Монашеството

Източник: сп. Мирна, бр. 5

Дионисий Ареопагит, преп. Теодор Студит и дру­ги древ­но­цър­ков­ни ав­то­ри при­чис­ля­ват чи­на на пос­т­риг­ва­не­то в мо­на­шес­т­во към св. Тайнства. В са­мо­то пос­ле­до­ва­ние той съ­що е на­ре­чен тайнство. Монашеското постригване, по­доб­но на Кръщението, е уми­ра­не за пре­диш­ния жи­вот и въз­раж­да­не в но­во битие; по­доб­но на Миропомазанието е пе­чат на избраничество; по­доб­но на Брака е об­ру­че­ние с не­бес­ния же­них – Христос; по­доб­но на Свещенството е пос­ве­ща­ва­не в служ­ба на Бога; по­доб­но на Евхаристията е съ­еди­ня­ва­не с Христа. Както при Кръщението, и при постригването, чо­век по­лу­ча­ва но­во име и оп­ро­ще­ние на всич­ки грехове, от­ри­ча се от гре­хов­ния жи­вот и обе­ща­ва вяр­ност на Христа, свли­ча от се­бе си свет­с­ка­та одеж­да и се об­ли­ча в ед­но но­во одеяние. Раждайки се отново, той доб­ро­вол­но се прев­ръ­ща в младенец, за да из­рас­т­ва “док­ле всин­ца дос­тиг­нем до един­с­т­во на вя­ра­та и на поз­на­ва­не­то Сина Божий, до със­то­яние на мъж съвършен, до пъл­на­та въз­раст на Христовото съвършенство.” (Еф. 4:13).

По своя за­ми­съл мо­на­шес­т­во­то е под­ра­жа­ние на Христовия на­чин на живот. Евангелският Христос ни се раз­к­ри­ва ка­то иде­ал за съ­вър­шен монах: Той не е женен, сво­бо­ден е от род­нин­с­ки връзки, ня­ма пок­рив над гла­ва­та си, странства, жи­вее в доб­ро­вол­на нищета, пости, пре­кар­ва но­щи­те Си в молитва. Монашеството е стре­меж да се доб­ли­жиш до то­зи иде­ал в най–вис­ша степен; то е ус­т­ре­ме­ност към светостта, към Бога, от­каз от всич­ко онова, ко­ето те за­дър­жа на зе­мя­та и ти пре­чи да се въз­диг­неш на небето. “Монах е онзи, който, би­дей­ки об­ле­чен в ма­те­ри­ал­но и тлен­но тяло, под­ра­жа­ва на жи­во­та и със­то­яни­ето на безплътните. Монах е онзи, чи­ето тя­ло е очистено, ус­та­та чис­ти и умът просветен. Отричането от све­та е от­х­вър­ля­не на ес­тес­т­во­то за­ра­ди по­лу­ча­ва­не­то на на­дес­тес­т­ве­ни блага. Монах е онзи, кой­то неп­ре­къс­на­то въз­ди­га ума си към Бога. Монахът е ед­на неп­рес­тан­на свет­ли­на в очи­те на сърцето. Светлина за мо­на­си­те са ангелите, а свет­ли­на за всич­ки хо­ра е мо­на­шес­ки­ят живот, за­то­ва не­ка мо­на­си­те се ста­ра­ят да да­ват до­бър при­мер във всич­ко” (преп. Йоан Лествичник).

“Монах” оз­на­ча­ва “са­мо­тен” (от гръц­ко­то “monоs” – “един”). В Русия на­ри­ча­ли мо­на­си­те “ино­ци” (от ду­ма­та “иной” – “друг”). Монашеството е необикновен, из­к­лю­чи­те­лен живот, за кой­то са приз­ва­ни малцина; жи­вот из­ця­ло и без ос­та­тък от­да­ден на Бога. Монашеското от­ри­ча­не от све­та не пред­с­тав­ля­ва от­в­ръ­ща­не от не­го­ва­та кра­со­та и от ра­дос­ти­те на живота, а от­каз от страс­ти­те и греха, от плът­с­ки­те нас­ла­ди и въжделения, от всичко, прив­не­се­но в жи­во­та ни след грехопадението. Целта на мо­на­шес­т­во­то е зав­ръ­ща­не към пър­во­на­чал­но­то със­то­яние на чис­то­та и безгрешност, при­те­жа­ва­ни от Адам и Ева в рая. Светите Отци на­ри­ча­ли мо­на­шес­т­во­то “еван­гел­с­ки жи­вот” и “ис­тин­с­ка фи­ло­со­фия”. Както фи­ло­со­фи­те се стре­мят към съ­вър­шен­с­т­во по пъ­тя на ин­те­лек­ту­ал­но­то познание, та­ка и мо­на­хът тър­си съ­вър­шен­с­т­во по пъ­тя на ду­хов­ния под­виг и под­ра­жа­ни­ето на Христа.

“Ако ис­каш да бъ­деш съвършен, иди, про­дай имо­та си, и раз­дай на сиромаси; и ще имаш сък­ро­ви­ще на небето; па дой­ди и вър­ви след Мене” (Мт. 19:21), каз­ва Христос на бо­га­тия младеж. “Ако ня­кой ис­ка да вър­ви след Мене, не­ка се от­ре­че от се­бе си, да взе­ме кръс­та си и Ме последва; защото, кой­то ис­ка да спа­си ду­ша­та си, ще я погуби; а кой­то из­гу­би ду­ша­та си за­ра­ди Мене, ще я на­ме­ри” (Мт. 16:24-25), каз­ва Христос на уче­ни­ци­те Си. “Който оби­ча ба­ща или май­ка по­ве­че от Мене, не е дос­то­ен за Мене; и кой­то оби­ча син или дъ­ще­ря по­ве­че от Мене, не е дос­то­ен за Мене” (Мт. 10:37). Тези ду­ми на Спасителя съ­дър­жат ця­ла­та “фи­ло­со­фия” на монашеството. То е из­бор за онези, ко­ито се стре­мят към съвършенство, ко­ито ис­кат да след­ват Христа и да от­да­дат ду­ша­та си за Него, ко­ито ис­кат да при­до­би­ят сък­ро­ви­ще на небесата. Подобно на търговец, който, от­к­ри­вай­ки ху­бав бисер, е го­тов да се от­ка­же от ця­ло­то си богатство, за да го притежава, та­ка и мо­на­хът се от­каз­ва от це­лия свят, за да при­до­бие Христа. И жер­т­ва­та би­ва отплатена, за­що­то наг­ра­да­та е голяма: “Тогава Петър от­го­во­ри и Му рече: Ето, ние ос­та­вих­ме всич­ко и Те последвахме; какво, прочее, ще ста­не с нас? А Иисус им рече: всеки, кой­то ос­та­ви къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, за­ра­ди Моето име, ще по­лу­чи сток­рат­но и ще нас­ле­ди жи­вот ве­чен” (Мт. 19:27-29).

По вся­ка ве­ро­ят­ност мо­на­шес­т­во­то съ­щес­т­ву­ва в Църквата от един мно­го ра­нен период, но ста­ва ма­со­во яв­ле­ние през IV в., ко­га­то се прек­ра­тя­ват го­не­ни­ята сре­щу християните. Ако пре­ди то­ва вя­ра­та е би­ла под­виг и жертва, го­тов­ност за мъченичество, то то­га­ва хрис­ти­ян­с­т­во­то ста­ва дър­жав­на ре­ли­гия и тър­са­чи­те на подвизи, жа­ду­ва­щи­те за скър­би и лишения, тър­се­щи­те “тес­ния път”, се ус­т­ре­мя­ват към пустинята, за да съз­да­дат там своя “дър­жа­ва в дър­жа­ва­та”. Безплодните пре­ди то­ва пус­ти­ни на Египет, Палестина и Сирия би­ват за­се­ле­ни от монаси, ко­ито ги прев­ръ­щат в градове: “В пла­ни­ни­те се по­яви­ха манастири, пус­ти­ня­та се на­се­ли от монаси, ос­та­ви­ли соб­с­т­ве­нос­т­та си и при­чис­ли­ли се към не­бес­ни­те жители. Манастирите в пла­ни­ни­те на­по­до­бя­ва­ха скинии, из­пъл­не­ни с бо­жес­т­ве­ни­те ли­ко­ве на псалмопевци, лю­би­те­ли на учението, постници, молитвеници. Това бе­ше ед­но осо­бе­но мяс­то на бо­го­чес­тие и правда: ня­ма­ше ни­то потисник, ни­то пък потиснати, бир­ни­ци­те ни­ко­го не притесняваха; има­ше мно­го подвижници, и всич­ки с ед­на об­ща цел – да се под­ви­за­ват в доб­ро­де­тел­та” (Житие на преп. Антоний Велики). Скоро след то­ва ма­нас­ти­ри се по­явя­ват и в градовете: в сре­да­та на VI в. са­мо в Константинопол е има­ло 76 манастира.

Монашеството през IV – V в. съ­щес­т­ву­ва­ло в три раз­но­вид­нос­ти – общежително, пус­тин­но­жи­тел­но и полуотшелническо. В об­ще­жи­тел­ни­те ма­нас­ти­ри всич­ки жи­ве­ели заедно, все­кид­нев­но и по ня­кол­ко пъ­ти на ден се съ­би­ра­ли в хра­ма за богослужение.

Отшелниците жи­ве­ели все­ки по­от­дел­но и оти­ва­ли в хра­ма са­мо в неделя, за да се при­чес­тят със све­ти­те Тайни.

Средният път бил онзи, при кой­то мо­на­си­те жи­ве­ели на гру­пи от по двама, трима. “Цялото мо­на­шес­ко жи­тие се съ­дър­жа в три на­чи­на на уред­ба и подвизаване: или в под­виж­ни­чес­ко уеди­не­ние и отшелничество, или в то­ва да без­мъл­в­с­т­ват с едного, най-мно­го с двамина, или най-нак­рая в това, тър­пе­ли­во да пре­би­ва­ват в общежитието. Не се отклонявай, каз­ва Еклисиаст, ни­то надясно, ни­то наляво, а вър­ви по цар­с­кия път. Средният на­чин на жи­вот е под­хо­дящ за мно­зи­на” (преп. Йоан Лествичник). Понастоящем в Руската Църква има пре­дим­но об­ще­жи­тел­ни манастири. На Атон са се за­па­зи­ли всич­ки­те три ви­да монашество.

Нестяжението е доб­ро­вол­на нищета, от­каз от вся­как­во зем­но притежание. Това не означава, че мо­на­хът не тряб­ва да при­те­жа­ва нищо, ни­как­ви свои ве­щи или зем­ни утешения: то­ва означава, че той не тряб­ва да е прис­т­рас­тен към как­во­то и да било. Вътрешно от­ре­къл се от богатството, той при­до­би­ва еван­гел­с­ка ле­ко­та на духа, след ка­то ве­че не е при­вър­зан към нищо.

Думата “це­ло­мъд­рие” не е си­но­ним на ду­ма­та “без­б­ра­чие”: целомъдрието, раз­би­ра­но ка­то “ця­лос­т­на мъд­рост”, ка­то жи­вот спо­ред Евангелските заповеди, ка­то въз­дър­жа­ние от сла­дос­т­рас­т­но за­до­во­ля­ва­не на плът­с­ки­те похоти, е не­об­хо­ди­мо и в брака. Монашеското целомъдрие, включ­ва­що ка­то със­та­вен еле­мент и безбрачието, е ед­на ця­лос­т­на ус­т­ре­ме­ност към Бога, же­ла­ние да съг­ла­су­ваш вся­ка своя постъпка, все­ки свой помисъл, вся­ко свое ду­шев­но дви­же­ние с ду­ха и бук­ва­та на Евангелието. Що се от­на­ся до безбрачието, в кон­тек­с­та на мо­на­шес­т­во­то то е ед­но на­дес­тес­т­ве­но състояние. Самотата е непълнота, ущърбност. Тя се пре­одо­ля­ва в бра­ка с на­ми­ра­не­то на другия. Този друг в мо­на­шес­т­во­то е сам Бог.

Преп. Симеон Нови Богослов в един от сво­ите хим­ни го­во­ри за мо­на­шес­т­во­то ка­то за еди­не­ние с Бога:

Ако живее в някого Христос,
то как изобщо се говори,
че той е сам, осиротял?
Нали с Христа пребъдват вечно
и Бог Отец, и Дух Свети?
Как може някой да е сам
щом с Троицата се съедини?
Не е самотен, който с Бог е,
макар и да се скита сам,
дори в пустиня да живее
или в подземията скрит.
Той с праведния си живот
в небе килията си е превърнал –
оттам смирено съзерцава
Твореца на небето и земята.
Той винаги живее в светлина –
негаснеща и необикновена –
от Него без да се откъсва,
без никога да Го напуска –
ни денем, нито нощем, ни в съня.
Със Бог се съчетават само тези,
които във покайния си път
оставили са другите далече,
да облекат монашеското расо.
Килията им е небе, а те
са слънцето, защото в тях пребъдва
негаснещата светлина на Бога.
Наричат се монаси затова,
че в своята щастлива самота
със Него и във Него пребивават.

Разпространената пред­с­та­ва за мо­на­шес­т­во­то ка­то мрач­но и су­ро­во съществуване, ли­ше­но от вся­как­ва радост, е дъл­бо­ко пог­реш­на и из­г­ра­де­на вър­ху пъл­но­то не­поз­на­ва­не на мо­на­шес­кия дух. “Радостта на мо­на­си­те е тиха, чиста. Тя е тък­мо ве­се­ли­ето на доб­ро­де­тел­на­та ду­ша”, пи­ше архиеп. Иларион (Троицки). Та на­ли то­ва упоение, та­зи омая от живота, ко­ято е при­ето да се на­ри­ча “ра­дос­ти­те на жи­во­та”, е всъщ­ност не­що мрачно, во­де­що до пре­си­ща­не и махмурлук. Ние, монасите, от радост, от уми­ле­ние пла­чем и бла­го­да­рим на Господа. Всеки мо­нах поз­на­ва съл­зи­те на уми­ле­ние и в срав­не­ние с те­зи съл­зи всич­ки мир­с­ки ра­дос­ти му из­г­леж­дат бед­ни и жалки. Самият аз съм при­ел мо­на­шес­т­во­то и мисля, че не ще ми се слу­чи още вед­нъж в то­зи жи­вот да пре­жи­вея ра­дост ка­то та­зи в де­ня на пос­т­риг­ва­не­то ми. Цели два ме­се­ца пре­ли­вах от радост. Всичко в ду­ша­та ми та­ка ликуваше, та­ка се радвах. Ненапразно при пос­т­риг­ва­не­то постригващият, взе­май­ки расото, казва: 

“Колкото си по–да­леч от страстите, тол­ко­ва по–го­ля­ма е ра­дос­т­та в сър­це­то ти. Сърдечната чис­то­та е не­раз­рив­но свър­за­на с веселието.”

Чинът на пос­т­риг­ва­не в мо­на­шес­т­во се из­вър­ш­ва в хра­ма от епис­ко­па или от нас­то­яте­ля на манастира. Постригваният пред­ва­ри­тел­но е снел всич­ки­те си дре­хи и е об­ле­чен в дъл­га до пе­ти­те бя­ла риза, с ко­ято стои пред игумена. Постригваният про­из­на­ся обе­ти­те и из­с­луш­ва по­уче­ни­ето на игумена, след ко­ето той сим­во­лич­но пос­т­риг­ва ко­са­та му и го об­ли­ча в чер­ни мо­на­шес­ки одежди. Цялото ма­нас­тир­с­ко братс­т­во се приб­ли­жа­ва до но­во­пос­т­ри­га­ния мо­нах и го пита: ”Как е име­то ти, брате?”. За ед­на или ня­кол­ко но­щи мо­на­хът ос­та­ва в храма, къ­де­то че­те Псалтира и Евангелието.

Монашеството е вът­ре­шен и сък­ро­вен живот, то е аб­со­лю­тен из­раз на ду­ха на хрис­ти­ян­с­т­во­то ка­то “те­сен” път, во­дещ към Небесното царство.

Съсредоточеността вър­ху вът­реш­ния жи­вот не оз­на­ча­ва его­изъм или от­със­т­вие на лю­бов към ближния. Намиращ се из­вън свет­с­ка­та суета, мо­на­хът не заб­ра­вя за хо­ра­та и в ти­ши­на­та на ки­ли­ята си се мо­ли за це­лия свят. “Някои казват, че мо­на­си­те тряб­ва да слу­жат на света, за да не ядат да­ром на­род­ния хляб, но е нуж­но да се раз­бе­ре в как­во се със­тои то­ва слу­же­ние и с как­во мо­на­хът е длъ­жен да по­ма­га на све­та”, пи­ше преп. Силуан Атонски. “Монахът е мо­лит­ве­ник за це­лия свят и в то­ва се със­тои не­го­ва­та глав­на работа. Благодарение на мо­на­си­те на зе­мя­та ни­ко­га не се прек­ра­тя­ва мо­лит­ва­та и тък­мо то­ва е пол­за­та за света. Преподобни Сергий чрез пост и мо­лит­ва е по­мог­нал на рус­кия на­род да се ос­во­бо­ди от та­тар­с­ко­то иго. Преподобни Серафим мис­ле­но се по­мо­лил и Светият Дух сля­зъл вър­ху Мотовилов. И то­ва е бла­го­да­ре­ние на те­зи монаси. Ти мо­же би ще кажеш, че се­га ня­ма та­ки­ва монаси, ко­ито да се мо­лят за це­лия свят, но аз ще ти отговоря, че ко­га­то на зе­мя­та ве­че ня­ма да има молитвеници, све­тът ще свърши. Светът се дър­жи бла­го­да­ре­ние на мо­лит­ви­те на светиите.”

Отците на Църквата са разбирали, че об­но­вя­ва­не­то на све­та и щас­ти­ето на хо­ра­та за­ви­сят не от външ­ни­те обстоятелства, а от вът­реш­но­то усилие. Социалната ак­тив­ност и бур­на­та дейност на онези, ко­ито по раз­лич­но вре­ме са ис­ка­ли да при­не­сат ня­как­ва пол­за на човечеството, та­ка и не са нап­ра­ви­ли хо­ра­та по-щастливи. Същинското об­нов­ле­ние на жи­во­та е въз­мож­но са­мо в Духа. Монасите не се стре­мят да по­доб­ря­ват света, а да пре­об­ра­зя­ват са­ми­те се­бе си, та све­тът да бъ­де пре­об­ра­зен отвътре. “Придобий ми­рен дух и хи­ля­ди око­ло теб ще се спасят“, каз­ва преп. Серафим Саровски.

* нес­тя­жа­ние (църковнославянски) – от­каз от при­до­би­ва­не на ма­те­ри­ал­ни блага; вж. Мт. 5:3 (бел. ред.)