Похвално слово за преводача*

Благодаря на хората, които се събраха тук днес, за да чуят една дискусия по проблемите на превода – на този презрян превод, този странен занаят, тази толкова малко ценена, дори почти незабелязвана професия. Какво е да си преводач в България? Това значи да не получаваш нищо за труда си, това значи да те смятат за нещо като общ работник на умствения труд, за някакъв едва ли не пролетарий на културата. Всеки се е втренчил в автора и никой не забелязва тази жалка, нещастна фигура в сянка – фигурата на преводача. Днес обаче аз искам да се застъпя за нея. Не хвърляйте камъни по преводача! Той не заслужава това.

Ако размисляте дали да не станете преводач, имайте предвид, че това е може би най-християнската от всички професии. Тази професия е претъпкана с християнски добродетели. Та помислете само! С аскета ще ви сроди това, че с труда си, колкото и безкрайно тежък и отговорен да е той, вие никога няма да можете се изхраните и винаги ще рискувате да умрете от глад. С подвижника – самата същност на вашия труд. Не е ли преводачът пример за смирение, образец за преданост и себеотрицание? Онзи, който превежда, не казва нищо от себе си, а винаги следва чужда мисъл и чужда воля; той пленява ума си и отсича волята си, за да ни предаде в съвършенство ума и волята на Автора. Ако се замислите върху това, няма как да не оцените неговия подвиг. Всички други професии и занаяти на този свят искат да се самоизтъкнат, да влязат в човешките очи. Не такъв е преводачът. Между Автора и Читателя той е Третият, който мечтае да ги срещне очи в очи, но не и да им се натрапва след това с присъствието си; той разбира, че в часа на срещата той е излишен, както е излишен всеки Трети между Двамата, между Аз и Ти, между любовника и неговата любов. Уреждайки срещата между двамата влюбени, където Авторът е мъжката, оплодяваща страна, а Читателят – женската и получаващата, той се измъква тихо и по терлици от нея. И наистина, кой превод е най-хубав, най-добър? Навярно онзи, който толкова съвършено се покрива с авторския текст, че никой не забелязва, че това е превод. Идеалният, абсолютният превод би съвпаднал с Оригинала. Той би ни предал толкова съвършено и изкусно цялата пълнота на значенията и цялата безкрайност на подтекстите на Текста, че всъщност не би се различавал по нищо от него. Идеалният преводач би съвпаднал с Автора, той би бил самият Автор, написал отново своята творба – само че на нов език, на езика на превода. В момента на своето финално съвпадение с Автора идеалният преводач би се самоанихилирал, самоунищожил. Разбира се, този идеал е неосъществим; и все пак всеки истински преводач се стреми към него. Честолюбието, мечтата на преводача е да изчезне като медиатор, опосредяващо звено, да се самозаличи, да се стопи. Ала такъв е и идеалът на иконописеца. Подобно на преводача, иконописецът също създава образ на първообраза (оригинала), превежда, тъй да се каже, отвъдчовешката реалност, небесния оригинал, на езика на земните образи и форми. И както преводачът, иконописецът би искал да се стопи в служението си, да изчезне като опосредстващо звено между вярващия и предмета на неговия култ. Нищо не струва иконата, която не е само мост, прозорец към Другия свят, която не се стопява като медиум между нас и Небето, ами ни се натрапва като “художествена творба“, картина, или пък като някакъв материален предмет, боя, платно, безир, дъска. Идеалната икона би трябвало да е напълно нематериална, да трепти огнено в пространството, да се мержелее между нас и Рая само като “видение, очертано с четка във въздуха“! Истинска икона е онази, която иска да се стопи, да се развеществи. Истинският иконописец със сигурност не е онзи, който би желал да застане като “автор“ пред вярващото око, което съзерцава видението, да се изпъчи като един “Трети“ между християнина и неговия Бог. Истинският иконописец и истинският преводач са братя по служение и съдба – единият с четка, другият с перо.

И досущ като своя брат – иконописеца, преводачът също е разпънат между своя идеал и невъзможността да го осъществи, поне не и тук, на земята. Безкрайно крехкото и проблематично съотношение между превода и оригинала прилича на това между портрета и живия човек. Винаги има бездна между тях. Не можем да я запълним. Езикът, тази душа на народа, е безкраен, както безкрайна е и душата. В своите дълбини той е непреводим – или пък е преводим само условно, символично. Всеки език е един самостоен свят. Не можем просто да вземем някое дърво или цвете, израсло върху почвата му, и да го пресадим в други светове. Там то ще започне да вехне и ще умре. Можем само да го наподобим. Едно английско езиково създание не може да се пренесе изцяло върху българска езикова почва, защото английският свят е различен от българския. Да, и двата народа виждат едни и същи физически предмети – планина, море, бряг, куче – но те ги възприемат по различен начин, вграждат ги в различни душевни вселени, смислови светове. Физическият свят е нищо, той е само материал за душата. Само душата е всемогъща. Дори там, където би трябвало да има пълно покриване на значенията, проблемът продължава да стои. Дали английското fish е еднакво – откъм значение – с българското риба? Не съм сигурен в това. Да, формално те са едно и също. Но fish е част от една друга вселена, от вселената на английската, а не на българската душа. То носи със себе си други ценностни и смислови енергии, свързано е с безкрайната съкровищница от преживявания на един друг народ. В последните си дълбини английската дума fish е недостъпна за нас.

Както и иконописецът, преводачът работи само със символи, наподобявания. Преводът е символ, икона на оригинала. Идеалният превод, както и идеалният портрет, остава винаги една фикция, или по-точно една мечта, идеал, към който вечно се движим, без никога да стигаме до него – точно както човекът се движи вечно към божествения си първообраз. Та нали всеки човек е някакъв земен превод на своя небесен оригинал и вечно се движи към него, без да го достигне. Всички ние сме само едни жалки преводи на първичната, божествената реалност. Какво е нашият жалък земен живот, ако не само един груб, нескопосан превод на Другото, на Горното, – на Онова, за което единствено си струва да се говори? Но какво сме и ние, посред глупавата залисия на нашия живот, ако не нескопосни преводачи на единствения Автор? Превеждаме вечното битийно Слово, което държи и животвори света, на нашия жалък човешки език – езика на труда, заплатата и спането, семейството и децата, властта и похотта, страха и желанието: на всички тези неща и значения, които съставляват нашия живот.

И все пак успяваме да го направим, макар и грубо и несъвършено, успяваме! Иначе не бихме жадували за Оригинала и мечтата за Него не би тлеела вечно в нашите гърди. Да, успяваме! Такава е мистиката на всеки превод – чрез символа, чрез подобието той някак успява да ни предаде живите енергии на Първообраза. Той е реална връзка между нас и него. Тук става дума за битие, реалност, а не за фикции. Имало е и има гениални преводачи от небесен на земен език – светци, апостоли, пророци. Те правят връзката, прехвърлят моста. Чрез тях успяваме да прочетем небесния Текст и да разберем поне нещичко от него. Това е нещо невероятно, това е чудо.

Но още по-голямо чудо е фактът, че и самите ние, безкрайно различните земни хора и народи, успяваме да се разберем помежду си. Та има ли нещо по-неразбираемо и непреводимо от другия човек? Дори Бог ни е по-близък от нашия земен събрат! Различните езици, религии, цивилизации, култури – всички те са по същество безкрайно нетърпими, абсолютистки образувания. Те биха се сбили и взаимоунищожили с много по-голяма радост, отколкото да направят дори и една крачка един към друг. За разлика от физическата вселена, в човешкия свят силите на отблъскването са винаги по-мощни от привличащите сили. Та какво общо има между мен и теб – алчния капиталист и мръсния комунист, между нас и вас – еретиците и неверниците, гоите и чифутите, читаците и гяурите?… Цяло чудо е, че не се разкъсваме като обезумели още сега, още в този миг. Но дори и това не е достатъчно силен пример за пропастта, която зее между хората. Всеки човек е абсолютист. Всеки от нас говори свой собствен език и обитава своя вселена, напълно неразбираема за другите. Ние сме в капана на нашата субективност, на личностната си несподелимост. Чудовището Аз иска да погълне целия свят и пет пари не дава за всички останали. Ето защо, строго погледнато, между всеки двама души на Земята би трябвало да има преводач, който да им разтълкува взаимно техните щения и да изтъче една, макар и слаба, нишка на разбирателство между тях. Преводачът е онзи благ пратеник на мира, който може да ни обясни, че Другият – това не е Дяволът, че човекът срещу нас не е някакво извънземно чудовище, а наш потенциален приятел и сътрудник. Малко ли ви се вижда това? Лесно ли ви се вижда? Само преводачът владее това загадъчно изкуство. За мнозина в миналото, а и сега, Преводачът е митична, магична фигура, изпратена от боговете на Земята, за да спаси хората и народите от взаимно изтребване, а човечеството от самоунищожение. Неговото майсторство не е сръчността на техничаря и занаятчията, напротив – то се родее с вещината на мага и влъхва, със загадъчната мъдрост на посветения. Преводачът е вещ в най-високото значение на тази дума. Познавайки езиците, той познава душите, защото езикът не е нищо друго освен самата душа. Ти си това, което мислиш и казваш. Светът е текст. Словото е висшата, а може би и – в крайна сметка – единствената реалност. Онова, което не е изречено и наречено, не съществува. Преводачът е вещ познавач на Словото в различните му форми, изяви и предрешения, той е пратеник на Словото при хората, пророк на мира, мисионер, помирител и просветител. Да, без него всички ние, жалките жители на тази планета, отдавна да сме се сгромолясали в пропастта и аз просто свалям шапка на този мъдрец и влъхв – Преводача.

Свалям му шапка и от името на моя малък, скромен народ. Колко безкрайно много дължим ние тук, по тези ширини, на преводачите! И колко малка е признателността ни към тях! А всъщност тъкмо на тях дължим всичко, което сме и което имаме като модерни хора. Нашето скромно отечество не е нито Гърция, нито Италия, нито Америка, ние не сме изобретили нищо (пардон – освен топлата вода) и затова цялата световна култура и цялата съвременна цивилизация трябва да ни бъдат преведени заедно с инструкцията за тяхното ползване. От “Божествената комедия“ до описанието на хладилника – всичко без изключение, което носи печата на някаква култура, познание, майсторство, ценност, е стигнало до нас чрез вещата ръка на преводача. За една малка нация и култура преводачите са всичко: мисионери, просветители, цивилизатори, учители. И тъкмо тези хора са най-пренебрегвани и презирани от нас. Вече казах, че да си преводач в България в повечето случаи означава да се обречеш на мизерия и глад. И въпреки това тази скромна и благородна общност, това чудесно, самоотвержено племе на преводачите продължава да се труди за нас, не престава нито за миг да гради нашия живот и култура, да тъче нишките на смисъла и духа.

Благословени да са преводачите! Те поддържат върху крехките си рамене нашия свят. И аз съм сигурен, че ако един ден на Земята пристигнат космически кораби и тази планета се напълни с извънземни, то в последния миг, преди да започне страшния изтребителен сблъсък между тях и човечеството, отнякъде ще се появи скромното племе на преводачите – и ще предотврати космическата война. То ще научи езика на двете страни и ще излезе между тях, за да превежда. Ето как в последния миг, на самия ръб на катастрофата, тихата, топла ръка на преводача ще се намеси и ще продължи отново живота на вселената. Мир вам, преводачи! Бъдете благословени!

* Изказване по време на срещата-дискусия по проблемите на превода на богословски текстове на 2 юни т.г. в „Къщата на птиците“ (София, ул. Асен Златаров 22)