Как и по какъв начин и за светата Църква се казва, че е човек

Из „Мистагогия“

Както в анагогическото съзерцание той казваше, че Църквата е духовен човек, а човекът – тайнствена Църква, така именно говореше и че цялото Свещено Писание е човек, и че Старият Завет има тяло, а Новият – душа, дух и ум. И отново – че буквата на Свещеното Писание (имам предвид и Старото, и Новото) е тяло, а смисълът на написаното и целта, към която е насочен, е душа. След като чух това, най-много се възхитих на точността на сравнението и, както подобава, според силите си възхвалих този, който по достойнство разпределя на всеки благодатни дарове. Понеже както тукашният човек според видимото е смъртен, а според невидимото – безсмъртен, така и Свещеното Писание, което съдържа видимата преминаваща буква и скривания от буквата дух, който никога не престава да съществува, установява като истина смисъла на това съзерцание. И както този тукашен човек обезсилва плътта, като чрез философия надвива страстния стремеж и влечение, така и мисленото духовно Свещено Писание обрязва собствената си буква. Така е, понеже Божият апостол казва: Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява [1]. Нека това бъде казвано и мислено и за Свещеното Писание, което образно е мислено като човек. Така е, понеже колкото повече отстъпва неговата буква, толкова повече богатее духът му, и колкото повече отминават сенките на краткотрайното богопочитание, толкова повече настъпва всеявната, всесветла и безсенчеста истина на вярата, главно според която и заради която е и е написано и се нарича Писание, тъй като то бива изписвано в ума чрез духовна благодат. По същия начин и тукашният човек е и се нарича човек главно заради разумната и мислеща душа, съобразно с която и поради която е образ и подобие на Бога, Който го е сътворил, и е естествено отделен от останалите живи същества, като няма каквото и да е проявление на сила, свързваща го с тях.

 Как за света се казва, че е човек, и по какъв начин и за човека се казва, че е свят

Отново съобразно с този образ чрез добро сравнение той внушаваше, че целият съставен от видими и невидими неща свят е човек и че на свой ред съставеният от душа и тяло човек е свят, тъй като умовъзприемаемото има смисъла на душа, както и душата – на умовъзприемаемо, и сетивното има вида на тяло, както тялото – на сетивното. Той казваше, че умовъзприемаемото е душа на сетивното, а сетивното – тяло на умовъзприемаемото. И умовъзприемаемият свят е в сетивния, както душата – в тялото, и сетивният е свързан с умовъзприемаемия, както душата – с тялото, и от двата е съставен един свят, както от душа и тяло – един човек, като едното не отрича и не отхвърля другото от родилите се в единство едно с друго неща поради закона на Този, Който ги е свързал, и съобразно който е засято основанието на еднотворящата сила. То не позволява тяхното причинено от единството тъждество по ипостаста да бъде пренебрегнато поради естественото им различие, нито да бъде показано, че присъщото свойство, което описва всяко от тях само за себе си, предизвиква разделяне и отделяне и надделява над тайнствено вложеното в тях чрез съединение любовно сродство. Съобразно с него е разнообразно наличен във всяко нещо цялостният и един начин на неявното и неразбираемо присъствие на причината, държаща в единство съществуващото, в нещата, които са цялостни. Този начин установява целите неща като несмесени и неразделени и сами по себе си, и едно в друго, и по-скоро като присъщи едно на друго, отколкото на самите себе си, съобразно с еднотворящото удържане в единство. Така ще бъде, докато Този, Който ги е свързал, реши да ги развърже заради по-велико и по-тайнствено домостроителство във времето на свършека на света, който очакваме, когато и светът на видимите неща ще е мъртъв, както умира човек, и отново ще възкръсне като млад след старостта във възкресението, което очакваме възможно най-скоро. Тогава и тукашният човек ще възкръсне заедно със света като част заедно с цялото и като малко заедно с голямото, след като получи силата да не може вече да погива. Тогава по достойнство и слава и тялото ще стане подобно на душата, и сетивното – на умовъзприемаемото, и единствено божествена сила ще се явява във всичко с явно и действено присъствие съответно на всяко нещо и чрез себе си ще запазва неразрушима връзката на единството во веки веков.

И тъй, ако някой иска да има богоугоден и богонравен живот, то нека в тези трима човека, имам предвид света, Свещеното Писание и тукашния човек, цени повече по-издигнатата и по-благородната част. Нека с все сила се грижи за душата, която е безсмъртна и божествена и по силата на добродетелите ще бъде обоготворена, и нека не зачита плътта, която подлежи на гибел и смърт и която може да омърси достойнството на душата, ако то бъде оставено без грижа. Защото тленното тяло тежнее на душата, и тая земна хижа притиска многогрижния ум [2]. И отново: Защото плътта силно желае противното на духа, а духът – противното на плътта [3]. И пак: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление [4]. С ум и размисъл нека се стреми към безтелесните и мисловни сили, като изостави настоящите и видими неща, защото видимото е временно, а невидимото – вечно [5]. В тях Бог почива поради величието на Неговия мир. И нека, след като прекрачи буквата, чрез разумна грижа за Свещеното Писание, този човек благоразумно се възнася към Светия Дух, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието [6]. Ако някой се покаже достоен да бъде при тях, ще открие самия Бог, вписан в книгата на сърцето му чрез благодатта в духа, като в огледало гледайки славата Господня [7], която поради премахването на покривалото на буквата ще бъде с открито лице.

Бележки

1. 2 К 4:16.
2. Прм 9:15.
3. Г 5:17.
4. Г 6:8.
5. 2 К 4:18.
6. Кс 2:3.
7. 2 К 3:18

Превод от старогръцки език: Стоян Терзийски, Александър Кашъмов

Из сборника със съчинения на светите отци „Изборник“, ИК „Омофор“ 2001