За проповедта

Искам да кажа нещо за проповедта, но не от гледна точка на този, който я произнася, а от положението на слушателя. Ще се съгласите, че е справедливо, понеже проповедта се отнася за нас и ние християните имаме право да я преценяваме.

В това отношение моля да ми позволите да направя чистосърдечна и откровена изповед за чувствата и мислите, които ме вълнуват, когато слушам или си припомням проповедите на нашия свещеник, пък и на други проповедници.

Към проповедниците аз храня дълбока почит, оцветена в известна степен с много съчувствие. Проповядването, според моето скромно разбиране, е един голям подвиг, едно особено изпитание, в което са натрупани всякакви препятствия.

За да бъде сполучлива една проповед, са потребни три главни условия: а) да имаш какво да кажеш; б) да го кажеш и в) да млъкнеш веднага щом си го казал. Нашите проповедници могат да започват своята проповед не с дълги и неудачни встъпления, както правят понякога, но с някой парадокс, или чрез едно възражение. Проповедта на планината например започва по тоя начин.

Дълго време слушах една и съща проповед за света Богородица. Проповедникът започваше обикновено така: „Днес светата родна Православна църква празнува в сияйна слава и дивно велелепие един от бляскавите празници на небесната Царица. Тя се е украсила с най-хубавите златотъкани одеяния. Св. Дева е най-прекрасна между прекрасните. Тя е като палма от Кадес, като извисен кедър Ливански, като йерихонска благоуханна росна роза…” и т. н. и т. н.

Признавам, че всички тия елейни слова преминаваха покрай душата ми, без да пробудят в нея каквито и да било чувства. Виждах, че самият проповедник проповядваше себе си и искаше да ни каже: „Вижте какъв красив език имам, вижте колко художествен е моят израз.” Но всичко това затъмняваше темата и изпразваше от съдържание смисъла и поуката на празника. Един ден имах щастието да чуя друг проповедник, без ораторски баналности. Още с първите си думи той хвана всички ни като риби в своята мрежа. Той не ни говори, че Църквата е в празник, нито пък за свещените украси. Моят проповедник започна с един парадокс. Запита ни защо сме се събрали тук. Вярно е, че има празник, каза той, но вие трябваше да чакате вечернята, когато ще имате повече свободно време. Защото днес не е официален празник и всички магазини и учреждения работят. А ето вие сте тук в църквата. Кой ви е довел? Наистина това интересуваше всички. Ние мълком очаквахме отговора. А и проповедникът като че ли търсеше заедно с нас отговора. Той искаше сами да осъзнаем и да почувстваме майчинското привличане на светата Дева и силата на нейното покровителство. После направо, без никаква перифраза и натруфени изрази, той приключи: Едно дете е винаги у дома си, когато е при своята майка. И това беше всичко. Аз никога няма да забравя тази проповед, която чух в десет часа сутринта в една скромна градска църква. Защо ли? Без съмнение, защото тази проповед беше вярна, проста и пряма, както святата личност на Божията Майка, за която проповедникът говореше.

Понякога ми идва да извикам от учудване, когато проповедникът води със себе си в своята проповед за свидетели анонимния сонм на светите отци. Защото често слушах един проповедник, който във всяка своя проповед, най-малко по десет пъти употребяваше фразата: „Както казват светите отци”, или „според светите отци”. Веднъж си позволих да направя лично за себе си една малка анкета по тоя предмет. След като бях чул една проповед, при която светите отци бяха викани да излизат на няколко пъти като фигуранти иззад кулисите, аз запитах моите съседи и много от познатите богомолци след св. Литургия, за кои свети отци ставаше реч в проповедта. Отговорите бяха обезсърчителни. Някои от богомолците мислеха, че това са духовниците от миналия век, други – че става дума за старите свещеници от околността. Трети мислеха, че тук се говори за покойници от нашите гробища, а една старица, която се беше поклонила и на Божи гроб, допълни важно, че светите отци са Авраам, Исаак и Иаков. Какво недоумение, нали? Убеден съм, че мнозина проповедници могат чистосърдечно да изповядат, че не са имали възможност да прочетат онова, което са казали в своите трудове светите отци. Те споменават общото им име, за да придадат по голяма тежест на своите мисли от проповедта, без да се интересуват, дали вярващите са наясно по въпроса, кои собствено са тия свети отци. В това отношение ние вярващите би трябвало да бъдем постепенно просветени, да знаем точно кои са светите отци на поместната ни Църква, а след това и светите отци на цялата Църква.

Нашите скъпи и мили проповедници добре познават безпокойството, смута и плахостта, които ги нападат преди проповедта. Но, мили проповедници, помнете, че и ние, вашите слушатели, изпитваме пред живота и неговите неизвестни същите безпокойства и същия смут. Кажете ни, че сме болни – това е вярно; че сме раздразнителни, неблагодарни, критикари – и това е вярно; кажете, че сме непостоянни и особени. Ние не го отричаме. Даваме ви право на това. Но моля ви не ни взимайте за лоши, а още по- малко за съвършени. Ако ние бяхме едното, или другото, нямаше да идваме да ви слушаме. Ние сме направени от глина и животът ни е труден. Ударите му са ни одялали доста. Нашето непостоянство е това на болните, които се въртят и обръщат в леглото си, защото както и да застанем все боли. Защо да ни се повтаря постоянно, че светът не вървял на добре. Защо да се призовава с подробности апокалипсисът на бъдещите катастрофи? Защо? Скъпи проповедници на словото Божие, моля ви, не говорете лошо за жените, като че ли те освен съблазнителки не са нищо друго. Оставете, не повтаряйте, защото ние знаем наизуст историята за ябълката и змията. Казвайте слова на благост, утеха и насърчение.

Ние очакваме от вас думи за вечна надежда. Не ни казвайте, че времената са лоши. Ако те са такива, ние добре ще го знаем. Не ни казвайте, че някога всичко е било хубаво. Мъртвите не ще станат за да протестират, а ние познаваме малко историята. Моля ви, не пръскайте паника. Не тържествувайте с мизериите на света, като че ли имате право на това. Когато всички ние станем твърде добродетелни, животът на земята пак ще бъде огромен проблем и на гробарите няма да липсва работа.

Тук свършва моята изповед. Ако проповедта е нещо трудно, да не усложняваме мъчнотиите й с произволни препятствия. Всяко дело иска най-малко двама участници: този, който го извършва, и този, който му се удивлява и го разбира. Това, което е вярно за изкуството, е вярно и за възпитанието, и в апостолството, и в проповедта. Аз съм ценял най-много нашите свещеници, когато са успявали да ми дадат в името Божие малко повече оценка и любов към самия мене. Защото голямото зло, от което умират мнозина между нас, е простата причина, че отказват да живеят.

Неизвестен автор
Превел архимандрит Прохор
Списание „Духовна култура”, С. 1957 г., кн. 4

Енорийски бюлетин "Покров", септември 2001 г.