За откровението



Всеки опит да се обясни или разбере същността на християнството, същността на вярата и същността на християнския живот от самото начало се сблъсква с една трудност. Тази трудност е типична за нашето време и се изразява в прословутата нужда от „доказателства”. Но доказателство в дадения случай се нарича само научното доказателство, тоест това, което е построено върху нещо, достъпно за проверка за обективния, независещ от нашите субективни преживявания опит.

Ако Бог не може да бъде видян, то Той не е осезаем, не е измерим и Неговото присъствие не може да бъде установено – значи няма Бог: ето това, в най-примитивна форма, е същността на основното антирелигиозно доказателство. И макар че като опровержение на този аргумент може много да се каже (например също толкова недоказуемо е наличието на ум в човека), ние ще се спрем само на един въпрос. И ще се обърнем не към атеистите, не към тези, които опровергават и отричат съществуването на Бог, а към вярващите, към онези, които твърдят, че има Бог. Въпросът е следният: ако наистина, както е казано в Евангелието, „Бога никой никога не е видял”, то все пак на какво основание твърдим, че има Бог, и защо печално се учудваме на Неговото отхвърляне от невярващите? Ние казваме, че доказателствата, привеждани от невярващите, не са верни и че са неприложими към Бог, че те са оправдани и действителни само по отношение на видимия, осезаемия, емпиричния свят. Бог, казваме ние, може да бъде познат само чрез вярата. Но тогава все пак остава въпросът: откъде и как се ражда вярата в нас? Вярващият, разбира се, може да отговори така: на мен не ми трябват доказателства, на мен вярата ми е достатъчна. Вярно е. Но е вярно за вярващия. Ами ако попитат вярващия, при това съвсем искрено го попитат: ти как повярва, какво те накара да повярваш? Нима ще отхвърлиш този въпрос и ще се затвориш в своя горделив егоизъм?

И така, въпросът е съвсем законен и той не може да бъде оставен без внимание. Ние отхвърляме доказателствата, които искат от нас безбожниците, смеем се на космонавта, който казва, че е бил на небето и не е намерил там Бог; но не можем да оставим без внимание въпроса, какви са в такъв случай другите, тоест нашите доказателства. И ето че тук достигаме до най-дълбокото, до централното твърдение на християнството, единствено с което може да започне неговото обяснение. Ние достигаме до основното за нашата вяра понятие за откровение.

Вярата е отговорът, който човек дава на Бог, и този отговор предполага, че инициативата за това отношение на човека към Бог, което наричаме вяра, принадлежи не на човека, а на Бог. Бог се открива на човека, човекът приема това откровение и отговаря на него, отговаря на Бог. Ето защо и вярващият няма доказателства, които да са убедителни за невярващия, доказателства, които са, така да се каже, „обективни”, и заедно с това за него, вярващия, вярата е самоочевидна, както е самоочевиден и Бог, към когото тя е насочена. Но като даваме този отговор и говорим за откровението на Бог към човека, отлично разбираме, че за невярващия този отговор ще се стори неубедителен. Отлично, ще каже невярващият, ти твърдиш, че на теб Бог се е открил и затова вярваш. Но на мен Бог не се е открил, следователно моето неверие е оправдано и ние няма за какво повече да говорим. Ето защо само позоваване на откровението не е достатъчно… Трябва да попитаме: възможно ли е да се обясни на друг, в това число и на невярващия, как се открива Бог и в какво се изразява откровението?

Цялата Библия буквално е изпълнена с такива изрази: „И рече Господ на Авраама…”, „… и рече Господ на Моисея…”. Но какво означават тези изрази? Как така Бог е говорил, как така Той е разкрил своята воля пред хората? За много хора това изглежда като измислица, защото най-важното е във вярата: отдавна вече никой не разяснява на хората самоочевидния за нея факт на Божественото откровение, Божествената инициатива, записан в тези детски фрази – „и рече Господ”. Но ако вярата, както винаги е твърдяло и твърди християнството, започва с откровението на Бог, със зова, който човек чува – и затова му отговаря, – ако преди да се обърнем към Бог и Го намерим, Той се обръща към нас, намира ни, открива ни се, то тогава трябва да можем да кажем нещо за откровението. В противен случай трябва да признаем, че са верни и правилни думите на атеиста: а пък на мен никакъв Бог не ми се е открил и затова неверието ми е законно.

Само че нима можем ние, вярващите, да допуснем, че милиони хора са като че ли забравени от Бог, че по някаква причина Бог се открива на някои, сравнително малко на брой, а на останалите не се открива? Нима можем да допуснем такава неразбираема несправедливост у Бог? Ако Бог, както ние твърдим, е Бог на любовта, то Той обича всички, всички призовава към себе си и от всички очаква ответна любов и ответна вяра. Но тогава и откровението, за което говорим, че е в самото сърце на вярата и че само в отговор на него е възможна вярата – тогава това откровение не е някакво необяснимо чудо, не е нарушение на природните закони, не е нещо свръхестествено, а да кажем направо – то е висш закон на света и природата. Само че закон, който хората не виждат и не разбират, защото вниманието и зрението им са обърнати в друга посока, понеже те, да кажем пак с езика на Евангелието, „те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват…”1 и затова – „не се обръщат към Бог”.

Всеки Божи ден Църквата започва с тържественото и радостното утвърждаване, че Бог се е явил. Но в какво всъщност се изразява Неговото явяване и Неговото откровение?

2

Бог се открива на хората и отговорът на това откровение, неговото приемане, представлява вярата. В сравнение с недалечни времена думата „откровение” е започнала да се възприема като синоним на нещо свръхестествено и чудесно, нещо, което е противоположно на положителното знание и е несъвместимо с науката. И това се е случило не поради разширяване на човешкия разум и съзнание, а обратно – поради тяхното стесняване и обедняване. Наистина, възникналото преди не повече от два и половина века оскъдно, повърхностно и скучно възприемане на света, което нарича себе си „позитивизъм”, постепенно е лишило човека (при това, за щастие, не всеки човек) от несравнимо по-дълбокото и по-богато възприемане на света. Трябва да разберем, че ние живеем под тиранията на опростените идеологии и светогледи, които веднъж завинаги са решили, че към света, към живота и към всичко може и е необходимо да се подхожда само с таблицата за умножение и че тази таблица за умножение е способна да отговори без изключение на всички въпроси.

Ще добавя, че истинските учени и истинската наука не са виновни за това странно опростяване и обедняване на човешкото съзнание и за тази тирания. За това са виновни „идеолозите” – странна порода хора, които представят своите собствени идеи и своя светоглед за „наука” и ги натрапват на хората чрез явно насилие. Така например истинските учени не дават точно определение за понятието „материя”, но ето че идеолозите най-спокойно твърдят, че цялата истина е заложена в „материализма”. И се получава уравнение само с неизвестни. Защото какво е това „материализъм”, ако не е ясно какво е това материя? Как да бъдат приложени към живота „законите на природата”, над които все още се мъчат най-великите учени? Трябва да разберем най-накрая, че живеем в свят, който е завладян от самозванци, които се прикриват чрез науката, която те не познават, и буквално наплашват хората. „Не може да има никакви откровения, това противоречи на науката” – самоуверено провъзгласяват те и милиони хора послушно и изплашено повтарят това.

Но ако само за минута се освободим от натрапеното ни плоско и повърхностно и най-вече крайно опростено разбиране за света, то тогава става възможен, приемлив, убедителен – а в известни граници и самоочевиден – съвсем друг подход към всичко в света, става възможно съвсем друго светоусещане. Внезапно думата „откровение”, думата „чудо” престава да бъде рожба на тъмата и необразоваността, каквато я е направил плоският „позитивизъм”. Ами ако в някакъв съвсем друг, дълбок – а заедно с това и по детски прост – смисъл всичко в света и целият живот е откровение, всичко е чудо, всичко е тайна, към която обожествената таблица за умножение няма никакво отношение? Ами ако най-дълбокият и заедно с това най-очевидният опит на всеки човек се изразява тъкмо в това, че всичко в света е, и това, че то е (което таблицата за умножение познава в него) и едновременно с това и нещо друго, което никаква таблица за умножение не може да познае и определи, и че то ни се открива, явява, влиза в нас като най-важното и скъпоценното от нашия живот.

Науката изучава природата. Но нима поезията, музиката и изкуството не я изучават също, но по съвсем различен начин, нима те не разкриват някаква друга, но също истина, при това може би много по-нужна за нас? „Защо ти виеш, ветре нощни?” Какво е това – безсмислени, абсурдни думи, които нямат никакво отношение към живота – или пък идеолозите лъжат, като отричат самоочевидния за всички хора факт: че всичко в света едновременно и скрива, и показва някакъв по-дълбок смисъл, че всичко в света и в живота ни говори за нещо, свидетелства ни за някакво тайнствено присъствие, обещава и ни предвещава едно друго знание, едно друго достигане. За всичко това бихме могли да говорим безкрайно, но може би и казаното е достатъчно, за да почувстваме поне малко, че християнството има предвид откровението, че това не е просто някакво странно и необяснимо явление, а е преди всичко нещо, което е засвидетелствано от опита на човечеството… „Небесата разгласят Неговата правда.” „Всичко, що диша, да хвали Господа.”[ii] Нека го кажем просто така: самият свят, самият живот усеща вярата като откровение, като присъствие на невидимото във видимото. Всъщност човек живее истински само с откровения. С откровението на красотата, с откровението на любовта, с откровението на природата и с откровението на доброто – все неща, за които таблицата за умножение нищо не може да каже, които обаче винаги и навсякъде изграждат същинския смисъл и истинското съдържание на живота.

И така, всичко това е най-първото и най-общото откровение и ние го познаваме. То идва при нас от природата, идва от друг човек, идва от любовта, идва от радостта или от страданието. То се излива върху нас от нашето детство, когато възприемахме всичко като чудо и като откровение. И в най-хубавите мигове от нашия живот ние знаем, че Достоевски е бил прав, когато го нарича „докосване до други светове…”. И разбира се, на това стъпало, при този неизмеряем опит на откровението, човек трябва да признае, че този опит не може да има друг източник освен Бог. Но да допуснем, че по някаква причина човек не си прави този извод или пък му се съпротивлява. Той не вижда и не чува Бог, който му се открива в света… Да допуснем и да преминем по-нататък. Като запомним обаче, че в света сме усетили тайната…

3

Ако не идеята, то опитът на откровението представлява несъмнен и първичен опит за човека. Още от първобитните времена човек е осъзнавал себе си като живеещ не само в чисто физическо, но и в духовно взаимодействие с околния свят. Казано по-просто, човек живее не само с разума, но и с чувството си. Тъкмо чувството е органът за възприемане на всичко онова в света, в природата, в живота и в общуването с другите хора, което голият разум не може да възприеме. И няма нищо унизително за религията в твърдението, че преди да се замисли за Бог, преди да обърне към Него своя разум, човек е чувствал Бога. Също както истинското, дълбокото общуване с другия човек ни дава да чувстваме неговата „душа”, тоест тази негова дълбина, която се разкрива и във външния му вид, и в думите му, и в постъпките му, но не се свежда до тях, така и в света човек чувства присъствието, действието и откровението на нещо, което не може да бъде сведено до просто външното. И ето това нещо в някакъв момент от своето развитие той е нарекъл Божество, Бог. Не би могло да възникне това понятие, ако я няма реалността и опита за нещото, към което то се отнася. С това трябва да се съгласи и най-безкомпромисният „позитивист”. Тъй като посоченото понятие – за Божеството – е общочовешко, тъй като ние го откриваме винаги и навсякъде, имаме право да заключим, че и онова, което наричаме „откровение”, тоест чувството, опитът за присъствието във всичко външно и видимо на нещо вътрешно и невидимо, че това „откровение” не е случайно, то не е изключение, а представлява някакъв първичен закон. Закон, който може да бъде наречен закон за „религиозната същност на човека”. И този закон, колкото и да настояват пред нас за обратното, не се нарушава от факта, че в наши дни например много хора смятат себе си за нерелигиозни и невярващи. Не се нарушава, на първо място, защото тяхното отричане на вярата и отричане на религията е в името на други „ценности”, а това означава в името на друга вяра и на друго „откровение”. Ето това е всичко. Невярващият твърди, че религията пречи за установяването на щастието и свободата в света. Но откъде е взел самият той тези понятия „щастие” и „свобода”? Не от физиката или от математиката, нали? В крайна сметка хората само за това и спорят, за „откровенията”, и затова са толкова верни думите на Христос, записани в Евангелието: „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви…”3.

Но с това „природно” откровение и с това присъщо на човека „религиозно чувство”, разбира се, не се изчерпва християнският опит и християнското учение. Ние можем да отидем по-нататък. Или, по-точно, сега можем да се върнем към онзи въпрос, с който започнахме нашите размисли за вярата и за стоящото в основата й откровение. Казах, че в Библията постоянно се разказва за особени откровения. „И рече Господ на Авраама: излез… (та иди)…“. Или: „Ето що каза Господ…”.

За какви явявания става дума тук? Как да ги свържем с „общото откровение”, за което говорих по-горе? Та нали, от една страна, християнството, чрез думите на самия Христос, твърди, че „Бога никой не е видял”, и всеки ден в своята молитва Църквата нарича Бог „невидим, непостижим, неописан”. Следователно в библейските разкази не може да става дума за някакви „физически” явявания на Бог. Но от друга страна, това откровение е толкова очевидно, толкова властно и толкова неопровержимо, че човек го приема и го изпълнява. „И тръгна Авраам, както му каза Господ.” Явно тук отново си имаме работа с чувство, но с едно безкрайно усилено чувство, неизмеримо по-напрегнато и по-интензивно, отколкото онова, с което обикновено възприемаме дълбинния слой на живота. И нима всеки от нас не познава и не е изпитал в своя живот такива изключителни по своята съдбоносност и по своята интензивност моменти, когато наистина сякаш някакъв вътрешен глас ни приканва, показва ни, разкрива ни и ни призовава към някакво решение, което само минута преди това ни е изглеждало неясно и спорно? Нима не сме преживявали такива моменти, когато сякаш целият ни живот се напряга и когато той целият буквално зависи от това дали ще вземем или не това решение, което така властно и така неопровержимо израства от нашето съзнание и от нашата съвест?

Разбира се, че сме преживявали, разбира се, че познаваме такива моменти! И колкото и да твърдят, че всичко в живота без остатък е подчинено на железния закон на причинността и необходимостта, с цялото си същество и с целия си опит знаем, че на практика твърде често всичко, абсолютно всичко, зависи от нашия избор, от гласа на съвестта, от тайнствения пробив в тайнствените дълбини на нашето „аз”.

Ние никога няма да разберем какво точно се е случило в онзи ден, когато Авраам е взел своето съдбоносно решение да тръгне, „както му каза Господ”, захвърлил е всичко и е отишъл в далечна страна и с това събитие е започнал съвсем нов ред от събития, които са довели до Христос. Ние никога няма да разберем какво точно се е случило, когато, подчинявайки се на същото тайнствено вдъхновение, Моисей се изкачил сам на планината и след това е слязъл от нея, носейки на хората заповедите – толкова прости и толкова вечни, че и до днес светът се крепи на тях. Но ние знаем, че тогава са станали събития, които коренно са променили духовната съдба на човека. Знаем, че в дълбина това е бил призив и отговор, откровение и вяра. Знаем, най-накрая, че това откровение и вярата в отговор на него са били „свободни”, понеже не „физически” и не насилствено е било дадено откровението, а отвътре, от дълбините на човешкото чувство. Авраам е повярвал, но е можел и да не повярва. Моисей се е подчинил, но е можел и да не се подчини. Ето това триединство на откровение, вяра и свобода ни довежда съвсем близко до същността на християнската вяра, а по-добре казано – до самия Христос.

 

4

В самия център на религиозното откровение, или по-точно, на религиозния опит като откровение – като неговото средище и като негова лъчезарна сърцевина – стои Христос. Наистина, целият смисъл на християнската вяра и нейната единственост по отношение на всички други религии се състои в това, че в човека Иисус нашата вяра вижда откровението на Бога, явяването на Бог сред нас, на земята, във времето и в цялата конкретност на видимия, сетивен и осезаем свят.

Християнството и Църквата като че ли през цялото време държат на тази конкретност, историчност и на всецялата човешкост на Христос. „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали”4 – така започва своето послание, своята проповед Иоан, любимият ученик на Христос; и така неизменно учи Църквата. Не случайно в „Символа на вярата” – кратко изложение на вярата, което всеки ден се повтаря както в църковното богослужение, така и в личната, частната молитва на вярващите – неизменно се споменава името на Понтий Пилат, управителя на Палестина в началото на нашата ера. С това име, с тази конкретна личност, с това отнасяне към нея на всичко, към което е насочена вярата, отново и отново се утвърждава, че този Христос, в който вярваме, не е митично същество, подобно на езическите богове, обитаващи някакъв митичен свят, някъде-си, някога-си. За християнската вяра е безкрайно важна тази връзка на Божественото откровение със земната история и със земния живот. Откровението се е извършило „при Пилат Понтийски”, което значи – в определен момент от историята, на определено място и при определени обстоятелства.

Наистина, неведнъж са правени опити и все още се правят да се отрече „историчността” на събитията, описани в Евангелието, да се докаже, че Христос също са го „измислили”, както и всички останали „богове”. Сега вече е напълно ясно, че такива опити са се предприемали не заради науката, а заради „идеологията”. Истинската наука, тази, която обединява в своя метод, в своята „обективност”, както вярващите, така и невярващите, отдавна вече признава „историчността” на Христос, макар и това да не означава, че всички учени споделят и приемат християнското религиозно тълкуване на записаните в Евангелието събития. Историчността на Евангелието отричат само онези, за които това отричане произтича от потребностите на тяхната „идеология”. Онези, за които именно в „историчността” на християнството се крие главната опасност от него.

За нас обаче не са важни тези остарели и отдавна вече развенчани опити. За нас е важно да разберем защо християнството свързва своето учение и своята вяра тъкмо с историческата конкретност на точно определени исторически събития и хора, именно с тях то свързва и най-висшето религиозно откровение. Историята познава човека Иисус, а само вярата познава в Него Бога: така можем накратко да изразим главната същност на християнството. Обаче в тази същност се разкрива нещо безкрайно важно за разбирането на християнството – и преди всичко това е християнското разбиране за Бога и човека. Враговете на религията винаги са твърдели, че хората са измислили Бог от страх и че цялата религия не е нищо друго освен плод на насилие. Но ето че никаква принуда и никакво насилие няма в този образ на човека Иисус, който е дошъл до нас чрез Евангелието. Някои хора са Го слушали, други не са Го слушали, някои са Го последвали, а други не, някои са Го обичали, а други ненавиждали – но Христос не е привлякъл нито един човек към себе си с насилие, никого не е заставил да вярва с принуда. А междувременно онези, които са Го обикнали, онези, които са повярвали в Него и са приели Неговото учение, всички единодушно са Го признали именно за Бог, приели са както Него самия, така и Неговото учение като Божествено откровение. Не означава ли това, че християнският опит и християнското разбиране за Бога са точно обратното на онова, което му натрапват носителите на атеистичната идеология, които обясняват всичко в религията със страх, тайна и насилие над ума и съзнанието. Че в самия център на този християнски опит е опитът за Бог, който не насилва човешката свобода, избор и решение; Бог, който търси само свободна вяра, а това означава вяра като свобода. „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди”5 – казва Христос, но тъкмо да се обикне не може насила, тъкмо в любовта няма и никога не може да има никаква принуда.

Да, Бог се открива на хората: открива се в природата, открива се в историята, открива се, най-накрая, в живота – в явяването, в учението на един човек, в едно събитие, единствено по своето значение и неприличащо на нищо друго. Но така се открива, че човек е свободен да приеме това Откровение, да го преживее като свое спасение, като най-висш смисъл и последна радост на своя живот, но е свободен също така и да не види, да не различи откровението на Бог и да го отхвърли. И това означава, че вярвайки в Бога, който търси свободния човешки отговор на своето откровение и на своята любов – християнството утвърждава свободата на човека, по-точно човека – като свободно същество.

По този начин, според християнството, не някаква външна „принуда” свързва Бога и човека, а само любовта, най-свободното от всички свойства на човека, и според християнството, самата същност на Бога е любовта. Неговото Евангелие наричат Любов. В любов Бог твори света и само чрез любовта ние познаваме всичко в света и в живота като откровение на Божествената любов. Той ни спасява чрез любовта и само в любовта ние познаваме Христос като явяване, идване към нас, съединяване с нас на Бога-любов.

Преводът е направен по: прот. Александр Шмеман, Воскресные беседы, издательство „Паломник”, Москва, 1993, с. 22-33.

 
Превод от руски език: Анета Иванова


1 Мат. 13:13. (бел. прев.)

2 Псалтир 96:6; 150:6. (бел. прев.)

3 Мат. 6:21. (бел. прев.)

4 1 Иоан 1:1. (бел. прев.)

5 Иоан. 14:15. (бел. прев.)

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...