Християнското учение за смъртта

В дните, когато наближава Пасха, мисълта почти неволно се съсредоточава върху темата, която толкова упорито премълчава антирелигиозната пропаганда, но която не може по един или друг начин да не стои в центъра на човешкото съзнание – темата за смъртта. За християните Пасха e празник на победата над смъртта. „Със смърт смъртта потъпка“[1]. В епохата на външно тържество на християнството, в епохата, когато Пасха е била сякаш самоочевидно средоточие на годината, а предизвикваните от нея радост и ликуване – главна радост на хората, този празник и неговият смисъл е можело и да не бъдат обяснявани. За съвременния човек обаче, който или не знае, или знае повърхностно какво точно се случва в пасхалната нощ и не изживява онази необичайна, радостна тръпка в сърцето, когато от дълбините на мрака се раздава първото „Христос воскресе“, Пасха вече е престанала да бъде това, което е била в продължение на векове, а именно – доказателство, свидетелство, символ на действителното преодоляване на мрака, тъгата и безнадеждността на смъртта.

Антирелигиозната пропаганда много обича да твърди, че един от източниците на религията е тъкмо страхът от смъртта – че именно страхувайки се от смъртта, хората са изобретили идеята за безсмъртието на душата, за задгробния свят, за вечността и т.н. Докато всъщност такова нещо, разбира се, нямало и с физическата смърт човекът бил изчезвал съвсем, абсолютно, превръщал се бил в нищо.

Мен винаги ме е удивявало ожесточението и необяснимото вдъхновение, с които антирелигиозната пропаганда се бори за това, ако можем така да се изразим, нищо. И излиза така, че е нещо много хубаво, просто прекрасно човекът да се разтваря в нищото и че напротив – вярата във вечността и безсмъртието са по някаква причина вредни и с тях трябва да се борим с всички сили. Та нали, струва  ми се, дори наистина да можеше да се докаже, че смъртта е абсолютен край, че след нея няма и не може да има нищо, от това в крайна сметка бихме имали малко поводи за радост. Ето, живял е човек, учил е, страдал е, вдъхновявал се е, обичал е – и всичко това е свършило, все едно че въобще не го е имало. И затова, струва ми се, тази вечна, неизтребима мечта на човека за безсмъртие, тази потребност от безсмъртие е добра, висока, заслужаваща уважение. Обаче не! Явно няма нищо, което антирелигиозната пропаганда да не ненавижда така, както идеята за безсмъртието, както вярата на човека във вечността.

Нека обаче се замислим върху тази тема по същество. Преди всичко религията няма защо да се срамува от упрека, че я занимава смъртта, нито дори от обвинението, че се е родила от страха от смъртта. За човека смъртта е достатъчно важно явление, за да може да бъде пренебрегвана, за да можем да се преструваме, както антирелигиозната пропаганда прави това, че тук – както казват – нямало за какво да се мисли, а много по-важни били въпросите за петилетката и ширпотребата. Страхът от смъртта е присъщ на човека, част е от неговата човешка природа, тъй като човекът инстинктивно усеща някакво страшно, може да се каже дори потресаващо несъответствие между опита на своето „аз“ и съзнанието, че трябва да умре, да свърши. Нима колкото и да ми твърдят, че смъртта е най-естественото  явление и самоочевиден закон на природата, моето „аз“ не чувства, че за него, за това „аз”, тя не само не е естествена, но е и противоестествена, и именно това несъответствие поражда страх. Страшно е всичко онова, което е странно и неестествено. Така че колкото и да ни говорят за натуралността на смъртта, свързаният с нея страх по-добре от всичко показва, че тук не всичко е така просто, нито така ясно.

Няма нищо по-естествено от това човекът да иска естественото. Ето че смъртта обаче, ето че изчезването и разтварянето в нищото – тази „черна баня с паяци“, както е казал Достоевски[2], този глух тътен на небитието – тях никой не ги иска. Смъртта остава, винаги и навсякъде, някаква тайна, в която човекът – точно защото е човек, а не машина, нито робот, нито мравка – не може да не се вглежда и върху която не може да не се замисля. И всички опити тази тема просто да бъде снета, като бъде заменена от икономически или политически разсъждения, не само са неудачни, но и свидетелстват за блудкавост и за ограниченост. И когато пропагандата ни призовава да преодоляваме страха от смъртта с помощта на загрижеността си за бъдещите поколения и за тяхното щастие, тя като че ли не разбира, че този призив е удивително глупав. Защото, в случай че за източник на трагизма в човека смятаме именно съзнанието за неговата смъртност, то този трагизъм ще остане и в бъдещето, каквото и да бъде външното материално щастие на прословутите бъдещи поколения. В случай че човекът е обречен на нищо, че краят на всеки човек (защото всъщност няма никакво човечество, а само конкретни хора) е нищото, то позволете ми да попитам: защо този ужасяващ абсурд ще става по-малко абсурден от това, че в бъдеще ще има – да допуснем – повече справедливост и по-добро отопление в домовете? А нали всички философии и всички идеологии, основани върху отричането на безсмъртието и вечността, не обещават всъщност нищо друго.

Тогава обаче наистина са много по-последователни и по-честни проповедниците на така наречения „екзистенциализъм“, които просто тръгват от твърдението, че човешкият живот е абсурден и безсмислен. Тогава, разбира се, в думите на Лев Толстой – „и след глупавия живот настава глупавата смърт“ – има повече истина, отколкото в безграничната суета на евтините идеологии на бъдещото щастие.

Всичко казано ни води до простото твърдение, че за човека смъртта е пределно важен предмет за размишление  и за осмисляне. В определен дълбок смисъл целият живот на човека е разрешаване на въпроса как животът се отнася към смъртта, какъв е смисълът на този тайнствен край. И дълбочината на религията е в това, че не заобикаля темата. Антирелигиозната пропаганда обаче скрива от хората истинското религиозно учение за смъртта и особено християнското учение за смъртта. Него тя отъждествява с първобитния и примитивния „анимизъм“ и – най-вече – скрива това, че автентичното християнско вдъхновение не се състои в примирението със смъртта, а в борбата с нея и в победата над нея.

Превод от руски Борис Маринов

Протойерей Александър Шмеман (1921-1983) е един от знаковите православни богослови на ХХ век. Човек с уникална съдба, той остава дълбоко свързан с руската култура, без никога да е стъпвал на руска земя, като същевременно възприема Франция като своя „родина”, но е гражданин на САЩ. Прочут майстор на живото слово, известен отвъд Желязната завеса с легендарните си беседи по радио „Свобода”, отец Александър е „ангажиран наблюдател” на своето време, потопен в истината и благодатта. Част от беседите на Шмеман бяха издадени през 2012 г. от фондация „Комунитас”. В края на 2011 г. излязоха и неговите Дневници. Текстът Християнското учение за смъртта е от книгата Неделни беседи и статии, 2012 г., фондация „Комунитас”.

Бележки

www.kultura.bg