За основите на православното подвижничество

Избраната от мен тема ми се струва актуална не само за тези, които се наричат подвижници в тесния и така да се каже специализиран смисъл на тази дума, например монаси, отшелници, пустинници, а изобщо за всички християни. Нещо повече – актуалността и "съвременността" на този въпрос през всички векове, през всички епохи не намаляват, поради оня живот на човешкия дух, който се има предвид тук.

В дадения ми случай, като се съобразявам с наличното настроение на аудиторията, ще се стремя да говоря като човек, свободен от това, което някой би нарекъл академични условности, за да не придам на беседата си характер на отвлечено умуване. Това е още и по причина, че в действителния живот на Църквата богословието се мисли преди всичко като пребиваване в Бога.

Отвлеченото богословие като академична наука, макар да се явява някаква неизбежност за Христовата църква в историческите условности на този свят (мира сего), все пак винаги крие в себе си опасност от откъсване от истинския живот в духа и лесно може да се сведе до философско съзерцание без вяра или до псевдовяра, както се беше изразил един от руските философи, в която няма спасителна и обновяваща за нас сила. Този час аз не бих искал да прекарам безплодно, извън живота. Напротив, желанието ми е да навляза възможно най-дълбоко в живота. Според това, как нараства "динамиката на гибелта" в света, нарастват и страданията на човечеството, а заедно с това нараства и необходимостта от преодоляването им. Колкото и да са неоправдани тези страдания – следствие само на греха и не на обективните, т. е. дадени от Бога условия за живот на човечеството – те все пак представляват реалност, която пряко касае всички нас. Всички неизбежно страдат. Едни – в отрицателен смисъл – като се включват в общия поток от страстите на мира сего, други – в положителен, т. е. – по силата на своята любов към човечеството. И тъй като смисълът на нашето битие не е в страданията, свидетелстващи за несъвършенството ни, то неизбежно се поставя задачата за преодоляването им, за спасението от тях, което в живота на разумния човек се превръща в свободен подвиг, в аскеза. Подвижничеството, аскетизмът като духовен труд е неразделна част не само на всички известни истории на великите религии, а и на всяка човешка култура изобщо, дори и на безрелигиозната. Всички религии: езичеството, будизмът, юдейството, мохамеданството, всички съвременни форми на пантеизма, теософията, езотеризма, антропософията и подобните им мистически учения, и накрая – нашето християнство, имат своя аскетическа култура, различна в една или друга степен от другите по силата на догматическото съзнание, което лежи в основата на всяка религия изобщо и на аскетиката в частност. Тази интересна сама по себе си тема за сравнението на аскетическите култури и тяхната зависимост от догматическото съзнание днес ще оставим настрана. Моята задача е да обрисувам възможно най- кратко и в същото време ясно общата картина на православното подвижничество и смятам да говоря като православен християнин. За нас християнин е само този, който приема Христа като абсолютна Истина и Правда, като единствен Бог-Творец и Бог-Спасител. Ние решително отхвърляме всеки опит да се постави Христос, макар и на почетно място, в редицата на другите "основатели на религии" или "велики учители на човечеството". Християнството се явява пред нас в цялата своя изключителност и в никакъв случай не го разглеждаме като просто една от "традициите" в реда на другите аскетически култури и традиции, така, както правят някои. Ние изхождаме от думите на Христа: "…и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие" (Мат. 11:27), или: "Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене". (Йоан 14:6), или: "… ако не повярвате, че това съм Аз, ще умрете в греховете си". (Йоан 8:24) и др.

Заповедите на Христа са отражение на вечния божествен живот в нашия свят и заедно с това – път към този живот. Всяко страдание, колкото високо и даже божествено да ни се струва, вън от Христа, за нас не е Светлина на Божеството. Като изхождаме от това положение, ние определяме като цел на православното подвижничество спазването на Христовите заповеди, стремежът към това тези заповеди да се превърнат в единствен вечен закон на цялото наше битие. И ако вие попитате кои именно заповеди, то отговорът е следният: първата заповед е: "Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум и с всичката си сила… Втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си." Защото по словото Христово "на тия две заповеди се крепи целия закон и пророците." (Марк 12:30-31, Мат. 22:40).

И така, след като определихме смисъла и целта на християнското подвижничество, да преминем към разглеждането на онези форми, в които се облича този живот в Бога, когато се претворява в нашите човешки действия.

Нашето разбиране за аскезата синтетически може да бъде определено като свободно-разумен подвиг и борба за постигане на християнско съвършенство. Но съвършенството, което мислим, че се заключава в тварната природа на човека и затова не може да бъде постигнато чрез простото развитие на способностите на тази природа, взето само в себе си, в своята ограниченост. Не, нашето съвършенство е само у Самия Бог и е дар на Светия Дух. От тук аскезата като такава никога не се превръща в цел за нас; тя е само средство, само проявление на нашата свобода и разумност по пътя към придобиването на даровете Божи. Като разумен подвиг в своето развитие нашата аскеза се превръща в наука, изкуство, култура. Но, ще кажа отново, колкото и да е висока тази култура, взета само в своя човешки аспект, тя има твърде относителна ценност.

Постът, въздържанието, бденията, суровият начин на живот, нищетата, разбирана като нестяжателство, като нежелание "да имаш", като свобода от властта на веществения мир над нас, послушанието като победа над егоистичната "индивидуална воля" и като една от високите и прекрасни изяви на любовта ни към Бога и ближния; отшелничеството като следствие на търсенето на "вътрешната стая”, където можеш "да се помолиш на Отца спокойно"; поучението в Словото Божие – не в смисъл на външно, "академично" знание, а като себенапояване с онзи дух на благодатния живот и богопознание, който се крие в Светото Писание и в творенията на Светите Отци; целомъдрието като преодоляване на плътските "безсловесни" движения и изобщо на "комплекса на плътта" чрез пребиваване в паметта Божия (помненето на Бога); мъжеството, дълготърпението и смирението; състраданието и милостинята като израз на любовта към Бога и ближния; вярата като подвиг на любовта – всичко това може и трябва да бъде свободен подвиг на човека, но докато не дойде всеутвърждаващото действие на Божествената благодат, дотогава всичко това ще остане просто човешко действие и следователно – тленно. По силата на това всичко в нашия подвиг се свежда до търсенето и сливането на нашия живот с волята и живота на Самия Бог. Това се изразява и постига най-вече в молитвата и затова молитвата е върхът на аскетическите деяния. Тя е центърът, от който всяко друго действие черпи силата и утвърждаването си. В молитвата културата на православния аскетизъм достига своето най-висше проявление и съвършенство. Чрез истинската молитва се извършва влизането ни в Божественото Битие със Силата на Светия Дух. Ето защо най-голямото внимание и главната сила на подвижника се отдават именно на извършването на молитвата (деланию молитвы). Молитвата може да бъде безкрайно разнообразна по форма и по достойнство. Най-съвършена се явява така наречената чиста молитва. За постигането на тази чиста молитва християнинът-подвижник оставя всичко друго зад себе си. И в това оставяне се заключава същността на това, което на всички вас е известно като монашеско отречение от света.

Възможно е преходът на нашето слово към монашеството да се стори на някого малко внезапен или в някаква степен клонящ към тема от общ характер. Но смятам, че ако узнаем същността на монашеството, то после всеки лесно ще намери приложение на това познание във всички други форми на човешкия живот, защото монашеството не предполага вяра различна от тази на останалите християни. Монашеството е само друг начин на живот, който произтича обаче от същите тези заповеди на Христа, чието съблюдаване е неизбежно свързано с подвиг. Няма християнин, който да не е подвижник и затова, когато говорим за същността на монашеското служение, ние говорим за нещо близко и сродно на всеки православен. И ако сега се обърнем към онези форми, в които се излива монашеството, то естествено ще трябва да се спрем на онези "обети", които дава монахът, на техния смисъл и съответствие с нашата цел.

Когато се сблъскат с идеята за монашеските обети и отречение от света, мнозина могат да кажат: нима истинския живот може да се гради върху отрицанието и отричането? Разбира се, че не. И заповедите Христови носят положителен характер; изобщо животът в Бога трябва целият да бъде само положителен акт. Там, където действа Божествената любов – там няма подвиг, разбиран като отрицателно волево усилие за преодоляване на тези или онези собствени влечения. На изпълнения с любов Христова, у когото тази любов е станала втора природа, не му е нужно да се отрича от каквато и да било привързаност към света на вещите, от робството на страстите, защото той е свободен от подобни неща. В такова състояние всяко действие в духовен план, т. е в плана на заповедите Христови, не е нещо което се постига с усилие над себе си, а е просто проявление на любовта, то е безтрудно и даже сладостно. Но вследствие падението на човека, чисто положителното действие на евангелските заповеди, като непрекъснато придобиване и израстване в доброто, като Божествена любов, се преплита неизбежно в пределите на този живот с отрицателната форма на аскетизма, като противене на действащия в нас "закон на греха". "Цял свят лежи в злото", казва Писанието (1 Йоан 5:19). Злото е в това, че човекът е станал роб на греха. Освобождаването на свободния по своята първозданна природа човек, неговото възраждане за вечния Божествен живот, преображението и обожването на цялото негово битие, става чрез съчетаването на Божественото и човешкото. В последния, т. е. в човешкия план, преобладава отрицателното действие; в първия – в Божествения – винаги само положителното.

Нужно ли е да се споменава, че мисълта за отричането от света е довела до това, че повечето хора виждат в монашеството нещо изключително скръбно, тежко, мрачно? Не така са гледали тези и гледат тези, които избират този път. Преп. Теодор Студит например, във възторга си от този начин на живот, го е нарекъл "трета благодат". Първата благодат е законът на Мойсей. Втората е онази "благодат въз благодат", която всички ние сме приели от пълнотата на Христа, по думите на Иоан Богослов (Иоан 1: 16). И накрая третата е монашеския начин на живот, даден на човека. Той се разбира като небесен живот, като сваляне на ангелския свят на земята, като достигане и реализация в историята на нещо, което по своята същност лежи отвъд нейните предели.

Епископ Игнатий Брянчанинов, който заема едно от първите места в редицата Отци на Руската Църква, просияли през миналия, твърде богат духовно век, говори за монашеството така:

"Християнското съвършенство" се състои в сърдечната чистота, явена от Бога, Който открива своето пребиваване в сърцата с много различни дарове на Светия Дух. Достигналият това съвършенство е светилник – не с телесно служение, а със служението на Духа. Той изпълнява заповедта за любов към ближния, ръководи спасяващите се, възстановява ги след паденията, изцелява душевните им рани. Монашеският лик е дал на Църквата Христова пастири, които не със заплетените слова на човешката мъдрост, а със словото на Духа, като подпомагали учението с чудеса, са пасли и утвърждавали църквата. Ето защо Църквата в края на мъченията е представена като бягаща в пустинята. Там е бягало църковното съвършенство, източник на църковната светлина, главната сила на воинстващата църква. Кои са били Златоуст, Василий Велики, митрополитите Епифаний, Алексий и Филип – с една дума, всички свети пастири? Но не само в архиерейския чин, а и в обикновения монашески чин има много светилници – от Антоний Велики и Йоан Дамаскин до Сергий Радонежски и Георги Затворник. Вярата са утвърждавали, ереси са изобличавали… Без монасите християнството би пропаднало у миряните. Ето колко е необходимо в Църквата Христова съвършенството, без което и спасението със самата вяра може лесно да се изгуби, и непременно би се изгубило; защото са нужни сетива, дълго време обучавани, за различаване на доброто и злото (Евр.). Това съвършенство са постигали в първенстващата Църква аскетите и мъчениците, а после монасите. Безбрачието, нестяжанието, постът, трудът, бдението, дейната любов – това са оръдия, средства за достигане на съвършенството, но не самото съвършенство.

Ще кажат: какъв горд отзив за монашеството – изобличение на гордостта на сърцето. Отгвор: в тъмна стая значителната чистота не се забелязва; в ярко осветената от лъчите на слънцето и лекият прах се забелязва и безпокои стопанина. Дух Свети е учител на смирението: щом се всели в сърцето, въздиша с неизказани въздихания и показва на човека нищожността на неговата праведност, както казва Исаия: цялата наша правда е като пристана на блудницата. Истинска дяволска гордост е да се отхвърля съществуващия дар Божи като несъществуващ. Ако не искаме да изгубим вдъхновението в стремежа си към заповяданото ни от Христа съвършенство ("Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец", Мат. 5:48), то не бива да изпускаме от погледа си указаното осъзнаване на монашеството у Св. Отци. Наистина, ако се съсредоточим само върху наблюдението на външната страна на нашата църковна повседневност, то лесно можем да стигнем до упадък на духа и дори да "се съблазним". Когато започнем да носим в себе си съзнанието за дълбоката същност на Църквата и дадения ни в Нея Божествен живот, тогава никакви външни обстоятелства, колкото и трудни и неблаговидни да са те понякога, не ще ни помръднат от камъка на Христовата любов, според думите на пророк Давид: "Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма препъване" ( Пс. 118).

И така, засега ще се ограничим с направеното встъпление и ще преминем към беседата за монашеството. Тук ще се наложи да говорим за три рода призвание, за три отречения, за три вида кръст, за три степени на монашеско пострижение. Сред подвижниците се наблюдава известно различие в разбирането на този или онзи въпрос. Приемането на общото в своята дълбочина учение и на традицията на Църквата не изключва такива различия в детайлите. Така например сред атонските монаси може да се срещне практиката на единния постриг. Това се наблюдава особено при пустинниците, в малките обители, в скитовете, и по-рядко в манастирите. Извършва се едно постригване – и веднага във велика схима. Човек взема това решение веднъж и завинаги. Но в по-широкия опит на Църквата откриваме традиция на тристепенно монашество: първото – расофор, т. е. расоношение без произнасяне на обетите; второто – малка схима, т. е. мантия; и третото – велика схима. Тези три степени на монашеското състояние съответстват на трите отречения, за които говорят Светите Отци и особено Авва Пафнуций и Преп. Йоан Лествичник (2 слово, 9). Да се спрем за малко на тези три отричания. Авва Пафнуций е този, за когото в книгата на Преп. Касиян се казва: "В лика на светците, просияли като най-чистите звезди на мира сего, подобно на велико светило блестеше със светлостта на знанието Светият Пафнуций". Този велик Пафнуций казва: "Има три вида призвание; така ние признаваме за необходими и три обречения за монаха, по какъвто и начин да е призван той. Първото призвание е непосредствено от Бога, второто – чрез човеците, и накрая третото – по необходимост. За първото е характерно някакво вдъхновение, което изпълва сърцето на човека дори и в съня и неудържимо го влече към любовта Божия, към заповедите Христови, учи Авва Пафнуций.

Второто – чрез хората – е, когато човек се възпламенява от Божествено желание, посредством човешко слово или влияние на свети люде. Третото – поради необходимостта, е това, при което поради силата на постигащите ни бедствия, опасности за живота, загубата на близки роднини, нещо тласка човека да се обърне към Бога.

Към ученето на Светите Отци ще си позволим да прибавим някои наши наблюдения, плод на дълголетно духовно общение с много подвижници от Света гора. Някои хора, възпитавани в Църквата с Нейните вековни традиции, с несравнимия богослужебен култ, божествените тайнства, неизчерпаемите молитвени и догматически съкровища, по силата на поражданото от всичко това вътрешно удовлетворение и покой не стигат до остра криза. Тяхното духовно израстване протича без бурни преломи. Понякога още от детството в такива души се пробужда дълбоко и силно влечение към Бога, което доминира над всичко и те просто и сякаш естествено стигат до монашеството. Съвсем друго виждаме у онези, които по един или друг начин са губили Бога, отивали са далеч от него и даже са се борили с Него.

Тяхното "обръщане" обикновено приема формата на остра вътрешна криза, често с разкъсвания и преломи; в такива случаи са възможни нервни заболявания и други патологични явления, стигащи чак до лудост. Духовното възраждане на такива хора, понякога от последните падения във всеки смисъл, става по силата на ясно усещане за благодатта, която в психологически план се проявява като особен род решимост. Благодатта, която въвежда човека в света на Божествената светлина, при цялата си притегателна сила, не лишава от свобода на волята и съвсем не го освобождава от вътрешна борба и даже колебания. Позналите благодатта също биват подлагани на изкушения и дори могат да достигнат до демоническо помрачение и тогава полученото познание, което неизбежно е оставило дълбока следа в умното съзнание може да бъде отдадено в служение на злото. "И последното състояние на оня човек става по-лошо от първото" (Мат. 12:45, Лука 11:26). Понякога, обаче, излиянията на благодатта са толкова изобилни, че душата ясно усеща в дълбините си своето възкресение. Тогава вътрешното свидетелство на Духа за истината е толкова очевидно, че в душата не остава място за съмнение или колебание. Любовта към Бога изпълва цялото същество и влечението към Него преобладава над всичко останало. В такива случаи душата бива утвърждавана за целия по- нататъшен живот и получава свобода от вътрешни конфликти в самата своя дълбина. Тогава в нея няма мъчителни търсения на истината и целия и по-нататъшен подвиг се свежда само до стремление да осъществи в живота си узнатото в часа на посещението на благодатта.

Няма да се спираме повече на този въпрос. Ще кажем само, че Св. Отци никога не са принизявали който и да е вид призвание, защото историята на Църквата знае немалко случаи, когато призованите по третия начин, т. е. поради необходимост, са постигали в края на живота си повече съвършенство, отколкото призованите даже по първия. И така не на началото на пътя, а на края и на завършека му са гледали Отците. В известно съответствие на трите призвания се намират и трите степени на монашеското посвещение. Според Св. Пафнуций тези три отречения вървят в следния ред:

1. Когато телесно оставяме богатствата и стяжанието на мира сего;
2. Когато изоставяме предишните нрави и страсти, както телесните, така и душевните. И накрая –
3. Когато откъсваме ума си от всичко видимо и временно и се потопяваме духом в съзерцанието на невидимото и вечното.

Великият Авва Пафнуций казва: "Необходими са тези три отречения, за да се постигне съвършенство". Тук ни се струва изключително интересно да приведем учението за необходимостта от трите отречения на един друг велик наставник на източното монашество, Преп. Йоан Лествичник (VI в.), който казва така: "Никой не ще влезе в небесния чертог, ако не извърши първото, второто и третото отречение. Първото е отречение от всички вещи, и човеци, и родители. Второто е отречението от собствената воля. И третото – отхвърляне на тщеславието, което следва след послушанието.” Ако се опитаме сега да направим сравнение между учението на единия и другия светец, то в първия момент ще се създаде впечатление, че обемите на указаните три отречения не съвпадат. Св. Йоан сякаш започва с по- голямото и завършва с по-малкото в сравнение със Св. Пафнуций. Последният в пояснението си свежда в едно отречението от близките с изоставянето на предишните навици, начин на мислене, морални привички и изобщо житейските страсти, т. е. второто отречение, докато Йоан изисква оставянето въобще на всички хора, включително и на родителите, още на първата степен. При второто той говори за отричането на собствената воля, а в третото единствено само за отхвърлянето на тщеславието. На мен ми се иска обаче тук да отбележа удивителното единство на духа и традицията при цялото налично различие на формулировките – свидетелство за самостоятелното изследване на въпроса в самия жизнен опит. Единственото различие е в обема на първото отречение. Св. Пафнуций счита за достатъчно за встъпващия на пътя на подвижничеството при първото отречение оставянето само на външното в света и на придобиването на вещите, а вече в по-нататъшния живот поставя борбата със страстите и навиците на предишния живот. Св. Йоан от самото начало изисква отричане от всички хора, иначе счита за ненадеждно излизането от света. По-нататък, т. е. във второто отречение, той говори за борбата със страстите, като вече по точно показва самия център на тази борба и в това несъмнено е превъзходството на неговата формула. Но и при третото отречение формулата на Йоан също е по-съвършена, като остава в същността си напълно подобна на формулата на Св. Пафнуций. Последният при третото отричане говори за откъсването на ума от всичко видимо и за потопяването на духа в съзерцание на невидимото и вечното. В душата на все още неочистилия се от страстите подвижник тази формула може да възубжда действието на въображението и "невидимото и вечното" някак си стои все още вън от човека, докато формулата на Йоан – "отхвърляне на тщеславието" въвежда аскета в самата дълбина на вътрешната борба, като не позволява на ума мечтателно да витае във високите сфери и го заставя да бъде трезв до край. Позволих си да ви кажа своето мнение за превъзходството на формулировката на трите степени на отречение у Св. Йоан пред формулировката на Авва Пафнуций, но повтарям, тя е по-съвършена в своя, тъй да се каже, аскетическо- педагогически аспект, макар по същество те да си остават абсолютно единни. Ще се опитам да дам известно пояснение за това. Отричането на Йоан от тщеславието не е нищо друго освен аскетически похват или път за преселването на нашия дух във вечния свят. В това отречение се състои преодоляването на властта на света над нас и победата над него. Кой е този, който побеждава света? Ние знаем в Църквата един особен ред от светци – юродивите. В тази форма на християнския подвиг особено ярко се проявява третата степен на отречението. Целта на юродивия е да бъде презрян от света и от хората. Мнозина не могат да приемат този подвиг и виждат в него извращение, но по своята същност това е висша степен на избягване от славата човешка, в което се състои и победата над света. Господ казва: "Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот. От човеци слава не приемам, но разбрах ви, че нямате в себе си любов Божия. Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но ако дойде друг в свое име, него ще приемете." (Йоан 5:40-44).

От тези думи на Христа виждаме, че приемането на слава от човеците е препятствие дори и за вярата. Бих искал да кажа, че ако ние изследваме Йоановото отречение от тщеславието чрез самия живот, ще видим, че то по най-достоверен начин довежда тъкмо до това, че човек със своя ум и дух се преселва в Божествения свят, като излиза от човешкия свят. Това състояние има и друг израз, а именно – оттеглянето в пустинята, както казва пророк Давид: "далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята." (Пс. 54:8). И апостол Павел казва: "У човеци ли търся сега благоволение или у Бога? Или на човеци искам да угаждам? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб" (Гал. 1:10). И затова тук той незабавно казва: "Известявам ви братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово". И така, ако Евангелието не е от човека и не от човек се научаваме на него, то несъмнено третото отречение по Йоан, т. е. от тщеславието като по пряк път води до преселението на на нашия дух в Божествения свят.

Да продължим нататък. Учението за трите отречения, необходими за възхождането към съвършенство, съвпада със словото за трите кръста, на които те са съобразни. Всяко отречение всъщност е възприемане на кръст. И у Св. Отци ние намираме строго предупреждение относно това всяко възлизане на кръста да се извършва според силите на всеки. Опитите да се възлезе на кръста, който съответства на последното отречение, сурово се наказват ако се извършат преждевременно, т. е. не с това познание, което трябва да ги съпровожда. Казах познание, но по-скоро бих предпочел да говоря за опит и действително духовно състояние на човека. Този, който преди да изпълни по- малкото, четейки деянията на Св. Отци, с гордост се стреми да се издигне към чистата молитва – този последен кръст – той бедствено се поваля на земята. Особено силно говори за това Преп. Исаак Сирин (Ниневийский). У нашия роден богослов-аскет Епископ Теофан Затворник Вишенски има забележително слово за Трите кръста. Според него, първият вид кръст е външният кръст, който се състои от бедите и скърбите, които постигат човека по време на земния му живот. Вторият кръст е вътрешната борба на човека със страстите и похотите. И третият е кръстът на предаване себе си на волята Божия. Този, последният, според Теофан Затворник е следствие на духовните благодатни дарове и в по-висшата си форма е присъщ само на съвършените. Тук отново се срещаме с различни но всъщност неизменни по съдържание и дух формулировки. Показването обаче, че пълното предаване себе си на волята Божия не е нищо друго, освен третото отречение, ще оставим за друго време, а сега ще преминем към въпроса за трите степени и трите основни обета на монашеството.

По-горе ние вече споменахме за това, че първоначалното пострижение се извършва без произнасяне на обетите от встъпващите по монашеския път. В гръцките обители на Атон това пострижение се разглежда по-скоро като молитва на благословението да се носи монашеската дреха. По този начин се дава на начинаещия монах право "да носи расо", откъдето идва и названието "расофор" (т. е. расоношение). Преди извършването на това пострижение се дава наставление за смисъла на монашеството и за необходимостта от отричането от света и близките. Но обет начинаещият не дава и по този начин тази степен по същество е период на изпитание и подготвително обучение в подвижничество. Втората степен е "малка схима", или още "мантия". При пострижението в мантия монахът вече дава обет, при това тези обети се дават не постепенно, а в своята съвкупност. Същите обети се повтарят в малко променена форма и при пострижението във висшата степен на монашеството, "велика схима", но обикновено наричана просто "схима".

Въпросът за трите основни обета, които се произнасят веднага при възхождането в указаните степени на монашеството външно сякаш се намира в противоречие с този порядък или структура, които ние току-що описахме в словото за порядъка на отреченията. Но това е само външно, а не съществено разминаване. И в единия, и в другия случай се натъкваме на постепенното израстване в духовното познание. Трите обета са свързани чрез единството на целта, също както и трите отречения. Повтарянето на едни и същи обети при пострижението в мантия и в схима има предвид не тяхната временност, а израстването в познанието на силата и значението им. Ако външната форма малко се променя, то вътрешното съзнание на човека може да се промени доста съществено в своята дълбина. За да не изпуснем от погледа си самата същина на християнския духовен живот, тук отново ще подчертаем, че всички тези чинове на посвещение, пострижение и обети не са абсолютна необходимост за постигането на Божествената любов и съвършенство. Последното е възможно и извън монашеството. Но подобно на това, което е казано за Христа, че Той "раснеше и крепнеше духом" (Лк. 1:80), се развива и расте всеки човек, и опитът на Църквата е показал ползата от посочените методи. И ап. Павел казва: "Затова, братя, още повече залягайте да уякчите вашето звание и избор: това като вършите никога няма да погрешите, защото тъй ще ви се даде свободен ход във вечното царство на Господа нашего и Спасителя Иисуса Христа" (2 Петр. 1:10-11).

Ето обетите, които се дават при постригване в малка схима:
1. Ще пребъдеш ли в манастир и в постничество до последния си дъх?
2. Ще пазиш ли себе си в девство и целомъдрие и благоговение?
3. Ще пазиш ли даже до смърт послушание към настоятеля и към всички братя в Христа?
4. Ще търпиш ли всяка смърт и теснота на монашеското житие заради царството небесно?
Във велика схима:
1. Отричаш ли се от света и това, което е в света според заповедта Господня?
2. Ще пребъдеш ли в манастир и в постничество чак до последния си дъх?
3. Ще пазиш ли послушание дори до смърт към предстоятеля и към всички братя в Христа?
4. Ще претърпиш ли всяка скръб и теснота на монашеското житие заради царството небесно?
5. Ще опазиш ли себе си в девство, целомъдрие и благоговение?
На всички посочени въпроси се дава отговор: "Да, с Божието съдействие".

Възможно е следното недоумение: ако при пострижението в мантия обетите са четири, а в схима пет, то защо се говори за три обета? Църковното предание свежда същността на монашеското пострижение до три обета, а именно: послушание, целомъдрие и нестяжателство. И сега ние ще последваме този порядък, като оставим за известно време по-подробното изследване на този въпрос, който още повече ще се усложни, след като се запознаем със съдържанието на последованието на постриженията. Така в думите на Игумена ние ще видим указания към този, когото постригват и други "обетования", например: да очисти себе си от сквернотата на плътта и духа, да придобива смиреномъдрие, да остави дързостта на житейския навик, да пребивава в молитва търпеливо, да не отслабва поста си, да не бъде ленив в бденията. И все пак всичко това се сумира в трите обета: послушание, целомъдрие и нестяжателство. На този, когото постригват в мантия Игуменът дава и такова наставление: "На тебе, начеващият пътя, който води към царството небесно, подобава да не се връщаш назад, иначе не ще бъдеш отправен в Царството небесно. Да не предпочетеш нищо друго пред Бога, да не възлюбиш нито баща, нито майка, нито братя, нито когото и да било от своите, нито даже самия себе си да не възлюбиш повече от Бога, нито всичките царства на света, или покоя, или честта…"

При пострижението в схима отричането от света е изразено още по-силно. Там Игуменът казва: "Ще ти кажа за всесъвършеното житие, в което по подражание житието Господне (т. е. живота, подобен на Христовия) се проявява… Отречението не е нещо друго освен обещание за кръст и смърт. Знай себе си в този ден като разпънат и мъртъв за света чрез най-съвършено отречение, защото ти се отричаш от родители, братя, жена, деца чеда, родство, обикновеното приятелство, (отричаш се) от мирския метеж, попечение, стяжателство, имане, празна и суетна слава. Освен това трябва да се отречеш не само от всичко казано, но още и от душата си по думите на Господа: "Ако някой дохожда при Мен, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик" (Лука 14:26). И така ако наистина си решил да Го последваш и ако искрено желаеш да се наричаш негов ученик, то от днешния ден се приготви за духовни подвизи за въздържание на плътта, за добър плач и (изобщо) за всичко скръбно и болезнено, което се съдържа в радостотворното житие по Бога". И по-нататък се казва:

"Ще бъдеш гладен и жаден, и гол; ще търпиш укори и досаждане, и унижение и изгнание … и, когато претърпиш всичко това, радвай се, защото голяма е наградата ти на небесата. И така, радвай се с радостта и се весели с веселието, че те е избрал сега Господ Бог и те е разделил от мирското житие, и те е поставил пред лицето Свое … във войнството на ангелоподобното житие висините да търсиш, защото нашето жителство, според апостол Павел, е на небесата"… И по-нататък: "О, ново призвание! О, дар на тайнството! Днес ти приемаш второ кръщение (*Изразът – "второ кръщение" – трябва да се разбира в смисъл, че монашеското пострижение, по своето величие и богатство на излиянието на Светия Дух върху човека, е подобно на тайнството кръщение, което, като такова, остава винаги "едно" според нашето изповядване (Символ на вярата) – неповторимо. ) , брате, с богатството от даровете на човеколюбеца Бог се очистваш ти от своите грехове и ставаш син на светлината, и сам Христос наш се радва заедно със светите ангели за твоето покаяние, като заколва угоено теле…" По-нататък този, когото подстригват се призовава "да ходи достойно според призванието си", говори се и за някои детайли на аскетическия начин на живот, който се явява израз на това "ходене достойно според призванието". Когато се срещаме за първи (и дори не за първи) път с такива формули, истинският им смисъл не ни се разкрива напълно. Само отчасти улавяме или се досещаме за това, към което се призовава човекът. Действителното разкриване на съдържанието и смисъла на тези думи се дава не иначе, освен в жизнения опит, и то опит безхитростен, искрен. Трябва да се каже, че призивът към монаха да се отрече от любовта към близките и изобщо от света, за да живее по подобие на Христа , в самия опит довежда душата до най-дълбок разрив или, на съвременен език, до конфликт. В душата на човека се пораждат големи бури и всеки, който няма зад себе си нужното ръководство, което да произтича от хилядолетния опит на Църквата, нерядко може не само да недоумява, а и да се погуби. Св. Йоан Игумен Синайски в своето творение "Лествица", едно от най- гениалните аскетически писания на Св. Отци, казва така: " Нужно е това море (т. е. животът на душата) да се надигне, възмути и освирепее, за да изхвърли на земята с тази буря … всичко гнило, което реките на страстите са внесли в него.
Да погледнем внимателно и ще видим, че след буря в морето настъпва дълбока тишина" (Сл. 4, 59).

Трудно е да се намерят думи, които биха обяснили необходимостта от довеждането на вътрешния "конфликт" до последната възможна степен с това да се разкрият дълбините на душата. Как да покажеш с думи необходимостта от съвместяване в душата ни на едновременното пребиваване на душата в ада и у Бога. Как да обясниш, че само при това условие се постига пълнота на човешкия живот и заедно с това онази устойчивост на истински здравия дух, която отстранява вътрешните колебания? Кой от нас не знае болезнените смени на духовните "възхождания" и "падения"? И ето, когато човек слиза в ада на вътрешната борба, като носи в себе си Бога, тогава избягва патологичните колебания; няма ги "възхожданията" и "паденията", за които постоянно слушаме от хората. Няма ги, защото всичко е съвместено. Имаме заповед от Христа да се уподобим на Бога – и този живот се нарича у Отците "наука на науките" и "изкуство на изкуствата". И той се познава не другояче, освен в опита. Възможен е въпросът: В думите на последованието на пострижението чуваме толкова много "жестоки" неща. Как е възможно да се съвмести това с "живот по подобие на Христа"? Къде е онази кротост и онази любов, към която ни призовава Господ? Понятията на духовния план доста се различават от понятията на душевния, "психологически" план. Опитайте се да изясните, например, обикновените понятия за святост, любов или кротост и ще видите, че те са несъвместими със същите понятия в Евангелието. Така мнозина разбират кротостта като естествен "тих нрав". Другояче я определя Йоан Лествичник (*Слово 24. За кротостта, простотата и незлобието, които не от природата произхождат, а се придобиват с усърдие и труд. ) . Той казва: "Кротостта е такова състояние на ума, когато той пребивава непоколебимо в чест и безчестие … кротостта е неподвижна скала, която се извисява над морето на раздразнителността … утвърждаване на търпението; врата и дори майка на любовта; дръзновение в молитвата; вместилище на Светия Дух; юзда на неистовството; подателница на радостта, подражание на Христа…” Оттук виждаме, че това е нещо несравнимо повече от "психологическо" състояние. Това е мъжество, което взема върху себе си бремето и немощите на другите. Това е постоянна готовност да претърпиш хули или да не се поколебаеш при прославяне. Кротостта е спокойна решимост на всякаква скръб и дори на смърт. В нея се крие велика сила и победа над света. Христос казва: "Блажени кротките, защото те ще наследят земята", т. е. ще победят и завладеят света в най-висшия смисъл на тази дума. Не с груба материална сила ще се покори земята, т. е. светът, а с кротост.

След като направих сравнително дълго встъпление с цел да ви представя общата картина на смисъла и духа на монашеството, ще премина към разкриване на духовното съдържание на всеки от трите основни обети, което се явява, така да се каже, центъра на този доклад. Мнозина мислят за монашеството, че неговата главна отлика от обикновения общочовешки начин на живот се състои в безбрачието, но аз, като следвам светите древни Отци и съвременните подвижници, отдавам повече значение на послушанието, защото нерядко хората прекарват живота си в безбрачие, без да стават монаси не само в сакраментален смисъл, а и по дух. И нестяжателството, ако го разбираме като способност за задоволяване с много малко, може да се срещне у хора твърде далеко от монашеския дух. Впрочем установяването на реда на важност на основните обети не е моя цел. По-скоро друго бих искал да кажа: чрез сливането на всичките три обета в единно цяло се създават условия благоприятни за достигането на главната цел на подвижника – безстрастие и чиста молитва.

Послушанието е основата на монашеството. Словото за него е необикновено трудно, защото, като започва от едни сякаш груби и наивни форми, то издига човека до онзи свят, който е неописуем; защото нито едно човешко понятие не е приложимо към него. Послушанието е тайна, която се открива само чрез Светия дух, и заедно с това е тайнство и живот в Църквата. Послушанието като отречение от собствената воля и разум може да се стори дело противно на Божия замисъл за човека, който е надарен с богоподобна свобода и е призван за Божествено господство по силата на тази свобода. Като отдават волята си и своето разсъждение във властта на друго лице, макар и духовно, мнозина биха почувствували загуба на почвата под себе си. Тази крачка би им се сторила хвърляне в тъмна пропаст, загуба на собствената личност, предаване себе си в най-ужасно робство, сякаш самоунищожение. Но на тези, които са последвали с вяра учението на Църквата и са извършили такова отречение в духа на това учение, послушанието се открива като неизразимо велик дар свише. Послушникът може да бъде сравнен с орел, който с криле се издига във висините и спокойно гледа на пространството, което го отделя от земята, като чувствува своята безопасност, господството си над тези висини, недостъпни и страшни до смърт за другите. Като отдава с доверие, любов, готовност и радост волята за всеки съд над себе си на духовен отец, послушникът със самото това действие смъква тежкия товар на земните грижи и познава това, на което е невъзможно да определим цената – чистотата на ума в Бога.

Монашеството е преди всичко чистота на ума. Без послушание е невъзможно тя да се постигне и затова без послушание няма монашество. Не-послушният не е монах в истинския смисъл на това звание. Вън от монашеството са възможни великите Божии дарования, чак до мъченическо съвършенство, но чистотата на ума е особен дар на монашеството, неведом на другите пътища и монахът познава това не иначе, освен чрез подвига на послушанието. Ето защо и ние го считаме за главната основа на монашеството, в което другите два обета се заключават като някакво естествено следствие. Йоан Лествичник, например, казва така: "Майка на чистотата е безмълвието с послушание. Придобитото в безмълвие безстрастие при често приближаване със света не пребивава непоколебимо; това, което произлиза от послушанието, навсякъде е изкусно и непоколебимо" (Сл. 15, 37). А за нестяжателството той казва, че "този, който е предал и самата душа, ще помишлява ли за стяжанията?…” Така послушникът, "с отклоняването от света и отхвърлянето на собствената воля, … като на златни криле, без да жали труд, възхожда на небето" (Сл. 4, 1) на безстрастието.