишена от благодатното въздействие на Светия Дух, живеещ в Църквата” (пак там с. 24).

Църквата е една, понеже тя е Тяло Христово, и онтологически невъзможно е тя да бъде разделена. Църквата е една, така, както Христос и Бог Отец са едно. Макар, че тази концепция за единството може да се стори маловажна на някого, за този, който я е изпитал опитно в живота, вниквайки в нейната реалност, тя не е такава. И макар това да изглежда твърде рязко и неприемливо, църковната реалност е такава и тя “изисква от всеки пълно самопожертвование, смирение и любов” (пак там с. 47). Нашата вяра в единството на Църквата има две страни. Това е и историческо единство, и единство, съществуващо в съвремието. Това означава в частност, че когато, например апостолите умрели, те не се откъснали от църковното единство. Те, както и преди са част от Църквата в не по-малка степен, отколкото когато са били част от нея, докато били живи. Когато ние извършваме евхаристията в която и да е поместна Църква, ние не я извършваме сами, а заедно с цялата Църква, намираща се, както на земята, така и на небето. Светците на небесата даже са по-близо до нас, отколкото тези хора, които ние можем да видим или, до които можем да се докоснем. По такъв начен, в Православната Църква се учим не само от тези хора в плът, които Бог е поставил да ни поучават, но и от всички църковни учители, пребиваващи на небето и на земята – св. Иоан Златоуст се явява наш учител в сегашния ни живот в не по-малка степен, отколкото нашия жив епископ, а фактически даже в по-голяма. Това влияе на нашия подход към Свещеното Писание така, че ние не го тълкуваме като се осланяме само на своите сили (2 Петр. 1:20), но правим това заедно с цялата Църква. Този подход е бил формулиран в класическото определение на св. Викентий Лерински: “Ако писаното Божие Слово е свято, всесъвършено и винаги напълно разбираемо при сравнението на едни места с други, то защо е необходимо да присъединяваме към него още и авторитета на неговото църковно разбиране? Поради неговата възвишеност не всички разбират в един и същи смисъл Свещеното Писание, но един тълкува думите му по един начин, а друг – иначе; тъй че, колкото глави, навярно толкова и различни смисли могат да бъдат извлечени от в него. А ето защо е абсолютно необходимо, при такова многообразие на безбройните извъртания на заблудата, нишката на тълкуване на пророческите и апостолските писания да се направлява според нормата на църковно-вселенското им разбиране. В самата вселенска Църква по всякакъв начин трябва да се придържаме към това, в което се е вярвало винаги, в което са вярвали всички; защото в действителност и в собствен смисъл вселенско (както показва и самото значение на тази дума) е това, което обхваща всичко, доколкото е възможно. И накрая, ние ще бъдем верни на това правило, единствено при условие, че ние се придържаме към всеобщността, древността, съгласието. Да следваме всеобщността значи да признаваме за истинна само тази вяра, която се изповядва от цялата Църква по цялото земно кълбо; да се придържаме към древността значи в никакъв случай да не отстъпваме от това учение, което са следвали нашите св. отци и предци; и накрая, да следваме съгласието значи да приемаме в техния автентичен вид само тези вероопределения и изяснения, които са следвали всички или, в краен случай, почти всички пастири и учители” (Св. Викентий Лерински, Дневник. Паметни записки, Казан, 1863).

При такъв подход към Свещеното Писание стремежът към оригиналност не е задача на отделния човек, но по-скоро задължение да знае и разбира църковното предание. Ние не трябва да напускаме границите, определени от отците на Църквата и трябва да бъдем верни на преданието, което сме получили. За това е необходимо много да учим и да размишляваме, но още по-важно е истински да се потопим в мистическия живот на Църквата – ако ние искаме истински да разбираме Свещеното Писание. Ето защо, когато блаж. Августин пише за това, как трябва да се тълкува Свещеното Писание (За християнската наука. Книги І-ІV), като се спира накратко върху знанията, които е необходимо да има човек при изучаване на Писанието, той отделя много място на това, какъв трябва да бъде човек, който пристъпва към тълкуване на Свещеното Писание (Блаж. Августин. Християнската наука. Киев, 1835):

1. такъв, който обича Бога от цялото си сърце и е лишен от гордост;
2. който желае да разбере Божествената воля, подбуждан от вяра и уважение, а не от гордост или корист;
3. който притежава чисто сърце, и според силите си умира за този свят; който не се бои и не се стреми да угоди някому;
4. който не търси нищо друго, освен познаване на Бога и единение с Христа;
5. който гладува и жадува за праведност;
6. който непрестанно върши дела на милосърдие и любов.

При наличието на такива високи изисквания ние трябва още по-смирено да се преклоним пред ръководството на отците, които са проявили тези добродетели в своя живот, и да не се мамим, като разчитаме на себе си, че можем по-добре от тях да изтълкуваме святото Божие Слово. А какво може да се каже за работата, извършена от протестантските учени-библеисти? Според степента, в която тя ни помага да разберем историята и значението на неясните места и доколкото е в съгласие със Свещеното Предание, тя може да бъде използвана. Св. Григорий Низианин, говорейки за езическата литература е формулирал това така: “Даже и сред влечугите има такива, които ние използваме като лечебно средство (лекарство-бел.пр.). Така и в науката ние сме заимствали изследвания и теории, но сме отхвърлили всичко, което води към демоните, към заблуждение, към дълбината на погибелта” (Св. Григорий Богослов. Творения. Ч. 4. М. 1889. С. 51. Слово 43).

Следователно, щом ние се въздържаме от поклонението пред лъжливите богове на индивидуализма, модернизма и академичното тщеславие и щом ние третираме историко-лингвистичния анализ като работен инструмент, който позволява да бъде хвърлена светлина върху неясните места в Писанието, то това ще способства нашето по-задълбочено разбиране на Преданието. Но когато протестантската наука преминава границите на каноническите текстове и проектира чужди идеи върху Свещеното Писание, когато не се съгласува с вярата на Църквата, каквато тя е била винаги и навсякъде, – тогава тя се заблуждава. Ако протестантите счетат такава гледна точка за израз на невежество или наивност, нека те първо се замислят за невежеството и наивността на тези учени, които искат да прекроят (а най-често просто да игнорират) двухилядолетното християнско учение. Дава ли степента доктор по философия възможност за по-дълбоко проникване в Божествените тайни, отколкото съвместно натрупаната мъдрост на милионите отци и майки, вярно служили на Бога и хората, понесли страшни изтезания и мъчения, издевателства и пленничество заради своята вяра? Изучава ли се християнството сред кабинетна тишина или това става, като всеки поеме своя кръст, на който ще бъде разпънат? Невежеството е присъщо на този, който още не намерил време да изследва Преданието, счита, че едва сега е дошъл някой, който правилно е разбрал истинския смисъл на Писанието.

Заключение

Свещеното Писание, в действителност, се явява връх на църковното Предание, но висотата, до която ни издигат Писанията, може да бъде опозната само благодарение на тази висока планина, която бива увенчана с този връх. Откъсната от контекста на цялото Предание, твърдата скала на Свещеното Писание се превръща просто в глинена маса, на която може да бъде придадена каквато и да е форма, в зависимост от желанието на този, който се захване за това. Не бива да се говори за почитане на Свещеното Писание, ако то бива неправилно използвано или изопачавано, даже ако това се прави в името на издигането на неговия авторитет. Ние сме длъжни да четем Библията, това е святото Божие Слово! Но, за да разберем това, което то иска да ни каже, нека смирено да приседнем в нозете на светиите, които са се показали “изпълнители на словото, а не само слушатели” (Иак. 1:22) и са доказали със собствения си живот, че те са достойни тълковници на Писанието. Ако у нас възникват въпроси относно апостолските писания, то нека се обърнем към този, който ги е познавал лично – към свети Игнатий Антиохийски и Поликарп Смирненски. Нека се допитаме до Църквата и не ще изпаднем в самозаслепение и самоизмама.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info

<strong>Notice:</strong> Credit Card fields are disabled because your site is not running securely over HTTPS.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...